напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава IX


В „Цар Освободител“ след шест часа.

Денят е прохладно светъл, небето е чисто, теменужено. Зад Люлин горят последните лъчи на слънцето. По булеварда пристъпват най-хубавите жени на София.

Масата на стария художник Ведров е привлякла отново всички познати художници и писатели, но тая вечер интересното не са историите на стария, а — поетът Андреев. Той отново е заел своята синекура. На новия кмет били съвсем безразлични чувствата на Андреева към стария кмет, след като поетът декларирал същите неизчерпани чувства и към него.

На масата всички се смееха с глас. Туберкулозният поет сам беше по-оживен от друг път. Той се смееше нервно и приказваше възбудено:

— Зная какво си мислите всички. Че аз съм някакъв подлец и т. н. Не — в мен гори презрение към всички кметове.

Старият художник се обади:

— Но ти защитаваше героично предишния кмет, доколкото си спомням.

Художникът се хвана за лицето и се засмя:

— Бузата ми още гори, ако усещам добре.

Андреев дърпаше края на дрехата си.

— Аз не защитавах кметовете, а себе си. Беше ми мъчително обидно. Аз не съм такъв, какъвто ме мислехте. У мен има привидно една склонност да използвам, но тоя, който вижда добре, ще забележи, че когато аз моля, душата ми кипи от презрение. Така да се каже, аз имам известна философска предпоставка за моите постъпки. Вие знаете всички. Светът е така уреден. Печелят само силните и нахалните. Кои ни управляват! Може би ние не сме слаби, но гледаме с известно презрение към всяка общественост. Така да се каже, хората за управлението са белязани от рождение. Ние не сме от тях. Нашите сили са за друго. Аз взимам от кмета частица от онова, което той е заграбил. Аз му казвам ласкателства, за да ми го даде. Но това е само процедура. Също както сме задължени да се подписваме на заявление „с почит“...

Любопитството към Андреева беше намаляло. Повечето от присъстващите го гледаха мълчаливо без да слушат. Старият се прозина, не се стърпя и го прекъсна:

— Ти се много разбъбра. Какво значение имат всички тези философски предпоставки, когато хората се интересуват само от повърхността и по нея виждат ококорена невъзмутимата подлост на постъпките. Е, не прави гримаси де! Ние безспорно те разбираме. Но добре е всичко да не изглежда така сложно за хората.

Един се обади:

— Илов може да ви прочете лекция по това. Жалко, че го няма.

После друг:

— Да, комунистите. Тяхната процедура е друга.

— По всичко изглежда, че скоро ще им чуем гласчето.

— Кой ги знае. Готвят нещо.

Всички изведнъж заговориха срещу Андреева. Той стоеше смутен, неочаквано се ядоса и изсипа:

— Хубава процедура е тяхната. Не са ли те платени герои. От Русия иде златото.

— Срещу което те излагат живота си.

— Ох, ако говорим за рискове, Андреев губи повече срещу дреболия.

— Какво?

— Не е ли ясно — честта си.

— Аз съм за откритите карти.

Старият се усмихна, обърна се към Младенова и подхвана:

— Не е ли така по-добре, а?

Младенов вече отдавна седеше сред компанията мълчалив и гледаше през широката витрина навън по булеварда. В лицето му имаше умора. Той сигурно се измъчваше. Но, предизвикан, заговори:

— Аз харесвам Андреева. Лично аз бих се подиграл с всички кметове и с другите важни личности.

Той говореше и се подсмиваше, като че ли се забавляваше, но в очите му просветваше и неговото ожесточение.

— Аз ценя личността и онова, което тя може и трябва да достигне. Има толкова дреболии, които ни спъват. Да се жертват ли заради тях по-големите предназначения?

Старият попита:

— Кое наричаш дреболии?

Младенов го погледна приятелски.

— На тебе ли да обясня? Анреев е поет. Да се остави ли той да умре от глад, за да не жертва това, което вие нарекохте чест? Ха, чест! За коя чест говорите! Тая, за която хората са приготвили прах и я трепят като паразити. Та не виждаме ли какво става. Има една категория хора, която законодателства. Не е важно дали са буржоа или пролетарии. Те, с едни и същи средства, гонят една цел. Аз намирам позорно за един човек да сведе живота си до нивото на тия господа. Ние с тях можем само да се подиграваме, щом от тях непременно зависи да живеем ли — или да умрем от глад.

Старият въздъхна:

— Ох, ти си непоправим!

— Непоправим! Не. Разумен. Аз вярвам в едно по-високо предназначение на човешкия живот. Някои говорят за диктатура на пролетариата. Загатват за борбата, която водят комунистите и която борба несъмнено всеки ден се разраства. Аз приемам, че те водят една честна борба. Затварям си очите и не виждам златото, с което са подкупени. Е, какъв пример могат да бъдат те за Андреева и за всички ни? Аз харесвам също играта с открити карти и мъчително се отегчавам, че нашият живот в края на краищата се свежда до интереса кой ще бъда днес министър и кой — утре.

— Аз пък — някак сурово заговори старият, — мъчително се отегчавам, че писателите свеждат ролята си не до духовни водачи на народа, а се преструват на летци в облаците. Кое ще ни интересува, ако не тези, които ще се разпореждат със съдбините на тая земя и на тоя народ.

Започна оживена разпра. Младенов млъкна. Той направи движение, което издаваше недоверието му, че някога може да се съгласи с мислите на стария. Но другите намериха повод да разговарят със страст. Старият разправяше примери от най-близката действителност. За него всичко се намираше в хаос. В първите редици, винаги близо до властта, той виждаше най-тъмни личности. Със скръб разкриваше, че малцината идеалисти стоят настрани и бездействат.

Младенов не слушаше. Той наистина беше от ония, които са решили всички проблеми, които се отнасят до уредбата на държавата, но са безволни пред по-сложните въпроси за живота изобщо и водят безполезно съществуване. В своите книги той описваше почти винаги себе си. Очертаваше се като мечтател без сила и голяма вяра, нежен и печален. Единствената деятелност, която проявяваше с мъжественост и отговаряше на външността му, беше неговата влюбчивост. Хората с право можеха да подозират връзка между него и госпожа Здравева, можеха да говорят и за много други, но той изживяваше напоследък истинска тревога само по една единствена и нищо още не бе дало повод на хората да подозират тия връзки. Да, наистина госпожа Здравева му подметна нещо, но надали и тя предчувстваше докъде е стигнала работата. В своето желание да уязви, тя му бе загатнала нещо и от семейните тайни на Струмски. Какво беше казала тя? Да, госпожа Струмска се чувствала доста изоставена от полуболния си мъж. Младенов посрещна тия думи с истинско втръсване, но цинизмът на любовницата, която той пренебрегваше, все пак му направи впечатление. Без да иска да мисли за тая особеност в семейния живот на Струмски, той започна да се надява на снизходителност от младата жена. От чая у Здравеви не беше я виждал и истински се измъчваше, но това бяха хубави дни. Той имаше цел, имаше за какво да мисли, към какво да се стреми, и неговата склонност да гледа с присвити устни на живота изчезваше.

Гледаше през широката витрина на сладкарницата към булеварда и се надяваше да я види сред гъмжилото от хора, които бавно правеха вечерната се разходка. Тоя път беше решил да я спре. Имаше толкова много да и говори. Въпреки нейното малко рязко държание, той нямаше да загуби смелост и ще я спре.

В разговора старият Ведров спомена името на Здравева. Младенов се вслуша. Обикновените баналности, че Здравев изкористявал положението, за да се издигне. По дявола!

Обърна отново глава към булеварда и изведнъж скочи. Станаха всички в сладкарницата.

От булеварда се чуха един след друг три гърмежа. Тълпата изплашена се разбяга. Точно срещу сладкарницата, до трамвайната линия за миг мястото се очисти и всички видяха там един паднал човек. По улицата нагоре един стражар и пет-шест граждани тичаха след някого.

Младенов и всички посетители излязоха на улицата.

— Какво става? Кого убиха?

— Убиха ли някого?

Тревожни въпроси се понесоха шепнешком от уста на уста.

въведоха в сладкарницата една жена, припаднала от страх. Тя вървяла точно до убития. Един разправяше, че всичко видял. Той вървял след някакъв господин от Народното събрание към ъгъла насам. Между него и господина ходел някакъв младеж с каскет и черни дрехи. Точно при ъгъла изведнъж младежът започнал да стреля в гърба на господина.

Около трупа на убития се бяха събрали стражари, скоро пристигна приставът на участъка и няколко цивилни лица.

Почти веднага между тълпата се разчу:

— Убит е Загоров, Любен Загоров, депутатът от болшинството.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух