напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава X


Разносвачът на писма минаваше точно в четири часа. Ася отдавна беше отишъл на работа. Госпожа Струмска седеше на дивана в кабинета, присвита и заслушана. Ще получи ли писмо и днес.

Преди седмица тя получи писмо от някакъв непознат. Отвори го с любопитство, прочете първите редове и се учуди, после го накъса и хвърли с недоволство. Как можеха да и пращат такива писма? Кой безумец бе намислил да споделя с нея сърдечните си настроения? По почерка на плика тя позна, че второто писмо, което получи на другия ден, е от същия непознат. Разносвачът го беше пуснал под вратата и тя нямаше възможност да не го приеме. Без да го отвори, тя сложи писмото на масата на Ася, за да го види, когато се върне. Но когато привечер чу стъпките му, избърза и прибра писмото. Съвсем неочаквано у нея се яви желание да го скрие. Тя стана неволна съучастница на непознатия и, смутена и измъчена от колебание, не спомена и дума на мъжа си за писмото. На сутринта, след като Ася излезе, тя го прочете. Тогава се засрами от себе си.

Тя трябваше да разправи всичко на Ася или да се съгласи, че го лъже. Един чужд мъж и говореше за своята любов.

Последните дни бяха съвсем преобразили Ася. Той мислеше постоянно едно и също нещо, тревожеше се, измъчваше се. Носеше купища вестници и до полунощ ги четеше. Тя забеляза, че той прочиташе всичко писано около убийството на Загорова. Това убийство беше хвърлило Ася в мрачна тревога. Правителствените вестници пишеха, че убийците изхождат от левите политически среди. В него намираха един акт на отмъщение към борец от преврата. Но опозицията недвусмислено посочваше, че убийството се дължи на правителствени хора, заинтересовани в крупни афери. Един вестник споменаваше името на Здравева, за когото Загоров е знаел някои истории.

Надя Струмска правеше опит да увлече Ася в едно искрено обяснение, но той я посрещаше по-хладно от друг път. Напразни бяха нейните ласки, задъхани думи, страстни викове. Той едва я поглеждаше.

На четвъртия ден тя получи писмо от раздавача, притисна го до себе си и така се хвърли в леглото, разтреперана от плач. Тя съзнаваше, че се подхлъзва по един път, от който с всички сили е искала да се отклони. Една дума от Ася беше достатъчна да я спаси, една ласка, един поглед. Той не и даде нищо. На своите двадесет и шест години тя трябваше да бъде само нагледница на един болен. Любим! Съпруг! Да, да. Сълзите я задушаваха, но писмото до гърдите и я гореше. Тя искаше да слуша нежни думи, да я гали шепот. Имаше право на това. Цялото и същество го искаше.

И тя чакаше писмата от непознатия, мислеше за него. Вслушваше се в стъпките на пощенския раздавач. Съвестта и се колебаеше малко. Вършеше ли някакво престъпление? Почна да се утешава. Духовната връзка, в която я поставяше непознатия, като не се явяваше пред нея и изпращаше само писма, придаваше невинност на увлечението и. Тя отваряше писмата и ги препрочиташе с наслада.

Непознатият пишеше, че я знае, че често са били съвсем близо един до друг. Имаше минути, в които тя се страхуваше, че той ще влезе в тяхната къща и ще вземе всичко, което поиска.

Писмата идеха всеки ден, тя ги четеше и криеше. Лежеше по цял ден в спалнята и мечтаеше. С Ася се разминаваха като две чужди същества, неми и невидими. След убийството на Загорова у тях не дохождаше никой.

Настъпваше есента. Ася се връщаше винаги късно вечер. Вън, на улицата ставаха събития, които живо го интересуваха. Той търсеше някакви непознати приятели, с които прекарваше часовете си след работа.

Един ден тя се срещна по стълбите с госпожа Здравева. Двете жени заговориха и между тях изникна приятелство, по-близко, отколкото по-рано. Струмска не мислеше вече за тая жена, че е развратна и нечестна. Започна да намира оправдания за нея, макар да беше убедена във връзките и с писателя Младенов. Не можа да обвини жената и когато видя, че един друг беше заместил писателя.

Един ден двете жени се събраха и си говориха като приятелки. Госпожа Здравева беше доста прикрита в приказките, но смела в идеите си.

Някои нейни думи останаха в главата на Надя, и тя, без да ги възприеме, се бореше със съблазнителното, което те и даваха. В живота и мъжът, и жената имат свой дял, от който за нищо не би трябвало да се лишават. Семейството не било препятствие, стига да се разбере, че от него се получава много малко.

Надя не получаваше нищо от семейството си. Нямаше ли право и тя на на свой дял — или да се помири със съдбата?

Тя искаше, честна и добра, да се помири, но цялото и същество се бунтуваше. Ставаше нервна, плачеше безпричинно, ставаше дръзка. Не, и тя имаше дял, който трябваше да си вземе. Тя обичаше вече непознатия и чакаше той да се яви.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух