напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XI


Есента, краят на октомври, кипеше от събития.

В първите дни още вестниците съобщиха за залавянето на Тодор Илов, на няколко негови другари, и за откриването на огромна пропагандаторска литература, за един бунт на работниците. Но когато всички мислеха, че работата ще свърши с това, от провинцията дойдоха известия за началото на истинска революция.

Правителството, обезсилено от борбата със своите приятели, които се мъчеха взаимно да се изместят, изведнъж се опомни. Тогава и вестниците престанаха да пишат за събитията, но се понесоха най-лоши слухове. Мълвата замести официалните известия и всичко започна да изглежда по-страшно.

Говореше се за цели разбунтувани градове, говореше се за цели области, над които се вее червеното знаме на работническата партия. Оня чудовищен механизъм, устроен от приятелите на Илова, за който той говореше с ликуваща радост, се бе раздвижил. Бутонът беше натиснат, сигналът беше даден и из градовете и селата излизаха въоръжени тълпи, които се сражаваха с войската и администрацията, завладяваха обществените имоти, убиваха чиновниците или сами падаха убити. Мълвата говореше за бесилки и за непрекъснат кикот на картечници. Оръжието минаваше от едни в други. Въжето с еднакво безстрастие душеше войници и работници. Картечниците равнодушно косяха червени и националисти. Смъртта слушаше ръката, която я управляваше. Днес едните бяха по-силни, утре — другите. Над България виснаха облаци, обагрени огнено от лудо проляна кръв.

В София Илов и другарите му бяха изправени пред съда.

Ася Струмски преживяваше тия дни в непрекъсната нервна треска. От вестниците той знаеше всичко. Когато те престанаха да пишат, тръгна по улиците, по кафенетата и се вслушваше в мълвата. Той имаше още от своята неподвижност, лицето му бе все така уморено, но неговите постъпки издаваха един вътрешен огън. Когато чу за процеса Илов, той започна да посещава залите на съда. Едвам си пробиваше път между навалицата и, сгушен в един ъгъл, не изпускаше дума, нито пък образ. Той видя Илова с надупченото лице и огъня в единственото му око, видя и тъмните лица на неговите другари, които стояха със спуснати тежки, големи ръце и увиснали глави.

Илова обвиняваха в бунт срещу държавата. Той не отричаше нищо. Искал и подготвил бунта, радвал се на победите и не желаел да живее, ако другарите му изгубят. До вратата на съда всеки ден стоеше една жена с очи на луда. Всички знаеха, че това е жената на подсъдимия. Когато той минаваше край нея, само тогава окото му примигваше, огънят изгасваше, сякаш сълза се показваше в него. Не им даваха да говорят. Тя го гледаше, тая малка, измъчена жена, и не го познаваше, обезумяла от скръб.

Един ден пред вратата на съда подсъдимият неочаквано се спря и се вгледа настойчиво в тълпата. Бяха се събрали най-различни хора. Едни гледаха със спокойно любопитство, ала някои младежи проявяваха явна враждебност към подсъдимите. Между тая група Илов видя Чернева, най-буйният и най-красноречивият от своите другари. Същият, за когото беше излязла приказка — ще те видим в деня на борбата. Окичен със значката на една патриотична организация, той и сега беше най-буйният и най-красноречивият. Двамата срещнаха погледите си. Чернев не се засрами. Излезе напред и извика:

— Какво ме гледаш? Знам те добре, кой си. Кръволок!

Другите младежи със същите значки на патриотичната организация започнаха да се заканват и сочеха юмруци. Но Илов виждаше само Чернева, без да може да скрие изумлението си.

Стражарите го вмъкнаха в предверието на съда.

Когато дадоха последната дума на подсъдимите, едноокият революционер говори дълго.

От своя ъгъл Ася слушаше изтръпнал.

— Вие ме съдите по егоистичния закон на една класа, която е заграбила живота. Правото, тъй както могат да го разбират свободните личности, а не оръдията, каквито сте вие, е на моя страна. Ние водихме борба за повече справедливост, за повече човечност, за повече любов към човека...

Председателят мрачно го прекъсна:

-Затова ли вашите разстрелваха и кучетата, където за минута биваха по-силни.

Илов погледна сияещ далеч през прозореца на залата.

— Какво е минутата през вечното добро, към което се стремим ние? В откритата борба стрелят и двете страни. Жертвите стават светци, защото по техните трупове ние отиваме към един по-добър Бог. Можете ли вие по същия начин да оправдаете противодействието? Вие защитавате класа, ние се борим за човека.

Илов говореше с опиянението на краен идеалист. В залата се увличаха от неговия възторжен глас, той хипнотизираше с пламенното си око. Председателят го прекъсна няколко пъти, после видя, че подсъдимият е непоправим, и го остави. Явно беше, че има разлика между него и борбата, която водеше черната, неизвестна тълпа. Той беше наистина идеалист, а тя — разярена глутница, която мислеше само за минутата на отмъщението, а не за бъдещото добро на света.

Другите подсъдими с последните си думи молеха милост или се обявяваха за невинни и подведени. След като се изказа и последният, съдът се оттегли на съвещание. Когато се върна отново в залата, председателят прочете присъдата.

Публиката бързо напусна залата, стражата отведе осъдените. Ася все още стоеше в своя ъгъл. Когато повдигна очи, той видя, че в залата беше останал само един човек, който неподвижно гледаше в тавана, докато пръстите му барабаняха върху дебелия бастун.

Струмски се приближи и тихо го поздрави:

— Колко се радвам, че те виждам, Ведров!

Старият художник погледна и се зарадва:

— Ето една добра среща!

Той стана и прегърна Струмски.

— Ако в света хората бяха като тебе и нашия Тео, всичко щеше да върви отлично. Ах, Ася, откога не сме се виждали!

Двамата бяха някогашни интимни приятели, разделени от различните си интереси в живота, но при среща винаги ставаха сърдечни. През последните дни Ася много настойчиво търсеше да види стария си приятел. Той обичаше неподкупната, макар и често груба, натура на художника.

Двамата излязоха от съда и тръгнаха по улицата.

— Хайде — каза Ведров, — ще ми дойдеш на гости.

Беше около пет часа след обед.

Ася искаше точно това — да не се разделя от Ведрова. В душата му горяха въпроси. Той търсеше приятел и се радваше, че срещна художника. Няколко пъти Ведров го запита де се е губил. Ася чувстваше тъкмо това, че доскоро е бил изгубен за света. Сега се връщаше отново, слизаше от спокойните височини, додето го бе отвела неговата мисъл, и се хвърляше отново в тревогите на живота. Последните дни му се мяркаше един път, сега искаше само да се провери. Искаше да се изкаже пред някого, да сподели мислите си.

Убийството на Загорова, борбите около правителството, израстването на Здравева, последните събития днес в съда събуждаха душата му от съня, в който я беше сковала болестта и честният му характер.

Те вървяха дълго, докато стигнаха дома на художника — един мансарден етаж на четириетажна къща. Ведров го покани в ателието, посочи му една диванка и сам седна до него.

Отстрани остана широкият прозорец, през който се виждаха покриви и куполи на черкви. Насреща им, на статива бе сложена картина, върху която боите стояха още влажни.

Ведров се засмя, като посочи картината.

— Не бях работил години, но, виждаш ли, пак се излъгах.

Картината представляваше опожарен или залян от кръв град, фантастично построен като илюзия за света; на предния план, откъм кръвта, пропълзяваха някакви влечуги, стотици, хиляди, черни и гнусни.

В най-предния план труповете на всички влечуги се събираха в една човешка глава с кървави очи, изкривени уста, алчна и дива.

Ася гледаше и по тялото му пропълзяваха тръпки на ужас.

— Какво е това? — попита той тихо.

Старият се засмя злобно, облегна се на стената и като се взря в кървавата картина:

— Не се ли сещаш? Не ти ли напомня нещо? Не си ли виждал някъде тая глава на мародер? Това е илюзията за нашата действителност!

По стълбите към ателието се чуха стъпки и веднага се почука на вратата.

Ведров стана и отвори. В стаята влезе Младенов.

— Няма ли да ви смущавам? — попита той.

Старият се ръкува с него.

— Добре дошъл. Запознай се. Струмски, стар приятел. Ася Струмски — не си ли чувал за него? Така е. Днес гърмят имената само на подлеците.

— Ася Струмски! — повтори Младенов. — Да, чувал съм.

Той се ръкува с Ася и седна до прозореца. Изглеждаше особено развълнуван от неочакваната среща или — от нещо друго. Не проговори вече, извади цигара и запуши. От време на време внимателно се взираше в Ася.

— Какво те носи? — запита го Ведров.

Ася стоеше изтръпнал, с неподвижно втренчени очи в картината.

— Защо казваш, че това е нашата действителност?

Старият художник започна да се разхожда из стаята.

— Видя ли днес Илова? Един идеалист, нали?

Ася бавно каза:

— Да, идеалист.

Старият се засмя.

— И все пак, след няколко дни ще го обесят.

Неочаквано направи обрат.

— И тебе щяха да обесят, ако не бяхте спечелили, но не е късно. Нима не убиха Загорова? Опитай се да попречиш някому и ще видиш.

— Ти казваш, че Загоров попречи някому?

Гласът на Ася потрепери. Той беше твърдо убеден, че убийството на Загорова се дължи на сведенията, които той имаше за Здравева и за аферите му. Не смееше само да сподели убеждението си, не смееше изобщо да мисли за него, защото потреперваше от ужас. Тоя ден се реши да попипа раната, а Ведров не се поколеба да каже каквото знае:

— Аз не твърдя нищо. Това говори мълвата. Писаха и някои вестници. Загоров пречеше някому. Това е явно.

Изведнъж се разсърди на себе си:

— Какво ще извъртам. Хората казват, че Загоров знаел някои компрометиращи работи за министриабла Здравев.

Ася нарочно настояваше:

— Нима е възможно за това да се убие човек и при това — приятел и заслужил!

Ведров се спря, изгледа го изпитливо и започна да се смее:

— Тук е тайният смисъл на моята картина. В нашия обществен живот израстват чудовища, за които всичко е възможно. Те са от рода на влечугите, а очите им гледат на кръв. Вчера те убиха Загорова, днес погубиха Илова, утре ще махнат тебе и всички като тебе.

Младенов се обади безстрастно:

— Ти пак на твоята тема за червеите.

Старият наистина беше дошъл на своята тема, но сега той не изглеждаше жлъчен скептик, а — борец със страст. Той намираше, че лошото е порасло до последните си граници. За него Илов не е единична личност, а плеяда идеалисти, които днес умират. Докато водителите на партията — ония, които в душата си са таили винаги очакването да бъдат облагодетелствани от властта — са благополучно побягнали и ядат предварителните си награди. Ася Струмски, Загоров — за него те също не са единични личности, а легион мълчаливци, върху чиято победа Здравевци градят силата и благосъстоянието си. Това значи картината му — в нашия обществен живот мародерите властват.

Ася слушаше и мъчително потръпваше. Той знаеше всичко това, но сякаш сега се отваряха очите му и той виждаше мрачната картина на живота. Тези, които изложиха живота си за някакъв идеал, гинат в бедност — неизвестни и ненужни. По стъпалата на властта се издигат ония хора, които в опасните моменти на обявената борба изчезваха. Сега той виждаше добре кой е Здравев. В тая страна не е позволено на честните да живеят. Един мъж, пълен със сили, загина, само защото искаше да изобличи истинските крадци.

Той притваряше очи и чувстваше пулса на челото си. В главата му нахлуваше кръв. Неподвижен, убит от последиците на своята болест, той усещаше, че му се възвръщат силите. Той беше за идеала — всеки да върши онова, което му е по силите. Не завиждаше никому. Сега виждаше, че всъщност всички безсрамно се домогват до властта.

Старият Ведров довършваше:

— Задачата на нашата интелигенция е не само да изнася борбите, а и да гради върху развалините на събореното. Задача е на всички безименни герои да се изправят и да изринат ония, които ядат плода на техните борби.

Старият говореше банално, като политически пропагандатор. Младенов безучастно гледаше през прозореца, но Ася разбираше под нескопосните думи техния най-дълбок смисъл. Старият имаше право. Безименните трябва да станат, да заговорят, да покажат.

Той стана. Погледът му полетя далече. Трябва! И той пръв да почне! Трябва! Той гледаше през покривите на целия град, златните куполи на черквите, червените облаци на залеза. Трябва! Той чувстваше, че израства. Тялото му се изпълваше със сили. В главата му струяха мисли и решения. Отде да започне и как. Най-после се залови за нещо.

Протегна ръка към стария.

— Довиждане! Благодаря ти за всичко.

Той вече отвори вратата да излезе, но там се спря, полуусмихна се и, като посочи картината, каза ясно и убедително:

— Захвърли това. Рисувай хубавото, което ще бъде. Аз бих могъл да ти дам съвсем хубав сюжет. Но ние пак ще се видим. Довиждане.

Неговите стъпки бързо заудряха по стълбите.

Младенов обърна глава.

— Аз чувах, че Струмски боледувал тежко и това се отразило на здравето му.

Старият стоеше сред стаята замислен, но изведнъж се вслуша в думите на Младенова и махна с глава.

— Болен! Да, бил болен. Страдал от липса на общественост.

— Аз чувах за физически недъг.

Старият енергично отговори:

— Остави това. Най-тежката му болест беше безогледната му вяра в добрите намерения на хората. Тая болест погубваше това храбро сърце. Но дали той има право? Дали трябва да показваме какви да бъдат нещата или какви са?

Младенов стана, сложи шапката си.

— И двете са еднакво безсмислено.

Той се усмихна тъжно.

— Хората не са толкова глупави. А вашата общественост е биене на тъпан. Но вие и двамата сте много мили.

Махна ръка и без да се ръкува излезе от стаята. Всъщност той мислеше само за Струмски. Точно той му се стори мил и това му навяваше тъга. Пред тоя човек той днес почувства вина. Светът е толкова широк. Дните на един човешки живот са много малко. Една изгубена скъпоценност винаги може да се замени с друга. Струва ли си да настояваш за нещо, което вече друг притежава. Особено когато тоя друг е така мил, така наивен и беден.

Той бавно слизаше по стълбите на четириетажния дом. При входа се облегна на стената и загледа през улицата към чистото небе, станало виолетово от залеза. В далечината той видя един женски образ, който вълнуваше сърцето му. Но със замах на щедър човек той реши. Бръкна в джоба си и извади запечатаното писмо. Погледна плика. Там стоеше написано: „За госпожа Н. Струмска“. Той притвори очи и бавно накъса писмото на малки парчета.

Свали шапката си и тръгна по улицата, като размахваше широко ръка.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух