напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XII


Вече няколко дни никакви писма! Надя Струмска тъжеше за непознатия. Забрави ли я той, угасна ли огънят на неговото увлечение или...

Тя подозираше, че някой друг получава писмата. Започна да причаква раздавача. Старият пощальон вдигаше рамене.

— Днес няма.

От няколко дни повтаряше това и поглеждаше жената с изпитателните си очи. Надя се помъчи да открие между всичките си познати неизвестния изпращач на писмата. Няколко пъти помисли за Младенова, припомни си всички обстоятелства при случайните им срещи, неговите погледи, неговия глас, който така нежно галеше, когато и говореше. Почти се увери, че той беше непознатият, но не задържа неговия образ задълго. В душата и зрееше желание, болно и неудържимо. Тя очакваше да се хвърли в огъня на едно изживяване, към което се стремеше с цялото си същество. Но нейното влечение не носеше ничий образ. То беше смътният стремеж на плътта, а не любовният копнеж по определен мъж. Можеше да дойде и нейния мъж, най-много него очакваше, но някой трябваше да дойде — или тя ще загуби разума си.

Бе станала нервна, разсеяна, хапеше устните си и дълго целуваше нежното бяло месо на ръцете си. Понякога Ася втренчваше очи в нея и дълго я гледаше, тя се страхуваше от погледа му, но още повече, че може някой ден да закряска в лицето му, да се хвърли с вдигнати ръце и да му каже всичко. Тя иска! Умира от желание! Той трябва да разбере това или тя ще го направи смешен.

Понякога скриваше глава в скута му и плачеше.

— Какво ти е? — питаше той.

— Гали ме, ласкай ме! — молеше тя.

Неговите студени ръце се спускаха по лицето и, неговите безстрастни устни се опитваха да я целуват. Тя се хвърляше отгоре му и го хапеше, и го целуваше.

Един ден му каза:

— Не мога повече.

В неговите очи се явиха сълзи.

— Потърпи — каза и той, — аз чувствам да се възвръщат силите ми. Може би мъката ще продължи още малко.

Той лъжеше. Неговият разум се събуждаше, неговите сили се възвръщаха, но той носеше със себе си един мъртвец, без признаци за възкресение.

Тя прекарваше няколко часа спокойно и после пак всичко се връщаше.

Той отиваше на работа или другаде, напоследък намираше винаги да ходи някъде, и в пустия дом тя оставаше сама със своята страст.

— О, да имах дете! — молеше се тя.

Явиха и се нервни кризи, трябваше да се покаже на лекар. Ася сам я заведе. Но когато трябваше втори път да иде сама, тя остана в къщи. Страхуваше се от лекаря. Неговата ръка на челото или на сърцето премрежваше очите и, разтопяваше разума и.

В къщи четеше получените писма, а всеки ден към четири часа очакваше нови. Мина седмица. Те престанаха да идват.

— И днес няма — свиваше рамене старият раздавач и се усмихваше полуиронично.

Имаше дни, в които тя обуздаваше стихията на плътта си и мислеше трезво за своя семеен живот. Имаше ли в него нещо по-силно, по-високо от нуждата на плътта. Срамуваше се, че може дори да помисли това. Имаше, разбира се.

Тя трябваше да се грижи за своя любим болен мъж. Трябваше да жертва всичко за него. Спомняше си техните дни след годежа, спомняше си първите дни от сватбата. Не получи ли тя своя дял, няма ли сега по-високи задачи?

Поиска да стане религиозна, но не се увлече. Черквата я осъждаше, тя трябваше да посипе главата си с пепел и да се признае за грешница. Грешница ли беше? Искаше ли тя нещо повече от това, което Бог е създал да се търси? Повърхностна в схващането на религиозния морал, тя се нахвърли с ярост върху веригите на черквата. Това беше капището на дяволите. Тя виждаше свещениците, за които чуваше да се разнасят истории, тя слушаше проповедите, които можеха двояко да се разбират. Нищо не запълваше душата и. Всичко беше нагодено за другите.

Но увлечението и по черквата много лесно я поведе към капището на лъжеучители, за които, от войната насам, често се говореше.

Един ден отиде в салона на една свободна секта и чу нова проповед. И тука слушаха хора, мъже и жени, и тука коленичеха, и тука вярваха. А проповедта беше съвсем друга. В черквата казваха да се предпазим от грях и съблазни, а тук учителят казваше да опознаем греха, за да има за какво да се разкайваме. Нищо не и направи впечатление. Само едно — и тука слушаха и вярваха хора както там, пред разпятието на Христа.

И тя разсъди — важното е в какво ще повярваш. И престана да се интересува от религиозни въпроси.

Настъпи отново ужасът на пустия дом, срещите с болния мъж, нервните кризи.

Един ден каза на Ася:

— Ние трябва да се разведем.

И веднага се разкая. Ася я погледна втренчено, бледен, разтреперен.

— Дотам ли е стигнало? — попита той и тя видя, че устните му бяха бледи като пепел.

Хвърли се в скута му и зарида. Не, не. Тя не искаше да се разделя с него. Безгранично го обича.

Не лъжеше. Но тя бе стигнала до границата на своята мъка и се страхуваше от себе си. Докъде би стигнала при първата съблазън?

Обичаше своя мъж, затова се страхуваше.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух