напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XIII


Слав получи картичка, с която Ася го канеше в къщата си и дълго я въртя между пръстите на дебелите си ръце.

— Гледай ти! — повтаряше си той и всички пластове по лицето му се раздвижваха, за да се усмихне. Косата му тържествуващо стърчеше с всичките си невчесани къдри.

В тоя момент в редакционната му стая нямаше никой. През прозореца пареше есенното слънце, а на масата един голям резен хляб, намазан с масло, очакваше да бъде изяден.

Слав много отдавна не беше виждал своя зет, но неочакваната покана не го зарадва, както това можеше да бъде преди известно време. Той само се учудваше и ужасно много любопитстваше да узнае за какво е дотрябвал на недостъпния Ася Струмски.

Мислеше най-различно и тъй като не можеше да се спре на нищо определено, докато мисълта беше заета със злободневката, започна да яде. Той отхапа резена хляб от единия край, после го обърна от другия, сложи го след това на масата и си облиза пръстите. И така, с пръсти в уста, започна да се смее.

Досети се за какво може да е потребен на Ася. Какво представляваше милостта му, след като изпусна всички комбинации да се издигне. А пък знаеше се, че господин редакторът е много добре от някое време насам. Туй е то! Ще му искат пари!

Но с подвижната мисъл на истински журналист той почти веднага се отказа от предположението си и се намръщи. Спомни си погнусата, с която Ася влизаше в разговор с него. Спомни си презрението, с което той посрещаше всички негови предложения. Можеше ли след всичко това тоя герой да си плюе в лицето и да протегне ръка за пари.

Не. Сигурно имаше нещо по-важно. Решително важно, в което има премесени по-общи интереси и героят е решил да направи жертва: „Аз ще говоря с вас, господине, но знайте, че не го върша за себе си.“

В долния етаж тракаха печатарски машини, по стълбите тичаха хора. Зданието беше в тържествения час, в който излизаше вестникът.

Един работник се втурна в стаята с първата страница и я сложи на масата. Редакторът веднага се наведе, за да хвърли „последно око“. Уводната беше точно за момента — „Поуката от последните събития“. Третата колона съдържаше сензацията — „Обесването на комунистическия водач Илов и другите осъдени“.

В тоя миг издрънка телефонът. Слав взе слушалката:

— Ало!

Лицето му просия. Той се облегна на стола, кръстоса крака и смигна на работника, който чакаше.

— Добър ден, господин Здравев. Моля! Уводната статия! Точно за момента!

Той съобщи за заглавието и заговори с водопад от думи. Господинът отсреща имаше друг проект. Слав се защитаваше. Най-после започна да моли:

— Но вие ми съобщавате много късно. Свързахме вестника.

Срещният беше неумолим. Редакторът отговори за последен път с кратко „да“ и затвори телефона.

— Да се извади уводната и да се запази за утре. След малко ще дам друга.

Работникът го погледна учуден. Редакторът му подаде страницата и, без да му обръща внимание, взе листове и започна да пише. Заглавие: „Необходимостта от смяна на кабинета“. И след това:

Страната ни изживя тежко изпитание. Шепа подкупени безделници повярваха, че могат да поведат нашия селски народ в една чужда за нашите условия класова борба. Тоя народ показа колко наивни са били надеждите им. Те получиха съкрушителен удар точно отдето не чакаха. Последните събития са потушени от народа, който предпочита своята колиба и нива пред всички обещания на една комуна. Безспорно е организираното участие на правителството в кратката борба. За това то получи подкрепата и одобрението на всички ни. Но сега, когато всичко е минало, ние отново трябва да се спрем на необходимостта от кабинетни промени. Тя е още по-наложителна след преживяните събития.

Господин редакторът се увлече. Ръката му беше обиграна, думите — готови в главата, той трябваше само да топи писалката си в мастилото.

След петнадесет минути статията беше готова. В нея се доказваше необходимостта от промяна. Посочваше се и средата, от която трябваше да изхождат новите лица на управлението. В центъра на тая среда всеки знаеше, че стои тайният патрон на вестника.

Слав иззвъня, предаде ръкописа на влезлия слуга и ожесточено натика в устата си остатъка от закуската. Погледна часовника, беше единадесет.

Часът за разходка по „Цар Освободител“, дето излизаше в дните, когато е доволен от себе си. Върви и се прави на разсеян, заглежда хубавите момичета и среща видни господа от парламента. Той е с всички познат и всички го знаят и са интимни с него. Защото той умее да се държи. За хората е необходимо да изглежда безобиден и да бъде забавен. Той поздравява като търси шапката на главата си, когато тя е в ръката му. Но всички тия хорица всъщност са съвсем наивни. Той ги е оценил всички и знае кои му трябват. Той трупа познати, както скъперникът — пари, и за него те са стълбата, по която отива нагоре. Днес е нищо, но утре...

Той гледа синьото небе през прозореца. Долу тракат машините, в съседната стая се карат репортерите. Цигарата му бавно догаря в пепелника... Утре той ще властва, ще има пари, ще има...

Погледна към масата и видя отново картичката на Струмски.

— По дявола, какво иска тоя луд!

Лицето му неочаквано доби истинския си израз — зъл и брутален. Приятелят си позволяваше за го смята за отрепка, сега има нужда от него! Добре! Той ще види!

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух