напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XV


След обед, към четири часа Надя чу звънеца и избърза да отвори. Помисли, че е раздавачът на писма. Остана изумена от изненада.

Пред входа стоеше Здравев.

— Добър ден!

Той изглеждаше изчервен от смущение, хвърляше плахи погледи по стълбите нагоре и почти избута Надя Струмска за да влезе във вестибюла, след което затвори вратата зад гърба си.

— Как е Ася? Отдавна ви бях обещал да го навестя. Боледува ли още?

— Но той отдавна ходи на работа! — възкликна Надя.

Здравев се усмихна, като се помъчи да се покаже изненадан.

— Гледайте! Сякаш живеем на различни планети. Значи оздравял! И ходи на работа. И сега не е в къщи?

Той не можеше да скрие радостта си. Но това не беше добродушната радост на приятел. Това беше ликуването на човек със скрити намерения. Виждаше, че всичко върви, както му се искаше, и се радваше. Очите му гледаха похотливо жената.

Тя си спомни тоя поглед от деня на чая и с предусещането на близка опасност се помъчи да я избегне.

— Да, Ася го няма в къщи. Той ще се радва да дойдете пак. Аз ще му кажа. Заповядайте довечера например, с госпожата.

Тя беше съвсем сама в къщи. Слугинята нямаше да се върне до вечерта и Ася не можеше да се очаква по-рано.

— Ах — ласкаво се усмихна Здравев, — нима няма да ме поканите.

Тя беше по домашна роба без ръкави и с широко деколте. Неговият поглед не се отмахваше от съблазнителната розова плът. Въпросът му я смути. Нима наистина искаше да не го покани? Помъчи се да се усмихне и като пристъпи до кабинета, чиято врата отвори, тихо каза:

— Заповядайте!

Той бързо влезе.

— Ето, това се казва да си изпросиш нещо.

Тя му показа де да седне и, без да влиза в стаята, се извини:

— Аз ще отида да ви направя едно кафе.

Отиде в кухнята и замаяна започна да търси приборите за кафе. Тя беше уверена, че Здравев знае всичко за Ася. Нима никога не го е срещал или от никого не е чул? Страхуваше се, че гостът знае и за часовете, в които съпругът отсъства и точно затова е дошъл по това време. Нарочно се бавеше в кухнята. Очакваше някой да дойде. Минутите минаваха бавно. Никой не идеше. Най-после трябваше да занесе кафето.

Здравев стоеше облегнат с гръб към прозореца и гледаше към вратата, като че ли чакаше тя да се отвори.

Надя сложи подноса на малката масичка сред стаята и покани. Здравев не помръдна. Само настойчиво я изгледа и каза:

— Колко сте малка и мила!

Той дишаше тежко. В тоя миг големият дебел човек беше само едно желание. Устните му бяха добили влажност, очите гледаха дръзко, тялото се вълнуваше.

Тя се опита да се пошегува:

— О, сравнение не може да стане с вашата жена!

И бързо добави:

— Тя е толкова хубава!

Хрумна и хитрост и ловко поиска да я използва:

— Всъщност вие трябва да я пазите много.

Искаше да събуди у него ревност, за да отвлече силите му към други чувства.

— Тя е толкова мила. Не сте ли ревнив? Не се ли страхувате?

Той я гледаше настойчиво и сякаш нищо не чуваше.

Все по разтревожена, тя прибягна до издайничество.

— Аз положително зная, че един се интересува за нея.

Тия думи прозвучаха грубо и неубедително.

Той пристъпи към нея, сумтящ, алчен. Надя се отдръпна, пред него тя изглеждаше като изплашена птичка. Той се изправи пред нея, протегна ръка и глухо, задъхано каза:

— Дайте да ви целуна.

Тя се притисна до вратата, лицето и заруменя, яростни искри блеснаха в очите и.

— Значи затова дойдохте! Идете си. Идете си или ще викам.

Цялата се вълнуваше. Гняв и сили струяха в кръвта и. Сега тя беше способна да се бори, да крещи. Оскърбена, гневна, изпълнена от погнуса и омраза.

Той я прихвана и изведнъж бързо я дръпна към себе си. Тя се изгуби в широката му прегръдка, задуши се от силата му и захлипа:

— Вие постъпвате подло. Ах, животно!

Изтръгна ръцете си и започна да дращи.

Той целуваше раменете и, търсеше устните и, разтапяше се в огън, който пареше и унищожаваше.

— Подлец! Животно! — викаше Надя, но силите и я напущаха.

В един момент той ловко я прихвана под коленете и кръста и я понесе към диванката.

— Звяр! Оставете ме! На помощ! — пищеше тя.

Нямаше вече сили. Неговият дъх я гореше, неговата прегръдка я смазваше, целувките му събуждаха дълбоки инстинкти. Тя чувстваше, че загива. Нейната млада, неудовлетворена плът и изменяше. Тя вече не се противеше. Притвори очи разтреперана от ужас и наслада. Тя забрави кой е той. Не го виждаше. Чувстваше над себе си само халата, за която толкова жадуваше. Той притискаше месата и, пиеше устните и. Побесня, хвана развълнувано дрехата и и я разкопча.

Тя отвори очи и видя лицето му и това лице — потно, тлъсто и разкривено от похотливост — възвърна отново съзнанието и. Като проблясък от друг свят премина в главата и мисъл за мъжа и, за нейния дом. Спомни си как дойде Здравев в къщата и кой беше той. Сега виждаше най-добре кой е. Алчната уста, която поглъщаше всичко, която искаше да глътне и нищожното, останало за нейния мъж.

Измъкна ръцете си и стръвно ги заби в проклетото лице, после с всички сили блъсна мъжа и скочи. Изнемощяла, тя се залюля няколко крачки, погледна към вратата, изписка и падна в безсъзнание на пода.

Вратата на стаята беше широко отворена, на прага, блед, със страшно неподвижни очи, стоеше Ася. Той остана няколко мига така, после пристъпи до писалището, отвори едно чекмедже. Нито една чертичка от лицето му не помръдваше, нито една дума не отронваха устните му. Вдигна ръка и с ледено спокойствие насочи пистолета си към дивана.

Там, плахо сгушен, стоеше дебелият мъж и поглеждаше с тревожни очи. Потта бе замръзнала по челото му, ръцете му трепереха, сладострастната долна устна висеше като мърша. Когато видя дулото на пистолета, той Вдигна ръце.

— Ася, моля те, чакай да ти обясня.

В стаята екна гръм, след това настана тишина, в която можеше да се чуе туптенето на едно сърце.

Ася гледаше със стъклено неподвижни очи, ръката му с пистолета бе паднала. Притиснат до стената при дивана, онемял от страх, не вярващ на чудото, че е жив, трепереше Здравев. Точно над главата му стената се бе отронила.

Ася притвори очи и сякаш въздъхна. Може би той се радваше, че всичко мина така. В същия миг към него се хвърли Здравев и унизено замоли милост.

Ася сложи пистолета на масата.

— Върви си — каза той и думите му звучаха с презрение. — Аз вярвам, че ние ще се срещнем другаде и ти по-скъпо ще ми платиш.

Здравев се престори, че иска да каже нещо, озърна се към стаята и бързо се измъкна.

Стенният часовник удари шест пъти.

Ася погледна жена си, пристъпи към нея и замислено се загледа в неподвижното тяло.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух