напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XVI


Ята лястовички, всички с разперени криле, сини и без глави, стояха неподвижно по тавана. С притворени очи те изглеждаха като че ли хвърчат, но тая върволица от лястовици без глави е нещо грозно.

Ася лежи на диванката и гледа тавана. Той държи дълго очите си притворени и може да се помисли, че спи. Така стои вече целия предиобед.

Сутринта рано дохожда лекар. Госпожа Струмска е зле. Тя лежи в спалнята и изглежда спокойна, само след като е убила нервите си с белите прахове, които я обезсилват и приспиват. Щом те престанат да действат, болната плаче, говори винаги едни и същи думи, от които се разбира, че тя има някакви втълпени представи за себе си. Тя е много отслабнала, но е така нежна и мила с разплаканите си очи!

Лицето на Ася е бледо и строго изопнато. Дълбока бръчка между двете вежди издава съсредоточеността на мислите му. Той вече не вижда обезглавените лястовици по тавана — върху невидима бяла стена, погледът му втренчено разпределя цифрите на една равносметка.

Последното събитие в неговия живот бе отворило очите му по-широко, а в сърцето му събуди чувства по-малко колебливи. Нещо повече, то сякаш раздра маската на нещата и събитията и там, дето все още съзираше добро, изведнъж видя пипалата на влечуго. Чудовището имаше образ и той го виждаше съвсем ясно. То имаше и име и той го шепнеше с глас, като едновременно се подсмихваше на предишната си вяра в доброто. Душата му се вълнуваше издъно. Едно съзнание рязко и смело потушаваше предишните слабости и самозалъгвания. Въздействието на стария художник и рязкостта на някои случки бяха събудили у него склонността да стане проповедник за по-добро. Сега той чувстваше сили да се бори, да унищожава и наказва.

Доброто беше самоизмама за наивните. То не съществуваше вече. Проследяваше всички събития и виждаше подробностите на една жестока комедия, в която той и другарите му са играли ролята на шутове, докато...

В лицето на Здравева той виждаше образа на чудовището, което е изкористявало всяка добра стъпка, но личната омраза към тоя човек не го заслепяваше. Здравев не беше сам, Здравев като личност не би занимавал ума му, Здравев беше система, чудовище с хиляди пипала, което от всяка борба за по-добро правеше локва кръв, за да се храни. Здравев беше символ на злото, срещу което той намираше, че е дошло време да се бори. Това зло унищожаваше равнодушно, но хитро и подло безименните герои на всяка борба. И Илова, и Загорова. Старият Ведров имаше право, неговата картина на действителността беше жестоко истинска. Предрешено, чудовището дебнеше безименните носители и борци на идеи. Днес то е в редовете на воюващата интелигенция, утре е сред тълпите и винаги с една цел — върху труповете на падналите да намери своето благоденствие.

От спалнята долитаха стенанията на Надя. Ася изтръпваше, в очите му блесваха сълзи, после той ги притваряше и стоеше неподвижен със стиснати зъби. Но в този миг той не можеше да не мисли само за себе си, за най-близкото, преживяно от него. Каква жалка роля е играл той!

Бяха дни, когато мислеше за достатъчно, че е изпълнил дълга си в борбата. Имаше ли повече работа? Не. Борбата беше свършена, по-достойни можеха да продължат. Здравев, защо не! Може би той е по-годен за новата работа. В далечината той виждаше осъществена крайната цел и обичаше всички труженици. Всеки да извърши онова, на което е способен. Не му беше жал, че остана забравен, отхвърлен и гладен. Той не търсеше награда за жертвите си. Жертви бяха дали и други. Той знаеше стотици, които се бореха рамо до рамо с него. Техните имена не се чуват. Те всички изпълниха дълга си и не потърсиха награда, защото не търгуваха, а воюваха за ламтежите на душите си.

Какви наивници!

Всичката кръв нахлу в главата му, отвори широко очи и започна да следи дебелата фигура на Здравева, която се изправи пред погледа му.

В борбата него го нямаше. Беше заминал или полежал дълго в някой зимник.

Когато всичко бе спечелено, изведнъж се яви и името му започна да се слага зад всяко дело. Той е герой от борбата, той е народен представител, той е кандидат за министър. Простира ръце и завладява всичко. На страхливеца от зимника сега не липсва смелост за нищо. Той изобличава със своя вестник, убива чрез своите хора. В името на идеала? Не! За лично благоденствие, за насищане на чудовищно лакомство.

Ася стиска очи и зъби и се мъчи да се успокои. Той не трябва да мисли само за Здравева.

Здравев е нищо, ако е сам; той е система, зло, което е завладяло страната. Още по-лошо, той е чудовище с хиляди пипала, което се кърми от всяка борба, когато борците са наивни.

За това трябва да мисли. Загоров имаше право, бедният Загоров имаше право. Хората на идеала и борбата трябва на утрешния ден да бъдат и хора на творчеството, ако не искат да ги изяде чудовището.

За това трябва да мисли!

Когато отвори отново очи, той видя своите приятели — Загоров, Михо и зад тях легионът безименни. Над тях сияеше чисто небе, лицата им изглеждаха добри, вятърът развяваше косите им.

Видението трая само миг и веднага изчезна, очите му го търсеха, но намираха само безглавите сини лястовици по тавана.

Ася стана. В къщата не се чуваше нищо. Белите прахове бяха приспали болната. Опияняващо вълнение галеше тялото и ума на мъжа. Той носеше в сърцето си едно решение.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух