напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XVII


Старият художник стоеше пред статива, на който бе поставена новата му картина, която даваше изгледа на утрешния ден. Той я гледаше с вълнение и говореше:

— Утрешният ден е златна нива. В далечината се задават жетварите със сребърни сърпове. Гълъби се мъчат да целунат синьото на небето. Утрешният ден, когато на него сме спрели всичките си надежди, може да бъде само ден на плодородие, на най-топли багри, на излитане до небесата.

На дивана лежеше изопнат Младенов, той погледна с усмивка към стария и проточи:

— Да, и на излитане до небесата, та като се падне оттам, да се свърши цялата комедия.

Сложи главата си на възглавницата, като подложи ръцете си. Помълча няколко мига и изведнъж скочи. Започна да се разхожда из стаята, като се мъчеше да се изправи. Опъваше ръцете си, сякаш костите му бяха счупени. Спря пред стария и продължи:

— Омръзна ми, чуваш ли, омръзна ми. В тая страна всички хора са луди и слепи, които се хвърлят в тъмнината и взаимно се изтребват. От никъде не прониква слънчев лъч. В тая страна не грее слънце. Слънцето е угаснало! Аз съществувам вече тридесет години. Откакто се помня, не зная спокоен ден. Само войни, преврати, пак войни, побоища, революции, бесилки. Тъмно е в тая страна. Кажи, къде по света е така! Да, в Мексико, в Албания. Но аз се отказвам да живея в такава страна. Животът е така хубав, а какво правим ние по време на най-големия разцвет на културата? Не, аз заминавам. Твоята картина, и тая, и предишната са, са глупави с тенденцията, която им даваш. Предпочитам да умра от глад някъде по света, отколкото да дишам тази отрова. Не мислите ли да правите нов преврат, за да се сбъдне утрешния ви ден?

Ведров няколко пъти се опита да го прекъсна.

— Чакай, какво избухна?

в тоя миг в ателието влезе Ася. На вратата той се поколеба, изгледа Младенова, после стария.

Ведров тръгна към него.

— Влез. Добър ден. Ела да ме спасиш от нашия писател.

Ася се усмихна сдържано. Лицето му изглеждаше загадъчно одухотворено. той пристъпи и спря пред картината.

Ведров му обясни:

— Ето бъдещето, което ме посъветва да нарисувам. Не ти ли харесва?

Ася бе отправил поглед към картината, но сякаш виждаше друго.

— Хубава е — каза той. — Но утрешният ден сега за мене е друг — той трябва да бъда бунт на безименните. Те идат от дъното на безкрайно поле. Над тях сияе синьо небе, очите им горят, вятър развява косите им... Или не. Това ще предхожда утрешния ден. Първо е борбата.

Ведров го погледна изпитливо.

— Каква борба?

Младенов се обади от дивана, на който беше легнал отново.

— Не ти ли стига, че ще има пак борба. Сега ще бъде бунтът на безименните. Не чу ли, дявол да го вземе! Сега и мъртвите ще се надигат.

Ася се извърна към писателя.

— Защо ги наричате мъртви?

— Кои съм нарекъл мъртви? Вашите безименни. Не съм мислил това. Но, слава Богу, случайно съм улучил най-добре. Вашите приятели и всички вие сте мъртви за истинския смисъл на живота. Бунт на мъртвите е вашата борба в миналото, днеска и утре. Какви са целите на борбата ви — кого да назначите кмет, кого министър-председател. Вие опростачвате живота, като го свеждате до най-низки цели, затова сте мъртви за него. Вие водите борба, като замествате само кметовете. Е добре, може да налучкате най-подходният, но системата е изпортена още от начало. Ако нашата България не бе откърмена и израсла в политически борби, а имаше десет умни мъже, да въведат система за дисциплиниране и възпитание на поколенията у нас, всички борби щяха да бъдат излишни. Тези поколения щяха да открият и по-високи цели в живота си. Ние живеем варварски и първобитно, трябва да се срамуваме, че нямаме философия, изкуство и човечност. Сърдим се на Ивана и го заместваме със Стояна, а и двамата са едно и също.

Младенов отново беше скочил от дивана. Той говореше накъсано, скачаше от мисъл на мисъл, но се познаваше, че в него всичко има една основа, наблюдение, събиране на мъка. Ася и Ведров го разбираха и искаха да охладят огъня му. Но той сякаш се страхуваше, че едно прекъсване, един въпрос и — ще се оплете. Той беше от ония натури, които по-добре пишат, а лошо и непълно говорят. Беше му накипяло и сега се изказваше. Но се страхуваше от въпроси и уловки. Напоследък той наистина беше решил да замине, да избяга от България. Думите му издаваха донякъде причината за това бягство. Наред с това той мислеше да напише книга, в която да даде безсмисленото съществуване на едно племе. Разбира се за българското племе мислеше той, без да признае това дори пред себе си.

Без да позволи да го прекъснат, той говори дълго. Нито Ася, нито Ведров можеха да му се разсърдят за някои груби думи. Младенов не позираше, а говореше почти с треската на отчаян. Това беше викът на жадуващия за култура и просвета, това беше стенанието на един окован дух и същевременно на един измъчен дух, който с умение би могъл да изпита всички радости на живота. Той свърши, като повтори, че ще избяга, ще замине.

Хвана го яд, може би, че вложи много нерви в разговора и, като се сбогува доста сдържано, напусна ателието.

Ася и Ведров останаха мълчаливи след него. Старият художник гледаше мрачно, след малко стана, приближи до статива и като взе картината на утрешния ден, захвърли я гневно в един ъгъл.

— Всеки случай, глупаво е, че на стари години се върнах към алегорията.

Той отиде до вратата, като че ли очакваше да намери Младенов още там, отвори и почти със съжаление затвори вратата.

— Аз исках да се заключа в манастир и след това да тръгна и да проповядвам последователност. Да бъдем горещи или студени. Какъв съм аз сега?

Но сякаш пожела да прикрие истинското си настроение и неочаквано запита:

— Кажи ми за какъв бунт на безименни спомена ти?

— Ония безименни, които ти бе нарисувал като трупове, от които се отхранва...

— Има ли нещо ново?

— Има. Ела довечера у дома. Оттам ще те заведа при група стари приятели.

— Какви приятели?

— Безименни, между които аз нося идеята за новата борба.

— Може ли довечера да не дойда? Да бъда поканен друг път. Например когато заседанията станат вече излишни и започне борбата.

Ася, който беше изтръпнал при първия въпрос, зад който очакваше, че се крие отказ, при последните думи се усмихна щастливо. Той пристъпи до стария и го прегърна.

— Мили приятелю. ти имаш право. Приказките са излишни. Ние всички знаем защо трябва да започнем борбата.

Старият стисна ръцете му.

— Омръзна ми да бъда хладен. Намирам, че бездейният Младенов е по-последователен, отколкото аз, като скептик от кафенетата или рисувач на алегорични картини. Повикай ме, когато започне работата.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух