напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XXII


Слав беше в редакцията. Телефонът издрънка. Той взе слушалката, попита кой е и приготви молив да отбележи важната новина, която редакционния репортер искаше да му съобщи. Записа първите думи с бързия и нечетлив почерк на стар вестникар. В това време поглеждаше небрежно през прозореца, за да види кой минава по улицата или пък извръщаше очи към вратата, на която всеки миг се показваше някой работник или посетител, и даваше нареждания. Не се страхуваше, че ще изпусне някоя дума от телефона. Той отлично знаеше, че същественото във всяка новина се състои от три думи. Другото са подробности, които един опитен вестникар може да си представи. Поради това много често се съобщаваха неверни работи, но вестникът излизаше и на другия ден всичко се поправяше, а новината добиваше още по-голямо значение.

Изведнъж острието на молива му се пречупи, той скочи и започна да вика в слушалката.

— Кой, кой?

Лицето му промени цвят, челото му се запоти, очите му загледаха изплашено. В телефона бръмчеше гласът на репортера.

Тоя ден беше решаващ. Всеки миг Слав очакваше да чуе една новина, чрез която се осъществяваха всичките му стремежи. От месеци неговият вестник играеше ролята да насочва общественото мнение и политическите сили към една промяна. Той пускаше ловки интриги, подхранваше амбиции и изобличаваше. Ту слагаше маската на обществен страж, ту разпалваше страсти. Отначало срещаше силен отпор. После се намериха хора, които прозряха далечните цели на журналиста и неговия скрит господар и се присъединиха, за да спечелят в бъдеще това, което не им даваше сегашното. Зад Здравева се наредиха половината от поддръжниците на управляващата партия. Те всички развяваха знамето на обновата и зад хубавите думи криеха личните си стремежи към власт и богатство. Между тях имаше някогашни честни дейци, на които времето бе изменило очите и възгледите, имаше и наивници, които обичаха повече хубавите думи и обещанията. Но всеки ден групата ставаше по-силна, всеки ден интригите и обещанията подкопаваха силата на другите. Няколко опита да бъдат изобличени пропаднаха още в началото, защото групата на хубавото бъдеще ловко използваше силите си. Зад гърба на тези, които управляваха, те трупаха пари и отхранваха тъмни сили, които унищожаваха всеки честен изобличител. Мълвата за ставаше за сметка на управниците, а благото — за хитреците. В последните дни се яви една опасност. Но дейността на Струмски и другарите му още не беше широко известна. Те се организираха точно когато Здравевци постигаха целите си.

Тоя ден Слав тъкмо очакваше новината, че правителството е паднало и е образувано друго със Здравева. Редакционният репортер му съобщи новина, от която се виждаше, че силите на неговата група действат. Той трябваше да бъде във възторг от тая мрачна деятелност, която не се спираше пред нищо, защото това пълнеше и неговата кошница. Но в тоя човек, в крайчеца на душата му, бе останала следа от съвест, като незрял туберкулозен бацил, който прави лицето розово, поставя под очите сенки, за да подмамва чуждата снизходителност.

Той не можа да запише новината, но тя го разтревожи. В сърцето му се събуди мъка, ако това не беше яд, че е станало нещо, което не е желаел. Репортерът му съобщи, че тая сутрин, доста рано, Ася Струмски, както вървял по една улица със стария художник Ведров, бил застрелян от неизвестен човек. Някои минувачи свидетелствали, че всъщност нападателят не бил сам. Наблизо чакали други двама, които тръгнали с убиеца. До падналия останал само художникът, който, обезумял от скръб, вдигнал ръце над мъртвия си другар и извикал: „Господи, наистина твоето слънце е угаснало над тая страна!“ Полицията арестувала художника. Но в последната минута се мълвяло, че бил пуснат.

В редакторската стая всеки миг влизаха работници, посетители, сътрудници на вестника. Телефонът звънеше отново. Журналистът беше изгубил охота за работа. Той помоли да го заместят, после се скри в друга стая, но не се стърпя и излезе.

Тръгна по улиците. Беше студено и мъгливо. Край него хората минаваха бързо. Той не знаеше къде отива. Вървеше с наведена глава, ръцете му нервно ровеха из джобовете. Няколко пъти изваждаше цигарите си и забравяше, че му се пуши. Скриваше отново кутията. На един ъгъл спря и дълго стоя, без да знае защо. Дебелите меса по лицето му бяха увиснали, рошавите му коси стърчаха изпод шапката. Беше забравил да вземе палтото си, но не усещаше студа. Някои познати го поздравяваха, той машинално повтаряше поздрава. По едно време се огледа наоколо и видя, че е съвсем близо до държавната болница. Тогава си спомни за съобщението на репортера, че трупът на Ася е в моргата на тази болница. Това го оживи. Изведнъж поиска да види убития, да се увери с очите си, че нещастието е станало. Заедно с това желание у него се яви надеждата, че може да има някаква грешка.

Влезе в болницата, легитимира се като журналист и го пуснаха в моргата. Но той само надзърна в студената малка зала и веднага се отдръпна. Не беше станала никаква грешка. На една маса видя трупа на Ася. Слав побягна. Но пред очите му стоеше страшното зрелище. Простреният труп се губеше в неясни очертания, но той виждаше съвсем ясно неговата глава, бледото неподвижно лице и косите, паднали над каменната маса.

Потрес, жал и негодувание кипяха в душата му. Отначало това беше само състояние, създадено от зрелището, може би и от някаква привързаност към Ася. Но постепенно то го накара да се замисли какво беше станало. Убийството се предхождаше от работи, които той знаеше. Той дори предупреждаваше Ася. Мисълта му започна да лови нишките на събитията. Ето началото, ето средата, ето краят. Всичко беше начертано и обмислено, една ръка заповядваше, едни уста произнасяха съдбоносните думи. Всъщност Ася беше мъртъв още преди десет, петнадесет дни. Тогава беше произнесена присъдата. И Слав знаеше това и предупреди. Друго не можеше да се случи.

Той потрепери. Облада го дива омраза срещу тая сила, която бе осъдила и нищо не можеше да спре изпълнението. Мислеше за тая сила и не усещаше страх, а омраза и някакво ликуващо чувство, че той може да си устрои чудесна игра. Да дръпне ръка и да свали маската и. Тогава всичко ще се разкрие, силата ще се разнищи и той може да тъпче отгоре и.

Това бяха чувства на роден престъпник, който послушно се слага в чужди ръце, а когато греховете се натрупат, от жажда за зрелище, издава съучастника си. Слав знаеше добре кой беше убил Ася. Никакво приятелско чувство не го свързваше със Здравева, а само най-груб интерес. Чувстваше съблазън да го издаде, изпълнен от удоволствие и радост. Здравев беше пораснал много. Утре той е пръв между първите. Каква забава да го строполи!

Виковете на вестникопродавците по улицата сякаш го пробудиха от сън. Вслуша се. После повика и купи вестник. Прочете бързо новината, която бе привлякла слуха му. Очакваното бе станало. Правителството подало оставка. Здравев ставаше министър. Очите му блеснаха, а устните се присвиха в злорада усмивка.

С такава усмивка отмъстителят взима пари от жертвата, която вярва, че се откупва, купува оръжие и убива.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух