напред назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]



Глава XXIII


Тая сутрин Младенов заминаваше. Преди да тръгне, посети го Здравева.

Когато я видя, той не се учуди. Тя беше дохождала и друг път. Освен това в техните отношения тя играеше ролята на влюбена. С настойчивостта си бе спечелила и неговата взаимност, която той не можеше да не и даде — от любезност и от известна склонност към лекомислие.

Тя го отрупа с упреци. Колко отдавна не била го виждала! От вечерта, когато го запозна със Струмска. Или малко по-късно, от чая у Здравеви, дето той отиде с надежда да види Надя.

Обикновено той не можеше да устои на милващия глас, с който му говореше Здравева, и на нейния парфюм, който витаеше като магеснически дух заедно с нея из стаята и възбуждаше ноздрите му, когато тя се докосваше до него. В техните отношения той беше здравият мъж, готов да обича, докато търсят и желаят това от него. Но онова, което го бе въздържало да посети любовницата си, след като срещна Надя Струмска, тази сутрин неочаквано се показа като едно оформено и силно чувство. Стори му се, че би оскърбил покойницата, ако не изгони Здравева, която лъжеше мъжа си, а любовника използваше като вещ за развлечение. Всъщност това желание не идваше от някаква любов към мъртвата, а от оная разлика, която можеше да направи между двете жени. При срещата със Струмска най-силното му впечатление беше от контраста между честната жена и лъжкинята. Отначало това впечатление го помами и той помисли, че може да е влюбен, но срещата му с нейния мъж допълни чувството и го изясни. Той беше обладан само от преклонение към трогателната чистота на семейството. Дали щеше да бъде толкова чувствителен, ако не беше попаднал в дома на Здравеви, дето цъфтеше лъжата и измамата!

Днес погледна госпожа Здравева и нито гласът и, нито парфюмът и можеха да го увлекат. Хубостта на тая жена не прикриваше порока и лъжата.

Тя усети необикновения му поглед върху себе си и се смути. Беше свикнала на ласките и възторга му. Беше свикнала на подчинението му. За нея писателят беше нещо не самостоятелно, непременно бедно, което тя може да крепи и използва. Тя се преструваше на влюбена, а беше обладана само от похот. В нейното държание имаше нещо от ония горди римски жени, които са се събличали пред робите си без смущение, защото не са ги смятали за мъже. Тя не обичаше Младенова, защото той можеше да и бъде само играчка.

Ето защо, когато неговият поглед я накара да се смути и изплаши, че ще го загуби, тя не можа да измисли нищо друго, а му предложи цена, с която да го купи. Тя побърза да съобщи, че от утре, а може би и от днес от мъжа и ще зависят много работи, и почака да види резултата.

Младенов затвори пред нея куфарите си и извика на слугинята да доведе файтон. После, след като се обърна към госпожата, студено и съобщи:

— Аз заминавам.

Тя се хвърли към него, престори се на отчаяна и пак не можа да измисли друго, освен да му каже колко би спечелил, ако останеше при нея. Тя щяла да говори на мъжа си да му даде служба, щяла да направи всичко, за да го прочуе.

Младенов нетърпеливо очакваше файтона. Когато слугинята най-после съобщи, че е дошъл, той и посочи куфарите, които тя изнесе. Тогава се приближи до гостенката си и, без да се забележи следа от ирония, каза:

— В тая стая оставям да живее гладното и оскърбявано изкуство. Искате ли да не го петним повече с присъствието си?

Почака малко. Тя го гледаше учудено и разсърдено. Той излезе. След себе си чу нейния вик, но не се спря.

Качи се на файтона и потегли, без да се обърне.

В късната утрин слънцето се мъчеше да проникне през мъглата и облаците, които изглеждаха сребърно бели. Първият студ щипеше. Хората бързаха. По главната улица трамваите се движеха като безглави чудовища.

Файтонът бягаше към гарата. Сред шума на улиците и колелата, които гърмяха по каменната настилка, той чу виковете на вестникопродавачи, видя и лакомството, с което хората купуваха вестници и се мъчеха да четат в мъглата. Беше станало нещо важно. Той спря файтона и купи един вестник. Още на първата страница видя съобщението за убийството на Ася Струмски. На същата страница прочете и състава на новото правителство, в което намери името на Здравева.

Нервно смачка вестника и го захвърли на улицата. Когато файтонът забърза отново, той седеше присвит, сякаш някой го притискаше. Лицето му беше сбръчкано, очите притворени.

На гарата си купи билет.

След два часа беше на границата.

Мъглата се вдигаше, слънцето проясняваше деня. Той погледна през прозореца на вагонното купе чуждата земя и въздъхна с облекчение.

 


напред горе назад Обратно към: [Слънцето угаснало][Владимир Полянов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух