напред назад Обратно към: [Идилии][Петко Ю. Тодоров][СЛОВОТО]



Нехранимайка


Тук-таме по вратници погълчаха още жените, сетни окъснели селяни се разминаха като привидения из мъглата и скоро селото се сгуши в заснежената котловина, сякаш уморено от песни и веселби на току-що изминалите коледни празници. На кръчмата беше останал дядо Милан, само той се потриваше още и като че не му се щеше да се прибере. Механджията излезе, за да спуща капаци: нямаше вече що – стана и дядо Милан и мълчаливо зави по обсипаната с плява пъртина да си върви.

Отдавна в къщи го чакаше Стоян, приседнал като никога самин до огнището. Тази вечер той не излезе ни с родни да се разпрости, ни на кръстника си ръка да целуне – накрай, съвсем напокон, му домиля за бащина стряха: подрина на кравата, стъкна огън да опече две пити хляб и се спря да чака баща си. Дощя му се – и те като всички хора да седнат двамата да си поприказват човешки. – Утре вече тръгва тригодишна войнишка служба да отбива. Ще си изплати там всички грехове.

– Ще върви ли някой с тебе? – додаде вместо добър вечер дядо Милан и се застоя прав сред къщи, като че не му се искаше да превие крак да седне.

– Тц! – вдигна глава Стоян – другите всички са в пехотата. – И без да погледне баща си, само се смести малко, сякаш с това искаше да го покани да седне.

– За по две години... – добави дядо Милан и преглътна наполовин приказка – сега вече все то... и да му разправя, и да го гълчи...

Стоян наведе глава, той като че захвана да си познава вината. – Да не беше се заядал с кмета, да си гледаше работата, можеше съвсем да се отърве да не служи, че е един на баща... И той изви очи да погледне изпод вежди стареца: лицето му с отесани сякаш от сълзи ябълки, с небръсната рядка брада, прихлюпваше вълнест калпак и сгъстяваше още повече бръчките по него. – На старини той ще изплаща синови грехове. Кой ще се сети да го погледне, като го остави утре? Бари веднъж камината му някой да замаже...

– Нейсе – въздъхна дядо Милан, като се отпусна до пънът, – дано барим там ти сберат ума в главата...

– Моят ум си е на място... – поде натъртено по стар навик Стоян. – Аз три години като три ще ги изкарам, ама пак няма да преклоня пред кмета.

– Ще му накривиш! – отвърна глава настрана стареца. Беше му додеяло да се наддумва със сина си.

А Стоян сви пестници – щяха да видят и кмета, и помощника му, да не бяха такива баби селяните!

И спомените за недавнашните крамоли се затълпиха пак през ума му. – Крил ли е той! Докато нямаше кмета на кръчмата, и старците, и по-младите държаха до един със Стояна: вадата си тече, откато се е село заселило край селската мера, кмета няма една педа свое оттатък. Щом се окашля отвън кмета, влязоха двамата с писаря вътре и всеки се дръпна до стената, сякаш онемяха всички. И още преди да си тръгне Стоян, отсам-оттатък взеха да се присламчват край кмета, само така – да завъртят приказка с него. А след малко, като помина с кравата, той, вече всички бяха забравили какво приказваха – бяха се наредили отвън пред кръчмата на лавицата и всеки зяпаше кмета в устата, като че от нея мед ще му капне. "Тази ли пустала крава няма де да пасеш, че толкоз залиташ за мерата!" – го подзе още отдалеч кмета. И като пръхнаха всички в един глас, сякаш кеф им стана. – "Ами! додаде и писаря – отгледал човека стада овце, навъдили му се гнойни крави – тясна му станала мерата."

– Нехранимайковци ще ни управят селските работи! – отсече кмета. – Я вместо да разправя цял ден на кръчмата, да е подринал, да е очесал тази крава, че като няма де да я пасе, да дойде: аз самичък сено ще му дам!... – Стоян побутна само кравата и без да извърне очи, си отмина към реката.

– Когато кадия ти е даваджия, господ да ти е на помощ... – промълви пак, сякаш на себе си, дядо Милан...

– Ба, ба – то още не се е минало... Чакай да видим, като дойде съдията!... – вдигна отново глава Стоян.

...Той няма като началника да слезе у кметови. За началника Стоян ходи чак в града да го вика. Селяните всички му се вереха – с кмета няма да се разправят, ама на началника ще си кажат поплака направо. А прихвуча началника на кон със стражарите си през село, слязоха у кметови, какво ги гощава, замайва кмета – отидоха при вадата, събраха се и селяните, да покажат кое е селско, кое кметово – пък току един се дърпа насам, други се затуля нататък, докато си остана сам-саминичък Стоян срещу кмета. Дори епитропа, стар човек, знае всеки камък в село и никога не си е за нищо кривил душата: взе и той да се почесва по тила. Пита го началника, а той:

– Че знам ли, кмета вика, негово било – иска да си гради...

Тогази кипна Стоян и на цяло село се разсърди.

– Гарван гарвану око не вади, синко... – смекчи се най-подир закоравяло в гняв бащинско сърце и додаде, – ами язък ти за младините! Теб ли остана да се разправяш?

– Като се теглят до един настрана! Аз излязох – барим един да се застъпи за селото!...

– Че кой те кара да се застъпваш – впери очи дядо Милан в Стояна. – Кой те кара? Не видиш ли, те сами те не рачат. За кого се застъпваш ти.

Кротките слова на стареца като че го притиснаха до стената и той не можа нищо да отвърне, само се ропна по старому, както той си знаеше:

– Ех, ай тъй!... Да им покажа на всички...

А прави бяха думите на баща му. – От неговата крамола нищо не излезе, само кмета го взе на око и не го остави да мръдне. Кой от връстниците му за по година, кой за по две ги взеха войници, пък него, вместо съвсем да го не закачат – тикнаха го в топчиите, да си изкарат всичката мъст. Зарадваха се душмани, зарадваха се и тия, дето го слушаха, че дори и жените в село. – Да миряса. Стига все той врява е вдигал и разбърквал главите на хората... Стига все него сме слушали... викаха зад гърба му те. Стоян нямаше що да стори, ропаше се сам в себе си или се усмихваше горчиво.

– Ех – додаде най-подир той, колкото така да заглади, че макар да не слушаше и да се ропаше на стареца, пак го болеше сърце за него, – като се отели кравата, ти виж да отгледаш телето, пък здраве да е само – аз пак ще се върна...

– Не било в тикви, че в кратуни – отвърна дядо Милан и се усмихна сякаш сам в себе си, – не ще те дочакам вече на този свят аз – на онзи, белки...

– Гледай си работата – като да не вярваше сам на приказката си той. – Дай боже само утре да се изясни... Дип често вълци взеха да слязат по пътя – пък аз нищо няма да нося в ръце...

На другия ден мъглите бяха се спуснали и закрили чак до пояс планинските чалове наоколо. Небото бе цяло покрито от облаци; през тях се показваше дискът на слънцето – блед, студен, и пак чезнеше.

Преметнали торби на рамо и със стърк здравец на калпак, още на ранина оттук-оттаме се завикаха момците.

Стояна никой не дойде да повика. Той излезе из къщи, озърна се – едната мършава крава преживяше под стряхата и с големите си очи го гледаше кротко, сякаш и за майка, и за сестра тя го изпращаше. След него излезе и дядо Милан и двамата тръгнаха наспоред по широката пъртина.

Когато стигнаха на кръстопътя пред високата варосана къща на кмета, те се спряха мълчаливо. Оттатък сред село писна гайда, обади се тъпан – от вратници, край плетища се показаха деца, момичета, след тях мъже, стари майки – всички бързаха да изпращат новобранците. Стоян с баща си се бяха стъписали сред пътя, като че премисляха какво още да си кажат, а ни на едина, ни на другия му идеше нещо на ум. През разтрогите на вратника се виждаше в кметовия двор накокошинен пуяк: с бавни мерни крачки той се издигаше до купището, слизаше и ту отпущаше над клъвката си дълъг червен синджир, ту пак го прибираше. Покрай ниската подграда на купището се бяха стълпили с провлачени по земя кореми гъските, те бяха източили вратове и надали ухо в тъпана и гайдата оттатък и непрекъснато им вторяха съгласно: па-па па. Стоян се беше загледал в надутия пуяк – "туй ти кмета – си мислеше той, – туй и селяните му". И да беше други път, би си го троснал на глас и би пръхнал от смях, но сега съвсем вече не му бе ни до селяни, ни до присмивки.

– Хайде прощавай... – промълви най-подир той и посегна да целуне бащината си корава космата ръка. – Аз ще вървя отгоре.

– Много ти здраве... Аз ще ида да видя гайдите. Там цяло село се събрало...

И Стоян се запъти нагоре по неутъпканата пъртина. От мраза земята се беше стегнала, снега хрустеше под цървулите, сякаш нещо вътре в самия него се трошеше, той още по-твърдо стъпваше и още по-ясно се чуваше хрускането на снега.

 


напред горе назад Обратно към: [Идилии][Петко Ю. Тодоров][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух