Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

                         На Хубен Стефанов

Както отвисоко, ой соколе,

гледаш всичко,

видиш ли живота как е доле

паднал ничком:

пръст и перушина, меден пъпеш,

глътка време –

вдъхнеш го и докато въздъхнеш,

ти го вземат?

Като гладна връв реката стана –

нека припка,

стига влага колкото да хвана

златна рибка.

Помогни с окото, ой соколе,

и с перото –

щом го сторя и ще ù измоля

два живота.

Твоя си лети, а моя мигом

ще нароня –

от трохите му да се въздигне

глас до Оня,

дето ни обрича без причина

на забрава

и мълчи, и както си мълчи, ни

премълчава.

Ето, че и тоя ден съдира

и разнищва –

нищо тая мелница не спира

и насища.

Залез вие в тънките тополи

златен пушек...

Гълтай си трохите, мой соколе!

И ме слушай!

Обратно към: [Иван Есенски][СЛОВОТО]

© Иван Есенски. Всички права запазени!