Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

Вече деветнадесет нощи и деветнадесет ранни зори Ризата му Отвън се опитваше да натъкми една песен за звезди.

Стоеше в градината сред сенките на нощните бъзове и подрънкваше китарата. Ала всеки седем минути над главата му минаваше самолет и закриваше звездите. Риза­та му Отвън скачаше на крака и се заканваше с юмрук на светналия самолет. А песента, която трепкаше по крайчетата на пръстите му, отлиташе в топлия въздух. Ризата му Отвън отново хващаше китарата, но друг самолет го караше да размаха юмрук.

Вече деветнадесет нощи и деветнадесет ранни зори той седеше съкрушен и измъчен в топлите сенки на нощ­ната градина и се мъчеше да напише песен за звезди.

А времето беше само за песни. Август, пъстрият август се гушеше в средата на лятото и пееше с всичките си нощни птици и щурци. В близкото езеро дори рибите се опитваха да пропеят, само Ризата му Отвън бе натъжен и ник... никак... никаква песен не можеше да натъкми.

- Ще видиш ти! - рече той и навъси чело. И сви юмрук и го показа на новия самолет. Самолетът летеше ниско и закачаше върховете на бъзовите дървета. - Ще видиш!

Ризата му Отвън остави китарата и измъкна от джоба си прашка. И се покатери бързо по първото дърво. Седна на върха му, опъна прашката и зачака. Притаи се в ясната нощ и завъртя очи.

И видя една загадка.

На отсрещния покрив стоеше нещо необяснимо. Клатеше си краката на ръба на покрива и смучеше пръст.

- Хей, - рече Ризата му Отвън. - Ти какво... там на покрива? Ще се изсмучеш! Да не би да си гладно?

Нещото поклати необяснимо глава и продължи да смуче, а Ризата му Отвън отново набръчка чело и се замисли какво е това там. Същинска гатанка - стои на покрива нито момче, нито момиче и смуче загадъчно пръст.

- Ако искаш - каза той след няколко минути, - мога да ти дам геврек.

- Какъв? - рече нещото необяснимо и за пръв път извади пръст от устата си.

- С лява дупка. Или с обратна?

- А бум-геврек нямаш ли? - рече нещото и се изправи. Зеленият вятър разроши косата му - лунна коса, сребърна речна пяна - и Ризата му Отвън чак сега разбра, че това е дете. Много особено дете - Дете Необяснимо.

- Геврек с голяма дупка, така ли? - каза Ризата му Отвън. - За сандвич с кюфте?

- Точно тъй - заклати глава Дете Необяснимо и се облиза. - Колкото по-голяма е дупката, толкова по-голя-мо кюфте можеш да сложиш вътре.

- Сега засега нямам. Почакай до утре!

- Уф! - рече Дете Необяснимо и отново лапна пръст, но изведнъж го махна, изправи се и разпери ръце. После докосна длани една до друга и ги поднесе към лицето си.

И изведнъж като че ли стана ден. За няколко минути настана ден и Ризата му Отвън успя да види бляскавите жълти искрици в сините очи на Дете Необяснимо. После отново дойде нощта. Мина самолет и едва не одраска набръчканото чело на Ризата му Отвън, но той не го забеляза, а продължи да набръчква чело. Защото, знае се, когато нещо не ти е ясно, когато се замислиш за необясни­мото, челото ти заприличва на петолиние.

- Да не би да мислиш? - запита Дете Необяснимо и отново разпери ръце. И пак ги допря една до друга и отново настана ден. А после пак се върна нощта и огромен светнал самолет закри звездите за минута.

- Правилно! - каза Ризата му Отвън и, като се изправи внимателно на клона, замери самолета с камък. Не успя да го улучи и много се ядоса.

- Правилно и кривилно! - извика той в лятната нощ. - Мисля си защо толкова ниско минават самолетите и ми закриват звездите? Мисля си какво си ти такова ситно и дребно на покрива? Да не би да си неизвестен магьосник или лунен призрак? И ми е необяснимо защо не идеш у дома си да се нахраниш, както се полага, а смучеш пръст като бебенце! И не те ли е страх да се клатиш на този висок покрив...

-Ха-ха-ха! - прекъсна го Дете Необяснимо и се заля от смях. - Да ме е страх! От що? Аз съм родено през август. Точно на 19 август, в средата на лятото, в средата на нощта. А който е роден тогава, е храбър като лъв.

- Нещо ми се изяснява! - каза Ризата му Отвън и отново се изправи на клона.

Някъде зад луната се чуваше бръмчене и той беше сигурен, че това е онзи самолет, който трябваше да си получи заслуженото.

- А ти какво правиш? - запита след миг Дете Необяснимо и тръгна със ситни стъпки по покрива. И разпери ръце и зеленият вятър отново развя косата му като лунно знаме.

- Свалям самолети, защото ми пречат да свиря за звездите - отвърна през зъби Ризата му Отвън. И ризата му на едри червени квадрати, ризата му, която винаги беше отвън, затрептя от тънкия вятър като две крила на пеперу­да.

- Как ти пречат? - запита онова от покрива и разпери ръце. И после поднесе дланите си към лицето.

Нощта пак стана ярък ден и искриците в сините му очи бляснаха причудливо. Ризата му Отвън замижа - а когато погледна, самолетът, който трябваше да падне, бе отминал.

След това отново легнаха нощните сенки.

- Престани да правиш магии, само ми пречиш! -закани се Ризата му Отвън. - И слез от тоя покрив... Иначе...

И той сложи отново камък в прашката си и я насочи към Дете Необяснимо.

- Първо, не е хубаво да си лош! - рече детето. - И второ, това не е покрив, а работатория. Аз работя тук.

- Не ми минават такива! - отвърна през зъби Ризата му Отвън. - Ще стрелям!

- Почакай малко да си свърша работата! - разтвори ръце детето.

- А каква е тя? - отпусна прашката Ризата му Отвън и се намести удобно на клона.

- Ловя звезди! Падащи звезди ловя.

- Тогава дай една и на мене! Ако ми дадеш, няма да свалям самолетите. Закачам си я ей тука, в тъмния бъз, гледам си я и си тъкмя песента...

- Ами! - поклати глава Дете Необяснимо. - Всеки сам трябва да си улови звездата! Своята звезда. Тези тук, които ловя, са за тъжни баби и дядовци. А ти, ако искаш да напишеш звездна песен, стига си се люлял като пеперуда на клона.

- А какво да сторя? - обиди се Ризата му Отвън. В този момент тънкият зелен вятър, който рошеше косата на Дете Необяснимо, оплете пръстите си в ризата на Ризата му Отвън, наду я и той усети, че се издига нагоре. Нагоре сред клоните.

- Ето това! - извика онова, което ловеше звездите. -Ако искаш да разбереш нещо, трябва да идеш близо до него. Да го зърнеш, да го докоснеш.

- Това добре! - рече Ризата му Отвън, като отмахва-ше тънките клончета по пътя си. - Но този вятър и тези клони ще ми скъсат ризата на квадрати. Ще набримчат червената ми квадратна риза.

- Не се бой! Сега ще излезеш на ясен въздух! И наистина - Ризата му Отвън усети гладкото без­шумно течение. Вятърът продължи да го носи нагоре и, преди да се скрие между звездите, дочу как Дете Необяс­нимо извика довиждане. И още нещо. Още нещо, но вятърът така фучеше в ушите му, че той не у спя да разбере.

- Сигурно Дете Необяснимо е гладно - помисли Ризата му Отвън и набръчка чело. - Когато се върна, ще му подаря един топъл бум-геврек.

Но веднага забрави мисълта си. Звездопът беше пред него и той започна да внимава.

Песента се събираше по върховете на пръстите му и, колкото повече пътуваше между звездите, толкова пове­че върховете на пръстите го засърбяваха. И сега той съжали,че е забравил китарата.

И реши да се връща.

А когато се върна, седна в сянката на нощния бъз, взе китарата и запя такава песен:

Хвани си падаща звезда,

докато ти си малък още.

Ще ти потрябва при беда

в дъждовен ден и в мрака нощен.

И като погледна към Дете Необяснимо, което си почиваше на ръба на покрива и смучеше палец, продължи:

Не се страхувай. Докосни

звездата и задръж я в длани.

Тя пътя ти ще освети

и ще зарастват леко раните.

Подир това притвори очи и, като помисли мъничко, завърши тъй:

И щом след време порастеш,

звездата ще те връща нощем

към ясните и топли дни,

когато малък бил си още.

После се изправи, подпря китарата на нощния бъз, бързо се качи на покрива и даде на Дете Необяснимо един бум-геврек с голяма дупка.

- Благодаря! - рече детето и извади палец от устата си.

А Ризата му Отвън застана на ръба и, като разпери ръце, зачака падаща звезда.

Беше сигурен, че ще улови, защото сега беше време­то, когато зреят звездите на големия звездопад. Сега беше най-хубавото време на годината - август, деветнадесети август, средата на лятото.

Обратно към: [Зеленурки][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

© 1997 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!