Обратно към: [Емил Рупел][СЛОВОТО]

И най-накрая

залезът потъна в прах.

Увисна планината като грива.

Отпуснал бавен поглед, аз мълчах,

отивах си,

от всичко си отивах.

Понесени на гръб от сухите листа,

звездите тихо ставаха изселници...

Къде е Санчо?

Колко струва верността?

Сменена ли е вятърната мелница?

Невидими реактори замайваха

ума ми с тъмни атомни ядра

и смилаха въздишката на паяка,

оплел ме в своята игра.

Една комета метна златно копие

по моето сърце, обречено на взрив.

И мелницата хлопа, хлопа, хлопа...

Добре, че вятърът е още жив!

Обратно към: [Емил Рупел][СЛОВОТО]

© Емил Рупел. Всички права запазени!