напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Камчийската чета


Агент-провокаторът се казва Тодор Христов Папазов, на тридесет и осем години е, живее на улица „Добричка“ 56.

Отива при бащата на Георги Стоянов (Вергил). Веднъж, втори път, трети. Старият даскал в началото не хваща вяра, но оня го моли: „Дядо Стояне, гонят ме, с Георги сме другари, как да се свържа с него?...“

Накрая старецът му казва: „Виж Стоян Петела от Дъбравино, може и да го знае...“

Агентът взема една фланела за Георги и напуска къщата на улица „Ниш“ 88. Февруари на 1943 година се задава студен, с дълбоки преспи и вълнената фланела ще дойде таман... Папазов отива право в ресторант „Евксиноград“, където го чака Иван Райнов – новият шеф на политическата полиция във Варна.

С първия влак полицейската хайка тръгва за Дъбравино.

Дядо Стоян Петела е на седемдесет и четири години. Потрошават го, накрая се домогват до Симо Гачев и още единадесет ятаци.

Старецът е неграмотен. Под скрепените показания е поставен отпечатък от палеца му. За по-достоверно се подписват и двама свидетели: птицепродавецът Тодор Параскевов Панчев от Провадия, улица „Ген. Скобелев“ 42, и бръснарят Янко Настев Димитров, също провадиец, улица „,Александър I“ 55. Кокошкарят и бръснарят извръщат очи от набъбналото с морави мехури лице на стареца, от спечената черна кръв по бялата брада и подписват, че показанията са дадени без насилие...

А Симо Гачев е гайдарджия. Той е дребен, да се чудиш откъде взема дробове за гайдата. Повличат го от сватба. Току-що са извели булката след венчилото и аха Симо да набъбне меха, когато усеща дулото на пистолета в ребрата си... Подава на съседа си гайдата, ручилото шумно въздъхва и млъква. Симо тръгва между старши стражаря Станчо Стойчев и общинския полицай на село Раковец (сега село „Гроздьово) Параскев Неделчев.

Старшията Стойчев е зачервил врат, в пристегнатата му униформа закръгленото му тяло едрее. Той знае, че сватбарите сега приказват за него, гледат го със страх и му е хубаво... Би седнал и той на сватбарската трапеза, на препържен суджук и свински рибици, на кана памидово вино, но... служба! Суджукът и каната няма да му избягат – що са дни напред, наши са... Той не се и досеща, че само след седмица точният изстрел на Гроздьо Желев ще му строши и каната, и главата...

Но сега, пред смълчаните сватбари, отвежда Симо Гачев. Той е единствен от ятаците, който знае къде е мястото на бункера в местността Кюпя. Другите събират храна, но храната стига само до Симо. Оттам нататък – той е...

 

Когато го завеждат при полицейския началник на Провадия Георги Аврамов, агентите веднага се нахвърлят върху него. За няколко минути го докарват до безсъзнание. Полицаят Тодор Бъчваров скача върху гърдите му, а в това време Аврамов затиска устата на Симо с каскета. Полицаят е тежък, но ребрата на гайдарджията го подхвърлят като пружина.

На 2 февруари го натоварват на конска шейна и Симо ги повежда. Той има уговорка с партизаните, че ако го заловят и не издържи на боя, ще заведе полицаите първо в колибата, която е на половин километър от бункера. Те ще чуят гърмежите и ще се изтеглят, а на другия ден ще ги заведе на мястото...

Тъй и прави.

В бункера наистина чуват гърмежите, но решават, че това е ловджийска хайка – гони разбудената стръвница, която напоследък често налита на добитък, че и на хора.

Полицаите разбират, че Симо ги лъже. Събуват го бос, Тодор Бъчваров го повлича да го беси на близкия бук, надява му примката. Връщат го в Раковец, бият го всички – хем да погасят гнева си, хем да се сгреят.. .

На другата сутрин Симо ги повежда към бункера.

Специалната полицейска команда е от девет души. Към нея се присъединяват и местни хора от Обществената сила. Когато стигат мястото, на пост на входа на бункера е Митьо Мавров. Атанас Христов вижда дима, който излиза от бункера, и виква: „Тука са!“

Партизаните наистина са в бункера. Преди повече от месец, Демир Борачев е тръгнал към варненските села със задача от Окръжния комитет и е оставил за командир Гроздьо Желев, а за политкомисар Цоню Тодоров.

 

Гроздьо е сирак от четиригодишен – баща му Жельо Колев полага бели кости на фронта на Първата световна война. Когато е на десет години, майка му повторва – омъжва се за Катели Тодоров от Раковец. Не знам каква жена е била, но по онова време да доведе в чужда къща пет сирачета, от които четирите са момичета и за всяко ще трябва чеиз, и да срещне уважение и щастие в тази къща, трябва да е била много голяма жена. Катели не осиновява Гроздьо, но го гледа като свой. Праща го да учи техника в Габрово. Там Гроздьо става ремсист, по-късно го изключват, свършват му науките. Прибира се в село и става помощник-машинист на вършачката на Георги Чолака.

 

Спомен на Златка Карабашева:

„Гроздьо прилича на майка си. Тя беше яка жена. Омъжих се за Гроздьо в началото на 1941 година. Беше изслужил редовната си служба. На 19 януари отидох в дома им. Същия ден той получи повиквателна – да се яви в частта си. Отидох в сряда и в четвъртък той замина. От всяка гара ми пращаше картичка. А от Ченге (сега Аспарухово) се обади по телефона, помолил да ме повикат. Аз за първи път виждах телефон и не можах да разбера какво ми говори и дадох слушалката на Андрей Кунчев.“

 

Когато арестуват баджанак му Кунчо Кунчев, Гроздьо минава, в нелегалност, появява се рядко вкъщи. Златка е в напреднала бременност. Гроздьо е казал на майка си: „Ако ме потърси полицията, забий колче в градината под ореха“.

На 22 септември 1942 година колчето щръква. След месец му се ражда син. Тъй и не можал да го види.

 

Цоню Тодоров излиза в нелегалност по-рано – на 8 май, когато отиват да го арестуват. В началото Гроздьо му е ятак.

Цоню е учителствал в Асеновградско, после в родното си село Малко Шивачево, Старозагорско. Лежи в сливенския затвор до 1937 година. След затвора отива в село Ракла (сега Цонево), където са се изселили родителите му. Става застраховател, после касиер в Дебелец, Добрина, Раковец. Той и Гроздьо са членове на нелегалния Районен комитет на партията.

 

Георги Стоянов (Вергил) е осъден на смърт на 24 февруари 1942 година заедно с Георги Петлешев. На 13 декември 1941 година отива на театър във Варна. На стълбището среща съученика си Спас Юрданов Караганов, младо подофицерче от Пети въздушен полк в Пловдив – второ ято. В антракта отново се виждат на бюфета. Георги му говори за Съветския съюз. На другия ден Спас отива при приятеля си Владимир Петров Попов, който е ченге. Казва му каква е работата. Оня му се оплаква, че отдавна го дебнат, но не могат да го пипнат, и го накарва да се срещне пак с Вергил, да му се покаже съмишленик.

Срещата става на 17 декември. Спас носи и пистолет. В момента, когато му го дава, арестуват Вергил.

Съдът намира, че този факт е достатъчен, за да го осъди на смърт. И го осъжда.

Но през април 1942 година Вергил успява да избяга от шуменския затвор и да се добере до Дъбравино, при дядо Стоян Петела, който е братовчед на баща му...

Останалите двама от четата са Димитър Мавров от село Дъбравино – член на Районния комитет, и Вълчо Мерджански от село Тутраканци, активен ремсист.

Това е четата „Народна дума“.

Симо Гачев вижда дима, който излиза от бункера, и разбира.

И ония в землянката виждат Симо и разбират...

Бункерът е обграден. Престрелката не прекъсва до 8 часа вечерта. Старшията Станчо Стойчев стреля . в гърба на Симо. Без да иска, Гроздьо също ранява ятака...

След обед отново завалява сняг, но студът е все така остър.

Към специалната команда се присъединява Стоян Добрев Радев от Раковец, 34-годишен: „Към десет часа полицията ме повика да се явя на помощ в местността Кюпя, като ми дадоха пушка и патрони“.

Извикват и Крум Георгиев Бояджиев, 55-годишен, от Раковец. И горския стражар от Аврен, 53-годишният Велико Кондов Станев.

Има и един доброволец – Атанас Иванов Сургучев от Раковец, 32-годишен. Той чул престрелката сутринта, като отивал на работа по железопътната линия, връща се в селото, поисква от кмета Георги Костов пушка и заминава за Кюпя. Ще цитирам показанията му, направени саморъчно след няколко дена и заверени от околийския полицейски началник Георги Аврамов – запазвам правописа му:

„Аз като отидох при местността само място видях всичкото положение и веднага се намесих в престрелката, но в момента не можах да видя нищо понеже беше толкова маскирано че за щастие можеше да бъда убит, но след като отидох при тайния агент и веднага видях самия изход, който веднага се показа главата на единия от нелегалните и даде изстрел. След това аз почнах да хвърлям взривовете разбрах че няма да могат да направят поражения и почнах престрелка от 12 часа до 5 и 30 часа. Изглежда като бях много измръзнал веднага хвърлихме един взрив и отделихме към 7 и 30 часа заминахме за местността Шерба за да отида да се поизсуша че толкова бях измръзнал, че не мога даже и представя и изгладнял. След това няма какво да кажа.“

Но ще се наложи да каже. На 25 юли 1944 година, когато партизаните от отряд „Васил Левски“ влязат в Раковец и завземат селото. На митинга ще говори политкомисарят на Десета въстаническа оперативна зона Демир Борачев (Чичо). Думите му за Гроздьо, Цоню и Вергил още се помнят... Военният трибунал на отряда ще осъди на смърт Атанас Сургучев. Селяните ще потвърдят присъдата. В края на селото той ще моли за пощада. Няма да има пощада.

 

Но тогава, когато полицаите виждат, че партизаните не допускат обръчът да се стегне около бункера, към единадесет часа звънят по телефона на техническия надзирател на железопътната линия Мурна (сега Комунари) – Синдел Никола Наумов Ангелов, роден в Хасково, тридесетгодишен. Той взема двадесет килограма взрив, петдесет метра фитил, сто капсули, натоварва ги на каруца и поема. На Кюпя пристига в два подир обед. Още в общината на Раковец сам прави четири бомби от консервени кутии. До вечерта приготвя тридесет.

 

Четата на Гроздьо Желев удържа бункера до полунощ.

След като Митю Мавров вижда полицаите, на входа изскача командирът, прицелва се в Атанас Христов. Карабината му засича – патроните са овлажнели. Дават му друга пушка. Никой от тях не е суеверен, но засечката ги сепва като лош знак... Нямат много време да униват – всеки двадесет минути партизаните се сменят на отвора.

Извикват им да се предадат. От бункера се чува глас: „Ний няма да се предадем, ще ни гледате само на картинка, но вий си пазете кожите да не увиснат на трънките“.

Още първата бомба попада в бункера. Гроздьо се прицелва в нея, за да намали силата на детонацията. При избухването загубва временно зрение и слух. Моли Митю Мавров да го убие. Тези минути са тежки. Това не е истерия, а мисъл за другите – да не им пречи. Гроздьо почти е нямал чувство за страх.

На входа застава Цоню. Втора бомба попада в бункера, Цоню я грабва и я запраща обратно – Сургучев бил нетърпелив, не дочакал фитила да накъсее. Автоматичен откос тропосва лявата ръка на Цоню. Запрятат китката му надолу, стягат чуканчето с шалчето на Мавров.

Привечер снегът се усилва. Към полунощ решават да пробият и да се изтеглят. Мерджански хвърля последната бомба, пробиват. Митю Мавров остава за малко да прикрие другите.

Поемат към Горен Чифлик. Загубил много кръв, Цоню върви, подкрепян от другите. По някое време, докато спират за секунди да поемат дъх, той поглежда цървулите си от магарешка кожа и изрича: „Тъй се печати история. Макар и по снега, ще стигне до следващите поколения!“

На светлината от снега лицето на Цоню излъчва мъртвешки блясък, а носът му непривично е отънял... Той не може вече да върви, решават да го оставят в Горен Чифлик, в дома на кумеца му Божил Аргиров. Божил е избягал от затвора и станал партизанин, но бай Аргир ще го приеме, въпреки че и него го дебнат.

Раздялата била трогателна. Цоню дал своя парабел на Вълчо, а взел неговия „Волман“ 7/65, по-малък, с три патрона.

Бай Аргир го приема, нахранва. Жена му сварява тетра, измива пламналата ръка, налага я с отварата.

За по-сигурно Цоню се прехвърля в плевнята.

На другия ден той казва на бай Аргир да го свърже със Стоян Григоров, който е от Ракла, но от четири-пет години е зет на къща в Горен Чифлик. Но у Стоянови е разквартируван полицай. Цоню остава у бай Аргир три дена. Полицаят си заминава, Цоню тръгва за Стоянови.

Когато залайва кучето, Стоян излиза. В здравата си ръка Цоню държи пистолет. Поисква му хляб. И да го приеме за няколко дена. Стоян изнася хляб. Цоню отхапва, но изплюва хапката. Казва му, че е изтощен. Стоян го отвежда в обора при конете.

Тъстът на Стоян Иван Василев (Тепеджика) усеща, че работата не е чиста. Зет му е като мед, но този имот го е трупал той! Нахлузва гумените цървули на бос крак и хуква към общината...

Кметския наместник го няма. Там са нощният пазач Драган Иванов и още няколко човека. Казва им. На телефона застава Дантес Димов Дюкмеджиев, 54-годишен. Върти ръчката упорито, иска Синдел, Раковец, лесничейството, гарата, трудовата рота. Дига ги всички. Събират хора и от селото. С тях е и полицейският стражар от Варна Ради Недев, както и младшият полицейски стражар от белославския участък Иван Великов Димитров. Обграждат дама, почват да стрелят във вратата. Тепеджика, който е още по гумени цървули, се развиква – ще му изтрепят добичетата! Докато му крясват да се маха, вътре в дама се чува глух изстрел...

 

Когато оставят Цоню, четиримата партизани, макар и премръзнали, чакат дълго: да разберат ще остане ли там другарят им, или ще го върнат.

След това потеглят. Пресичат железопътната линия Горен Чифлик – Пчелник, нагазват Лонгоза. Деня прекарват в една дъбова хралупа. Когато мръква, поемат към Венелин. Ще се отбият при Стоян Койчев. В селото се натъкват на патрула, командирът рязко извиква: „Аз съм Гроздьо Желев, ако се опитате да стреляте, знайте, че първи ще паднете!“

Стоянови се случват без хляб. Дават им последните две филийки, сух боб и брашно. Тръгват за Казашка река, при познат. Влизат в плевника му, без той да знае, заравят се в бобената слама. Пети ден не са хапвали нищо.

През нощта тръгват към Аврен, при Нойко Ноев. Събуждат го, искат да се постоплят. Изгонва ги. Няма къде да отидат. Помайват се на улицата и без да ги усети някой, влизат в плевника – от четиримата Вергил е най-изтощен.

Сутринта Нойко нарамва коша за слама, влиза и ги вижда да спят, заровени в сламата. Хвърля коша, изскача навън и се развиква. Насреща, през улицата, е училището. В двора му се разхождат полицаи, пушат след закуската...

Веднага почват да стрелят. Гроздьо повежда другарите си. Той и Вергил са по чорапи – няма време за обуване. Успяват да излязат от селото. Напред е открито снежно поле. В плевника остава раницата с боба и брашното. И пушката сръбски модел номер 10236299 с пет патрона.

Камбаната на църквата в Аврен бие, та бие. ..

В показанията си полицаят от Провадийското околийско управление Никола Атанасов Тодоров (Дудито), 32-годишен, пише, че бил в Казашка река с Йордан Авджиев – също полицай. Когато чуват гърмежите, излизат от селото, виждат на осемстотин метра от тях пръснатите във верига полицаи и партизаните, които бягат към гората. Двамата се хвърлят в снега, почват да стрелят. Дудито претендира, че е убил Вергил. Вергил се самоубива, след като разбира, че е тежко ранен.

За смъртта на Вергил претендира и полицаят от Шуменската моторизирана рота Дамян Стойков Русев от село Гостилица, Дряновско, 28-годишен.

 

Показания на Йордан Йорданов Авджиев, 31-годишен, полицейски стражар при Провадийското околийско управление, роден в село Драгоево, Преславско:

„Всички се втурнахме напред, като първи беше полицаят Петър Славчев Петров, който бягаше и извика веднъж: „Ура“, но в него момент падна убит, а след него падна убит и господин началникът на моторизираната рота в град Шумен Иван Абаджиев, който само веднъж изохка и не мръдна повече. Аз залегнах на три-четири крачки от началника.

Вляво на началника залегна старши стражарят Станчо Стойчев, който също откри огън, но като изстреля два патрона и трети път не можа, защото неприятелският куршум го удари в главата и без да мръдне, си остана на място.“

 

А ето какво пише Дудито, след като се прибират в Провадия:

„... Тогава решихме да настъпим, открихме силна стрелба и се придвижихме напред, когато аз с младши стражаря Георги Станев бяхме в десния фланг на отделението и се приближихме до самите наши убити и оттам видяхме до самия дънер на дървото легнал човек, стреляхме му двамата по седем патрона и се убедихме, че той вече е убит. След това старшията Стою хвърли една бомба, която падна на около четири метра от дървото, след бомбата аз и Георги, след като предупредихме групата да не стреля, станахме и отидохме при убития, аз го хванах за косата, за да му дигна главата, която беше с лице към земята, и веднага го познах, че това е Гроздьо Желев, същият още дишаше и се давеше в кръвта, която бълваше от устата му, но не можеше никак да говори, оставихме него и отидохме да видим нашите убити, отидох при полицейския началник Абаджиев, видях, че е мъртъв, след това при полицая и старшията, които също така бяха починали.“

В „суматохата“ по чудо се измъкват от обкръжението и се спасяват Вълчо Мерджански и Димитър Мавров.

Четата „Народна дума“ с командир Гроздьо Желев и политкомисар Цоню Тодоров е разбита. Скоро на съд изправят шестдесет и двама души, издават пет смъртни присъди. В Провадийския полицейски участък убиват Моис Леви.

 

Няколко седмици след разгрома заболява детето на Гроздьо. Златка го е кръстила на името му. Иска да го заведе на лекар в Провадия. Не й разрешават. Кметът Георги Костов, който тормози цялата фамилия, й крясва: „Отгоре на туй си го турила на хайдушкото му име, сакън да не се затрие!“

Добър човек, Тодор Демирев се съгласява да ги закара с каруца до Провадия. Но новият кмет Борис Нанков се обажда в болницата: „Жената на хайдутина Гроздьо Желев идва с детето си, да не му оказвате помощ.“

Доктор Ранков изгонва Златка. Детето умира.

На 4 август 1944 година Златка Карабашева ще поеме пътя на мъжа си...

 

Всякакви съседи се срещат. Намира се и такъв, няколко дена след гибелта на Гроздьо среща майка му, баба Калина, и й рекъл: „Нали ти виках, че твоят син лошо ще свърши...“ Пък тя, преди да го отмине, с втвърдена от мъка уста му отвърнала: „Гроздьо умря като мъж! Трима полицаи уби и разтърси цяла България, а ти ще умреш до фустата на жена си като баба!“

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух