напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Човекът, ако е човек...


От доклад на Атанас Христов разбираме, че един е „проговорил“. От него са изстискали само няколко думи: Христо Василев е във връзка с Ламбо Теолов и се занимава със „саботажни работи“.

Христо Василев (Смирната) е шлосер, че и шофьор в работилницата на гърка Зантополус край гарата. Под изоставено купе от лек автомобил е изкопал скривалище – тясно като гроб. На дъното му е поставена дъска, върху която може да полегне човек. Правил го е за секретаря на Окръжния комитет на партията Стойко Иванов Пеев. Стойко Пеев увисва на бесилката на 30 декември 1942 година. Мястото му – и в комитета, и в скривалището, заема Ламбо Теолов. В същия ден, когато застава начело на окръжната партийна организация, в родното му село се получава следното писмо:

 

„с. Белоградец, Новопазарско – Кмета

Съобщаваме за сведение, че съдът с присъда 549 от 21/29.XII.1942 година, по наказателно дело 710/42 година, е осъдил Ламбо Ламбов Теолов, роден и живущ в с. Белоградец, въз основа на член 2, приложение I във връзка с член 16 и 17 от ЗЗД да изтърпи наказанието смърт чрез обесване непублично и лишаване от права по член 30 от Наказателния закон завинаги. Присъдата е влязла в законна сила на 29.XII.1942 година.“

 

Гаражът на работилницата е с влажни дувари, около десетина метра дълъг. Светлината в него и лете е като мръсни пакли. Вони на карбид и грес, на пилена в шмиргел гума. На единия дувар е окачена табела с думите на Левски: „Ако спечеля, печели цял народ, ако загубя – губя мене си“.

Когато арестуват Смирната и го въвеждат в гаража, той разбира, че Ламбо е в скривалището. В такова положение човекът, ако е човек, рискува себе си и спасява другия. Христо се отскубва и хуква навън. Агентите – по него. Ламбо, който бил решил да се взриви заедно с агентите, чува тупурдията, сепва го надеждната мисъл, че може и да не загине... Бързо се измъква през задната врата, излиза на улицата, смесва се с хората, струпани да гледат как агентите влачат окървавения младеж. В тълпата го мярва районният ремсов секретар Атанас Николов, но Ламбо бърза да се укрие в дома на Хриска и Дойчо Стоянови на улица „Средна гора“ 35. Дойчо бил полицай през 1935 година, в него никой не се съмнява, че е ятак.

Пристигнал е някакъв влак. Главният вход на гарата е заприщен от файтони. Много народ плъзва по площад „Славейков“.

Всеки гледа да се окичи със заслуга. Тъй и Иван Райнов. Нейде из архивите той е оставил такава записка: „Бях уведомен, че шофьорът на колата на Коста Анестев Христо Василев работи нещо подозрително“.

Това „подозрително“ се потвърждава, в скривалището намират двадесет килограма взрив, пистолет и патрони.

По време на разпитите Христо прави три опита да се самоубие: гълта носната си кърпа, за да се задуши, но агентите я измъкват. Поглъща ръждясал гвоздей. Накрая се хвърля от горния етаж на полицейското комендантство и го откарват към болницата в несвяст...

След това арестуват Моис Леви.

На полицейската снимка Моис е по пуловер. Той е на двадесет и осем години, с красиво лице и гъсти коси. И плоската полицейска снимка не го е загрозила. Дигнали са го от тясната къща на улица „Търговска“ 8 на 14 февруари 1943 година. Син е на хамалин, баща на шест деца. Моис е третото поред. В такава къща не се тълкува талмудът. Пророк Мойсей е заменен с пророк Маркс – пак евреин.

В пристанищната махала детството съвсем накъсява. Там, където хлябът не стига, няма детство. Наоколо са кръчми, бедни дюкянчета, тъмни работилници, барабски свят. И сред него – рижото момче с бледо личице и семитски очи...

На шестнадесет години ще го изключат завинаги от гимназията и ще стане работник. Редят се стачки, уволнения, безработица, арести, трудови лагери. Накрая стига до София. Голям град, с големи възможности, но и оттам го изгонват. По етапен ред.

В конюшнята на Провадийското полицейско управление, където го отвеждат след ареста, прекарва осемнадесет денонощия. Изтезавали са го седем души. Между тях са полицейският началник на Провадия Георги Аврамов, подпоручик Костов, агентите Иван Райнов, Атанас Христов, Никола Велев – всички в силата си. Най-възрастен е Аврамов – тридесет и две годишен.

От стеснителния младеж, който дори не умеел да танцува и настъпвал „дамите“ – единственият дефект в неговата организаторска работа, – не остава нищо. Обезобразяват го, изпочупват му ребрата, отлепват му бъбреците. Зима е, а „походните“ чепици, с които го ритат и тъпчат, са подковани с кабари...

 

Показания на Георги Иванов Аврамов, полицейски началник на Провадия, направени пред народния следовател на 20 февруари 1945 година:

„Еврейчето го биха Атанас Христов, Никола Велев, Никола Стойчев и Иванчев. Една сутрин, когато отивах на работа в управлението, отбих се в конния участък и го видях в обора. То ми каза, че му е много лошо и аз наредих да се вземе в стаята на стражарите. След това повиках д-р Гунчев и д-р Иванов. След това ми се съобщи, че момчето умряло. Стоян Дуков също е бил еврейчето. Пред мен само един път го биха – биха го много, легнал на пода. И Никола Велев скочи няколко пъти върху гърба му, както беше легнал на пода. Никола Велев беше подчинен на Атанас Христов. Стоян Дуков беше подчинен на мен, но беше предаден на разузнавачите. Аз наредих еврейчето да бъде изкарано от обора, то се казваше Моис Йосифов, работело в една фабрика и е било съобщено от Здравка Александрова, че е събирало суми като нелегален и пр. Всички побоища, които казвам, са нанасяни през 1942/1943 година.

Четири-пет дни, преди да умре еврейчето, повиках двамата лекари да го прегледат. Аз не знаех, че са го поставили в обора – знаех, че е поставен в ареста. От управлението до конния участък го заведоха Стоян Дуков и Никола Велев. Д-р Иванов, като прегледа Моис, каза, че му няма нищо и че само давал признаци на пневмония. Срещнах д-р Иванов до кафенето и го извиках. Преди него бях извикал д-р Гунчев, който констатира същото. И двамата лекари подписаха протокол, че Моис е болен от пневмония.“

 

Моис Леви не проговаря. В това мълчание се вместват десетина години борба; имена на ятаци, живи и мъртви, с които е крачил за едната идея...

Всеки живот си има различна квитанция. На Моис Леви отрязват жълта хартийка. На нея с пишеща машина е написано едно изречение. След него следва подпис – мастилото, с което се е подписал баща му, е черно:

 

Разписка

Подписаният Йосеф Моше Йосеф удостоверявам, че ми се съобщи на 3.III.1943 година се е поминал в ареста на Провадийското околийско управление синът ми Моис Йосеф Леви и че желая заедно с жена ми Рашел да присъствам на погребението му.

Съобщено чрез В. К. Евстатиев

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух