напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Непълнолетните


Било 11 май 1944 година, нощ с калайдисана луна. Наоколо ръсените през деня лозя лъхали на вар и син камък. Вдясно, откъм Комитовото ханче, се долавяла мелодията на моден фокстрот, а тях, непълнолетните, ги влачели към бесилката...

От тази нощ са изминали много години, минали и заминали. За близките си Стефан Йовчев и Христо Узунов са оставили по няколко снимки с кадифени якички на ученическите куртки, по няколко писма, писани в две съседни единочки на варненския затвор...

 

Стефан е син на стражаря Петко от Елена. Балканът трудно прехранва сиромаха – бащата слиза от колибарската махала Килъжевци, запасва колан с герб на токата, налага шапка с корава козирка и кокарда, става власт... Когато след време тръгне да спасява сина си от тази власт, тя като валяк ще мине през него и ще сплеска душата му...

Христо пък имал в изобилие всичко: и дрехи, и храна, и учебници. Бил в последния клас на гимназията, бил синеок и строен, имал хубави зъби и звучен смях. Той пък защо е тръгнал срещу царщината?

Баща му се е трепал цял живот. На созополското дъно морето е мачкало дробовете му – бай Атанас бил водолаз, пестил от въздуха за дишане, цепил косъма да върже имот. И вързал: къща с излаз на улици – и за сина, и за дъщерята; две лозя, зеленчукова градина, ниви. Христо обърна гръб на този имот и тръгна към бесилката...

 

Сега щяха да са мъже пред пенсия, да пощипват бузките на внучетата. Тогава са нямали още двадесет години...

Тогава нелегалната Милка Пеева била секретар на Окръжния комитет на РМС. Комитетът е от пет души – толкова са и посочените в обвинителния акт номер 136 от 1944 година. Тези пет души са Дичо Атанасов, Марин Михайлов, Стефан Йовчев, Иван Чочев и Милка. Около тая петорка се обединяват ремсистите от районните комитети, много ученици, студенти, работници.

Изключват Стефан от гимназията през 1942 година, чете като частен ученик, ходи в София, връща се в Елена – навсякъде го дебнат. В началото на 1943 година идва във Варна, става продавач в зеленчуковия дюкян на своя земляк Арсов на ъгъла на улица „6 септември“ и „Принц Кирил“ („А. С. Пушкин“).

Христо пък е абитуриент на варненската мъжка гимназия „Фердинанд I“.

 

Каква е била политическата обстановка в България и по света, след като царството посяга на непълнолетни?...

Борис III е мъртъв. Дворецът е забулен в загадъчност и мистерия. Сменят се правителствени кабинети, престъпленията към българския народ от ден на ден натежават. Страната се изправя пред трета национална катастрофа – властниците правят усилия да се задържат... На 24 декември 1940 година отново влиза в действие Законът за защита на държавата. Пет дена по-късно е създадена организацията „Бранник“. След тях – „Ратник“ и „Легион“.

На Източния фронт немците панически бягат. Разгромът им при Сталинград е през февруари 1943 година. След него следва общото настъпление на съветските войски, пробивът на блокадата на Ленинград, освобождаването на Кавказ и източната част на Донбас. Следва и Курската дъга юли – август 1943 година. В дните, когато са арестувани двамата младежи, вече са освободени Калининска и Смолянска област, Левобрежна Украйна. Хитлеристките войски в Крим са откъснати от другите германски части. Армията на генерал Ватутин разкъсва отбранителната линия на Четвърта германска армия. Генерал Рокосовски е преминал дълбоко в тила на Втора германска армия. Генералите Ерьоменко и Соколовски печелят тежките сражения край Витебск и Невел. Вече приключва вторият етап от Великата отечествена война. Съветската армия е под носа ни, а ние величаем героизма на немците. Армията на фелдмаршал Лист, която е на Балканите, си живее живота. Само фюрерът да не посегне на нея, да не я лашне на североизток...

Посланикът на Германия Адолф Хайнц Бекерле, бивш директор на полицията във Франкфурт, току привиква българските министри – и бивши, и настоящи, та и бъдещи. Освен редовната германска войска из страната щъкат специални офицери с паспорти на търговци на автомобили, зъболекарски инструменти и тютюн. Още на 1 февруари 1941 година е сключена между България и Германия спогодбата „Нойбахер“. Тя урежда издръжката и снабдяването с продоволствие на германските войски. Между Българската народна банка и Главното управление на кредитните каси на райха в Берлин се сключва тайно споразумение. Българската народна банка се задължава да предостави необходимите суми в левове за нуждите на германските войници в България – на първо време петстотин милиона при съотношение 32,5 лева за една райхсмарка. Снабдяването се извършва от българското правителство чрез бюджета на военното министерство по безотчетни сметки. Всеки германски войник получава хиляда марки или тридесет и две хиляди и петстотин лева. Едва след година се усещат – намаляват заплатите на седем хиляди сто двадесет и пет лева. Това са огромни суми, почти равни на министерски заплати.

България е ограбена. За осем месеца са дадени на Германия около два милиарда лева...

Софийските хотели „Славянска беседа“, „Сплендид“ и гранхотел „България“ са предоставени на висши германски офицери. На пазара отдавна са изчезнали кожата и гьонът – кундурджийските стоки са тръгнали по наряд. Нарядът с безнадеждна работа, по тротоарите затракват дървени подметки. Яйцата от един лев стават три лева. Маслото от двадесет – на четиридесет. Немците са ни пребъркали джобовете, поизмели хамбарите. За сметка на това донесли са ни за посев картофите „Бинте“ – в Самоковско вече са почнали да ги сеят.. . И шоколад са донесли, но не за пазара. Държат го в складовете, раздават си го като дажба... Почти до края на войната немците имат удивително бърза пощенска и колетна служба, за да не се развалят заграбените провизии, които изпращат на семействата си в тила. Разказвали са ми очевидци как немски войници вземали по две-три кошници с яйца, чупели черупките им и изливали жълтъците в огромни дамаджани, които за няколко дена стигали от нашите градчета до Германия. Но ние пак им се възхищаваме, умеем да ценим европейците. Раздаваме им ордени. За няколко години са окачени български ордени на шест хиляди германски офицери и шестдесет хиляди германски войници. Нищо, че са тиловаци. Тиловаците най-много се радват на ордените...

 

Но не всички вярват в непобедимостта на армията на Третия райх. Хората знаят, че всяка жестокост е обречена. В горите има партизани, в селата – ятаци. Затворите са претъпкани, кварталите осъмват, облепени с позиви.

Из полицейски доклад от септември 1943 година: „Населението в града ни в голямата си част е обезверено в крайната победа на Германия, лесно се поддава на настроения.“

Скоро в областта е въведен строг полицейски час. От седем вечерта до пет часа сутринта се забранява движението на хора извън населените места – по нарушителите се стреля без предупреждение.

Един позив събужда у човека кураж, а за свободата тръгват да умират само куражлии.

През август 1943 година Стефан Йовчев и Лиляна Пуховска, учителка в село Войводино, са пренесли от София циклостил. Но за него трябва и пишеща машина.

През нощта на 11 декември 1943 година, въоръжени с пистолети, Стефан Йовчев, Христо Узунов и Тодор Събев провеждат акция. Пистолетите е донесъл Христо от кьошка на лозето им. В единия има четири патрона, в другия – три. Двамата се срещат в градинката на площад „Отец Паисий“. Йовчев довежда Тодор. Тримата задигат две пишещи машини система „Адлер“ и ги отнасят в квартирата на студентката Мария Баждарова на улица „Иван Драсов“ 12.

 

Ето какво донася на господин полицейския комендант на Варна за този случай директорът на гимназията Д. Стоянов. Донесението е с изходящ номер 557 от 13 декември:

„... Сутринта в мое присъствие и в присъствието на секретаря се оказа, че нападателите са отворили вратата на канцеларията, откъдето са взели две пишещи машини и едно шише лепило. По стената на учителската стая,са написали с червена боя: „Честно народно учителство, обединявай се в борбата срещу фашизма“. В учителската стая на една книга с надпис „Дружествена книга“ написват: „Как е създадена фашистката организация „Бранник“, никакви дружества не съществуват“.

Докато Тодор Събев ги е охранявал, Стефан е написал лозунга, а Христо – думите в дневника.

 

Показания на прислужника на гимназията Христо К. Христов:

„На 11 декември 1943 година срещу 12 с.м. вечерта бях дежурен в мъжката гимназия, както всеки дежурен, така и аз се прибрах в дежурната стая, която се намира под стълбището на първия етаж на гимназията. Към 23 часа полунощ аз преглеждах вестника, почивайки на леглото. Един час по-късно аз чух някакъв шум в коридора, погледнах часовника и видях, че той показваше 24 часа, отворих вратата и видях в тъмното хора...“

 

Още един документ – епилогът на преписката:

„Подписаният Манол Атанасов Манолов, секретар на варненската мъжка гимназия „Фердинанд I“, удостоверявам, че получих две пишещи машини „Адлер“ номера 54/730 и 52/7708, откраднати при извършеното нападение на гимназията на 11 декември 1943 година. Град Варна, 4 януари 1944 година. Подпис.“

 

Вечерта, когато ремсистите открадват машините, в село Новаково влизат партизаните Атанас Александров (Герчо), Мирьо Едрев (Кръстника), Коста Парашкевов (Пашмата).

Кметът Димитър Христов (Фронтажа), отявлен фашист, току-що е затворил бакалията си и в кметството разпределя селския караул. В канцеларията му са глашатаят Велико Маринов, Стоян Чакъров и Мирчо Янков Жеков, чийто ред е да бъдат стража през нощта.

Тримата партизани нахлуват в кметството, отварят вратата и преди да угасят лампата, стрелят в кмета. Останалите скачат през прозореца. Като чува гърмежите, жената на кмета Тодора хуква към канцеларията с виковете: „Димитре, Димитре!“

Няколко дена след смъртта на Фронтажа Иван Райнов повиква Тодора в полицейското комендантство. Тогава тя е на тридесет и две години, облечена в черно, още не сторила деветини на мъжа си. Райнов бил добър, трогнат, говорил състрадателно и умно, но службата си е служба – поразпитал Тодора, съставил протокол. В него вписва, че нападението е извършено от неизвестни лица. На вика на Тодора Фронтажа само простенал в тъмното: „Жена, тук съм, умирам.“

 

Иван Стефанов Райнов е на двадесет и девет години. Роден е в град Кюстенджа, а живее на улица „Николай Николаевич“ 20. Завършва командирския курс на държавното полицейско училище в София – улица „Константин Стоилов“ 1, с отличие, но по липса на вакантни места в столицата постъпва като разузнавач IV степен в разузнавателната група на Варненското полицейско комендантство. Още от началото на кариерата си се очертава като умен и разсъдлив човек, с хладнокръвие и дар-слово, поназнайвайки и психология. Възлагат му да наблюдава руската емигрантска колония в града, както и Съветското консулство.

Когато арестуват Антон Прудкин и той го съпровожда до София, има разговор със самия Никола Гешев. Гешев остава доволен от Райнов, още след разговора го повишава в разузнавач II степен, предлага му да остане в София, да работи при него. Иван Райнов отказва – уж по семейни причини.

 

В края на 1942 година става шеф на политическата полиция във Варна. Пряк началник му е полицейският комендант Нанко Панайотов, но от него държи в тайна секретните информатори. Подготвя група от легиона с водач Христо Недев, ако Варна евентуално бъде „отстъпена“ на Съветския съюз, да работят тайно в града... По-късно заповядва на разузнавача Георги Бочев да „наглежда“ много дискретно генерал Никола Христов с кои лица е близък. Близък е с фабриканта Асен Николов, който му пробутва момичета от фабриката си (сега ДТК „Първи май“), с кмета на града и с помощниците му. Особено с един от тях – Димитров.

Началникът на Трета армейска област генерал-лейтенант Никола Христов издава заповед номер 26 от 10 май 1944 година, с която установява методите и средствата за успешното справяне с нелегалните. Започват масови погроми и палежи. Но преди да издаде тази заповед, извиква Райнов и като на човек, на когото може да се довери и опре, му заявява: „Борбата с комунистите ще водя по начин такъв, че тук и след десетки години не ще се мисли и говори за комунизъм!“

Първият състав на Народния съд във Варненска област заседава от 22 януари до 5 февруари 1945 година в сградата на Юнашкия салон (намира се на площада до градския часовник). Между сто двадесет и осемте подсъдими Иван Райнов е една от най-ярките фигури. Много често председателят на съда Петър Бомбов го подканя да говори по-високо. Райнов всичко си е написал в показанията, но пред съда мънка. На ревера на сакото му още стои знака за гражданска заслуга „Свети Александър“. Казват му да го снеме. Снема го. Пипа бързо, сините му очи сега са плахи, шарят навсякъде, но погледът му не се задържа никъде...

Казват, че говорел отлично немски и френски, че рецитирал цели страници от „Льо пти шоз“ на Алфонс Доде. На 9 септември го арестуват в квартирата на любовницата му около гръцката баня (намира се на улица „Стефан Караджа“) – бил смирен и услужлив като морфинист. Възможно е да е съжалявал за накървяването си, но вече с нищо не е можел да го изчисти. Това са жестоки години, в които е претърколвал и трошил съдби, както се претърколват и трошат орехи в силна шепа...

Защо му е било всичко това? Заради пари? Имал ги е. В една полицейска държава полицаят е платен добре. Заради власт? И това е имал. Може би и затова отказва на Гешев – София е блато, ще потъне в него, а във Варна той е Иван Райнов! ... Но това е външното, това е лустрото. Той е търсил другата власт, пред която става пречупването на човека, разрушаването му. Когато само за часове, дни или месеци гръбнакът омеква и идейният враг, противникът воин от бойното поле, започва да лази...

 

Един от неговите неофициални заместници е полицейският разузнавач номер 399 Атанас Христов Димов. Христов е друга порода, но двамата взаимно се допълват. Почти са връстници. Живее на улица „Братя Миладинови“ 82 недалеч от църквата „Света Петка“. Очите му са скрити в сянката на вежди, тлъсти като пиявици. Христов е мъжага с бичи врат, с добре развити потни жлези. Каквато и дреха да облече, до вечерта под мишниците му избиват тъмни петна, поръбени от солена седефена дантела. Дошъл е преди седем години от едно добруджанско село. Напролет и наесен Добруджа е лепкав чернозем, а през лятото – напалена пещ. Ако се измъкнеш от нея, град като Варна ще ти се стори рай.

В службата го тачат – той е токмакчията на политическата полиция. Е, има и други, но в сравнение с него те са гимназистки. Затова го ценят, получава и награди. На свети Архангел Михаил, деня на полицията, в списъка на наградените обикновено е на трето място. Не се отличава с ум и съобразителност, но е предан и се старае. Дори когато го мъчи тягостен махмурлук, навреме се явява на работа. Той е човек, на когото може да се разчита. И разчитат. Изработил си е здрава житейска философия и упорито я следва: щом има държава, ще има нужда и от такива като него – все някой трябва да върши черната работа... Понякога се случва да се увлече, но началниците са за туй – да го защитят, да поемат отговорността. Всъщност те няма какво да поемат – всичко е в името на службата!

Извън службата неговата страст е киното. Редовно посещава „Глория палас“, „Ранков“, „Роял“. По няколко пъти гледа детективските филми, обогатява се професионално – истинска разузнаваческа школа той не е карал.

Обикновено ходи на кино от седем вечерта. След филма, ако няма „акция“ или арестувани в полицейското комендантство, отбива се в ресторант „Широк живот“ на улица „Русе“, зад градския часовник. Поръчва си мастика – мастиката е мъжко питие. На третата чаша вратът му се зачервява, хлътналите очи блесват. Христов започва настойчиво да се заглежда в лицето на някой от съседите си. Избира си човек, който от пръв поглед му е несимпатичен. Дори си представя как го изтезава. Първо го удря в корема. Това не е силен удар – къде-къде са неговите възможности! Но е внезапен и човекът инстинктивно се свива и навежда напред рамене. Христов това и чака – следва рязък саблен удар в тила. жертвата пада. Два ритника в корема. Това е за начало, за респект – нещо като психическа атака.

Почти във всеки филм има любов. Христов отпива от мастиката, упорито почва да фиксира с поглед някоя жена. Нищо че е със съпруга си. Мъж, който води жена на ресторант, е мухльо. Би могъл да я отмъкне в някой вход – във филмите често става тъй. Христов все по-настойчиво „чупи око“ на „избраницата“ си. Жената пламва от притеснение, шепне на мъжа си, той търси с очи келнера, за да плати и да се маха. Христов се усмихва мрачно, усеща се мъж...

Но има и други жени. От намигванията му не губят самообладание, а открито демонстрират пренебрежение. Въшли! Не знаят кой е той!... Той е... Погледът му опипва съседната маса, търси друг обект на сърцето... Ами ако е комунистка?! Тук психическата атака е по-нежна. Два плесника – единият с дланта, вторият – с опакото й. После вплиташ пръсти в гъстите коси, влачиш тялото от единия до другия край на стая номер 5 на полицейското комендантство, хвърляш го в ъгъла. „Е, пиле шарено!...“

 

Иван Александров – шеф на политическата полиция в Шумен, пред Народния съд:

„Както казах, Атанас Христов беше силен и сам ги вдигаше нагоре и ги блъскаше в пода. Мисля, че двама от почитаемия съд познават добре неговата сила, затова не считам за нужно да го описвам повече.“

 

Когато Стефан Йовчев, Христо Узунов и Тодор Събев провеждат акцията, на сутринта Иван Райнов пристига в гимназията направо от село Новаково и се заема с разследването.

След акцията Стефан и Тодор отнасят с чувала машините у Мария Баждарова, а Христо се прибира вкъщи. На другия ден пренасят машините в направеното от тях скривалище в местността „Текето“ (сега от това място започва началото на жилищния комплекс „Възраждане“). Там има още една машина, дадена от Груд Янчев – преди да замине войник, я задигнал от кантората на чичо си.

Скривалището всъщност е бункер за четири човека, изкопан под кьошка в лозето на Узунови. Той е единствения бункер във варненските лозя.

На полицейската снимка се вижда недоизкарана двуетажна сграда. За стаичката на горния етаж се отиват по подпряна на плочата дървена стълба. От долния прозорец се показва бурия за печка с назъбен кюнец.

Бункерът е в земята. Правили са го Христо и Стефан. Копали нощем и с торби изнасяли и разпръсквали песъчливата пръст в съседните лозя. Копали го цяла есен – лозето е на триста-четиристотин метра от затвора. Дори Христо бил убеден, че може да се прокопае тунел до затвора, до килиите на политическите...

На 12 декември Христо и Тодор донесли тук машините – бързали, нямали време да им се порадват.

След седмица предали на Христо да се яви в градинката на църквата „Света Петка“. Там по поръчение на Дичо Атанасов и чрез Йовчев му оставили Здравко Бомбов. Христо дошъл с Тодор Събев, отвежда ги в бункера и ги оставя там – очаквала се блокада на Варна.

Това става срещу Никулден. На сутринта градът е блокиран. В блокадата участват войска и полиция от Шумен. По улиците се мяркали само сини униформи. Цивилни и формени полицаи нахълтвали в къщите, проверявали документите, търсели оръжие. Влезли и в дома на Атанас Узунов на улица „Ниш“ 112. Той наточил кана вино, погледите на полицаите омекнали, после бащата още веднъж слязъл до избата...

 

Към три часа подир обед Христо почнал да се стяга – поканен бил на имен ден. Подсвирквал си, гладел с ръка първия си цивилен костюм. Костюмът и до днес си стои необлечен в гардероба на сестра му Недялка! ...

В три часа агентите нахлули в къщата и го отвели. Те идели направо от лозето, където бил открит бункерът.

Да се позовем на документите:

„Радиограма 323

Главния инспектор Санков.

Донасям Ви, че при устроената на 19 того в град Варна блокада бе завързана престрелка между полицейските преследвачи и групи и въоръжени комунисти функционери в един кьошк край Варна, близо до местния затвор. При престрелката бе убит нелегалният комунистически функционер Здравко Георгиев Бомбов, двадесет и една годишен. В същия кьошк бе заловен жив и Тодор Събев Ангелов, осемнадесетгодишен от Добрич. Намерени бяха три пистолета „Нагант“ и един „Маузер“ и три пишещи машини, от които две са същите, задигнати при нападението на варненската мъжка гимназия на 11 того. Намерени бяха и много други материали: циклостил, печатарски букви, шест килограма печатарско мастило, туби с мастило за циклостил, восъчни листа и пр.

Областен полицейски началник: Герчев.“

 

В показанията си полицаят Борис Манастиров, живеещ на улица „Патриарх Евтимий“ 20, разказва, че сутринта в шест и половина преди акцията той завежда в своята къща хората, с които ще бъде в група при блокадата, наточва вино и изважда от качето солена скумрия. Когато отиват в лозята, първо се отбиват към кьошка на помощник-кмета Димитров, после до стопанството на Благой Фанев, виждат пияни войници да излизат от кьошковете, отбиват се и те да опънат една кана при агронома Николаев, че бая са се засолили със скумрията. След това минават през неговата хавра, която граничи с лозето на Узунови. Борис разправял, че напролет, като му удари едно риголване, ще засади праскови – стават като юмрук. С него вървят Борис Томов Манолов и Стоян Савов Вълчев от шуменската моторизирана полицейска рота, както и войникът Петър Илиев Влъчков от четвърта рота на Осми пехотен полк. Същият този Влъчков ще стреля после в трупа на самоубилия се Здравко Бомбов.

В дознанието си пред народния следовател Борис Томов Манолов от село Въбел, роден 1916 година, разказва, че невръстен останал сирак, че чиракувал, после работил по железопътното поддържане. Мечтата му била да стане стрелочник. Накрая казва:

„За този случай областният началник ни издейства по пет хиляди лева награда. Виждате какъв е случаят. Нито сме искали да се натъкнем на тези братчета, нито сме желали някаква награда.“

 

Показание на Тодор Събев:

„... аз легнах отново да спя, събудих се късно и още със събуждането си той ми каза, че иде полиция, още в момента бяхме обградени от полицаите, един от които се показа на прозорчето, което е без стъкло, непознатият насочи пистолета, като се бе приготвил да стреля върху полицая. Още тогаз аз посегнах и го хванах за ръката, като през това време полицаят чу шума ни вътре и извика останалите. Полицаите откриха огън върху нас, тогава аз се завтекох към вратата, която бе подпряна с няколко дървета. Непознатият насочи пистолета към мене, като искаше да ме спре да не излизам, през това време полицаите и войниците продължаваха да стрелят. Тогава непознатият се обърна на другата страна, насочи пистолета към главата си и стреля, още тогава извиках на полицаите, че се предавам, другият се самоуби...“

„Непознатият“ е Здравко Бомбов. Самоубива се с пистолета, който Иван Добрев му е дал.

 

В началото на декември Здравко получава повиквателна за трудовоизправителния лагер в село Левуново, Горноджумайско (Благоевградско). Среща се с Иван Добрев и четата му в Кипренската гора. Добрев го изпраща във Варна по работа при Жечка Карамфилова – след няколко дена ще се върне и ще се присъедини към четата...

На полицейската снимка той е по чорапи – веднага са му отмъкнали обувките, с шаячен панталон с широки крачоли, натъпкани в чорапите. Под сакото му се показва кожухче, мустачките му почти не личат на опръсканото му с кръв лице...

Известна е и друга снимка: на нея е с бял калпак, кривнат надясно, с красиви тъмни очи, тънък нос и хубава уста... Тайно бил влюбен в Радка, малката сестра на Жечка Карамфилова.

Активен ремсист е от 1938 година. Става комунист през 1942 година и скоро – секретар на партийния район в родното си село Нов градец. Обикаля селата наоколо, изгражда здрава мрежа от ятаци. Тази дейност прикрива с бояджилък и стамбирване.

За гибелта на Здравко Бомбов партизаните от Варненската чета пишат другарска жалейка:

„Ние, твоите другари, даваме свещена клетва, че ще водим народа честно в неговата борба за освобождение, че ще бъдем твърди и смели и до последния куршум в боя ще си спомняме за свидните жертви, за тебе, свидно чедо на народа ни, загинал тъй рано в неравната борба.“

Следствието поема Иван Райнов. Зареждат се четиридесет и девет дена мъчения. Всеки ден през „операционната“ минават десетки души. Между четиридесет и седемте арестувани има двадесет и едно момичета – млади, бедни, невинни.

Ето какво пише в показанията си Величка Върбанова:

„Дъщеря съм на бедни родители. Бях много малка, когато видях много лоши неща. В душата ми се напластяваха все нови и нови горчивини. Нищо светло не видях и след четиринадесетата си година. Тогава се помина малкото ми братче, а баща ми ослепя. Уволниха го, като му отпуснаха съвсем недостатъчна за петчленно семейство пенсия. В мен нещо се пречупи. От весело и безгрижно дете аз станах замислена и скептична. Търсех причината на всичко, животът ми се струваше празен и безсмислен. Имах само едно желание – да продължа образованието си, но нямах възможност. С дълги борби постигнах това. Целта ми беше да завърша гимназия и след това да помагам на родителите си. Едва завърших шести клас. Положението ни започна да се влошава с всеки изминал ден. Не ме приемаха никъде на работа, защото бях ученичка. Един ден ми казаха, че в сапунената фабрика на Т. Савов приемат работнички. Реших да опитам там. Описах на господин Савов най-чистосърдечно безизходното си положение. Той видимо се трогна и ме прие на работа. Не работих дълго. Напуснах поради желанието му да постъпи непочтено с мен.“

Мария Баждарова е известна на полицията от по-рано. Но отървава примката – в квартирата й под дъските остава неразкрито скривалището, направено от Ламбо Теолов. Макар и леко да накуцва, била красавица, с черни искрящи коси... Атанас Христов вплитал лапа в тези черни коси и я влачил по коридора и стълбището...

 

Най-после обвинителният акт е скалъпен. Под всички показания, изтръгнати със зловещи инквизиции, е написано: „Горното написах саморъчно, за което се подписвам“.

Съдът в състав капитан Байчев – председател, и членове капитан Д. Николов и Б. Вакъфчиев започва работа на 3 април. На подсъдимата скамейка са четиридесет и седем души, почти всички непълнолетни – ученици и студенти.

Докато чакат делото, в една от килиите се разиграва следната сцена: Левски пред турския съд. Вълкан Стоянов е съдията, Христо Узунов – Левски.

На истинския съд Христо Узунов задава такъв въпрос към председателя капитан Байчев: „Кажете ми, моля ви, може ли човек да си пререже вените с банкнота?“

Байчев е в недоумение, залата шуми. Той е запушвал устата на толкова изпечени адвокати, а сега на едно гимназистче ли ще се даде! „Защо?“ – пита Байчев и усмивката му почти е мила... „Защото първото нещо, което направиха при обиска в полицията, бе да ми вземат парите!“

На 10 април четат присъдите. Подсъдимите са върнати в затвора. Почти всички са с тежки присъди. Стефан и Христо са отведени в единочките за смъртни, оковани са във вериги. Веригата на всеки тежи двадесет килограма.

Бивши политзатворници са ми разказвали, че Христо навивал веригата на крака си, когато ги извеждали на разходка, и играел волейбол.

Двамата чакат смъртта месец. В трескавата си самота Стефан реди стихове-завещания:

 

Ний раснем в кървави години,

борбата иска жертви днес,

смъртта, когото не отмине,

достойно той ще падне с чест!

 

Пише и писма. В едно от тях: „Аз работя над себе си независимо от тревогите, които ме съпровождат, независимо от дрънкането на веригите. Не излизам от килията повече от час-два, другото време чета. Аз искам да науча толкова много неща, толкова много, времето не ми стига!“

Христо се учи да свири на мандолина, вече налучква мелодии.

Наближава Великден, хората боядисват яйца, плетат козунаци. Откъм „гъбения“ квартал се долавя сладникава миризма на ванилия и празник...

Разрешават свиждане. На Христо му е писано в последните дни на живота си да изживее първата си любов. Пред решетката често застава Павлинка. Тя е само на шестнадесет години...

Бай Атанас търчи по адвокати. Тристата хиляди лева от продадените ниви се стопяват бързо. Само адвокатът Минчев е взел двеста хиляди лева. Бащата дава и другите сто – Минчев отива в София да моли помилване от чуждо име. Отсяда в скъп хотел, сутрин закусва телешко варено с хрян и се възхищава от германските офицери по съседните маси: „Каква стойка, каква дисциплина! Тия ще оправят света!...“

Бай Атанас чака телеграма, която да му съобщи, че всичко е наред, че няма да посегнат на детето му – Минчев е сладкодумен и солиден, гласът му внушава доверие.

На 12 май, сряда, бащата с изгорена душа тръгва от къщи. Каруцата спира пред затвора. Там му предават дрехите на Христо. Бай Атанас сграбчва вързопчето, забива лице в него...

 

Във Варненския затвор е отнет животът на много комунисти. Но Стефан и Христо са първите непълнолетни. Дори садистът Марин Севданов се възмущава и отказва: „Аз деца не беся!“

В десет пристига колата с прокурора. Свещеникът и лекарят вече са дошли. Директорът на затвора го посреща още при първата врата. Господин прокурорът му връчва заповедта за изпълнението на присъдите. Кисел е – напролет винаги му се изостря гастритът и от стомаха към гърлото запъплят отровни змийчета. Докато вървят към директорския кабинет, лекарят го съветва: с ранните зеленчуци да не се прекалява, да се ограничи тлъстото месо, пюрето да се приготвя с по-малко масло...

В единадесет без нещо палачите и охраната спират пред крайната единочка, където е Стефан, отключват я. Стефан разбира, присяда на нара, помолва: „Разрешете ми да си обуя чорапите.“ На ръждивата светлина красивото му лице е още по-красиво.

Те го дебнат. Той оглежда единочката преди да тръгне, сякаш се прощава с нея. В коридора „изпуска“ веригата – стихналият затвор гръмва. Това е за последно сбогом.

Когато отварят килията на Христо, той се хвърля срещу палачите и охраната. Те са осем души. Лейтенант Минков, който води наказателната команда, е пъргав като котка – издебва младежа, подскоква и го удря в тила с пистолета си. За по-сигурно го удря още веднъж. Христо се строполява. При падането захапва сухожилието на един от ключарите. Ключарят още е жив, понакуцва с левия крак...

 

Декларация

направена на 15.XII.1944 година

от свещеник Димитър Хр. Денчев,

улица „Котел“ 7, Варна:

„При екзекуцията на Христо Узунов присъствах и аз. Екзекуцията стана в конюшнята на затвора. Ние – прокурорът, лекарят, секретарят и аз, отидохме направо при конюшнята. Там доведоха младежите, които щяха да бъдат екзекутирани. Христо Узунов го доведоха почти на ръце, а устата му бе вързана с кърпа.“

 

Сведение до Народния съд

от Атанас Узунов

„Донасям, че лицето лейтенант Минков е бил дежурен по караулите на 10 срещу 11 май 1944 година. Същият е участвувал лично при обесването на сина ми Христо. По сведение на моряка Христо Карамъзов от село Страцимир и попа от черквата „Свети Илия“ лейтенант Минков удрял при обесването с пистолета сина ми и му избил няколко зъба, което се доказа при отравянето на трупа.“

 

Надзирателят Стоян Андонов Аврамов:

„Петър Щерев при извеждането от килията на Христо Узунов той го риташе и го псуваше и след това го обеси.“

 

Стефан поисква да погледа езерото. Последно желание – изпълняват го. Когато го връщат при бесилката, казва на палача си Тодор Иванов Гигов от село Дриново, Поповско, баща на едно дете, на служба в затвора от 6 март 1941 година: „Нагласи въжето добре, за да не остана жив, защото после му мисли!“

Покачват и полумъртвия Христо Узунов – всичко по ритуала. Тези хора уважават себе си и спазват законите, на които служат. Останалото може и да се претупа – гробищата са редом, за колко се зарива една дупка два на един!... Тая работа ще я свършат надзирателите Димитър Златев и Васил Кирязов.

 

Из писмо на Стефан Йовчев до родителите му, писано на 24 април 1944 година, седемнадесет дена преди екзекуцията:

„... Свикнах и с веригата, и с уединението, и с дебнещите, нощни стъпки и безсънието, и с всички въобще лоши страни на живота на хората с моята присъда. Аз съм бодър, желая и вие да бъдете такива. Днес хиляди хора падат избити по фронтовете и всичките те някъде имат своите майки и бащи, роднини и близки, които ги чакат, но никога не ще ги видят, защото борбата иска своите жертви, иска ги и си ги взема. И да ме обесят, не ще бъда аз първият, ни последният, това, което идва, ще дойде независимо от бесилките, убийствата, терора и насилието...“

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух