напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Няма ден, няма нощ


На 11 ноември 1978 година адмирал Иван Добрев ми разказа за бай Тодор Кателиев от село Слънчево, Варненско, следното:

„Когато хванаха през ноември 1942 година Стойко Пеев. секретар на Окръжния комитет във Варна стана Ламбо Теолов. През юни бях се срещал със Стойко. Срещахме се в къщата на Радка Владева. През юли той ми даде „платформата“ на Отечествения фронт. Това беше последната ми среща с него.

Ламбо ме извика във Варна, даде ми задача да издиря в окръга квартири и ятаци. Заминах за Нов градец, Кипра, Левски, Николаевка. Срещнах се със Здравко Бомбов, с Дичо Атанасов и други хора. След това Ламбо ми нареди да се отбия в село Слънчево при бай Тодор Кателиев, двамата да отидем в Дикилиташ, там има малка пещера, да се завъртим около нея и с парола: „Бре маа му стара, тоя кон де се изгуби!“, трябваше да чуем: „Тука е белият кон!“, и насреща ни да излезе Демир Борачев. Белия кон, защото Борачев макар и млад, беше с бяла коса.

Указанията на Ламбо бяха: Борачев е член на Окръжния комитет, ще работиш под негово ръководство. Ще го въведеш във всички квартири.

Отидохме веднъж с бай Тодор – няма никой. След една седмица пак. Прескочих до Варна, не можах да се срещна с Ламбо. Върнах се в Слънчево. Беше 30 декември 1942 година.

Бай Тодор ме посрещна, нахрани ме, постоплих се и ми рече: „Трябва да идеш при Васил Бацов в Припек, Белия кон те чака там.“

Така на 31 декември за първи път се срещнах с Демир Борачев. Той идеше от „Шерба“, където оставил за командир на четата „Народна дума“ Гроздьо Желев.

Тръгнахме за село Изгрев. Към Калиманци си честитихме Новата 1943 година. Беше люта зима, бодлив сняг се набиваше във вратовете ни, краката и ръцете вкочанясаха, едва се дишаше. В село Изгрев Борачев не се съгласи да идем в къщата на Николайчо, а в плевнята на Лъвчето. Там денувахме на 1 януари. Разказах на Борачев за указанията на Стойко Пеев относно „платформата“ на Отечествения фронт. Той ме накара да му възстановя целия ни разговор до най-малки подробности. И двамата не знаехме, че преди ден са обесили Стойко.

В Изгрев свързах Борачев и с Георги Добрев, и с Димитър Добрев. В село Левски имах братовчед, секретар-бирник в общината, Стоян Костадинов Желязков. Той ми даваше всички полицейски бюлетини за издирвания на нелегални. Отидохме в квартирата му, но Борачев ми каза: „Аз имам тука един друг човек, Марко Демирев. Ще идем при него.“ Спахме една нощ в плевнята му. Оттам тръгнахме за нов Градец, Зорница, Веселин, Новаково. Върнахме се в селото на Борачев – Николаевка. Оттам – в Ботево, после в Бояна.

Но думата ми беше за Тодор Кателиев. Активно беше цялото му семейство. Особено зет му и дъщеря му Мита. Тя беше много хубава жена. Политическата си закалка бай Тодор получи в затвора. Той е от хората на Демирчето от Баново – Демир Пеев, когото обесиха през 1938 година. Беше безстрашен. За него нямаше ден, нямаше нощ. Човек на дълга...

Беше ни връзката с Варна и Кипра, Ламбо Теолов много държеше на него, двамата се познаваха от затвора. Колко работа ни свърши!... През него минаха много хора.“

 

Така постепенно домът на Тодор Кателиев, който е в края на селото край салкъмовата горичка, се превръща в сигурно убежище и база на партизаните. Бай Тодор усетил нещо мъжко в момчетата, а самият той е от тези хора, които, като им похлопат нощем, не питат: „Къде ще ходим?“, а – „Какво да взема?“. На петдесет и две години той е неуморим – набавя оръжие и храна, плевникът му е станал склад за боеприпаси.

По онова време семейната фотография все още е била нещо. Бай Тодор е оставил една снимка, правена на селския сбор по Спасовден: присвити остри очи, стисната тънка уста, кораво тяло, оковано в шаячно сако, изпод което се показват кенарена риза и гайтанлия елек.

На 27 януари 1944 година той се връща от Варна с каруцата си, натоварена с оръжие. За да бъде работата по-прикрита, натоварва и багажа на интернирания в Слънчево Яни Соктто. На петстотин-шестстотин метра от къщата си получава сърдечен удар, умира за секунди. Конете сами докарват каруцата до вратника му.

След смъртта на Тодор Кателиев нелегалните се прехвърлят в Ганчо Демирев, а през март – в Митьо Вълков. В неговата къща през май изкопават бункер.

 

Няколко дена след погребението на Тодор Кателиев Варненската чета се изтегля към Добруджа. Обикновено минават през село Баново, но сега слизат в Припек, после в Слънчево.

Спомен на командира на четата Иван Добрев (Странджата):

„В студената зимна нощ ние се отбихме в гробищата. Наобиколихме гроба на бай Тодор като сираци, останали без баща... От очите ни течаха сълзи. Ние, които при схватките биехме врага, пред гроба на скъпия другар плакахме като деца... Така се простихме с човека, който заедно с нас воюваше за свободата...“

 

Иван Добрев премълчава, че преди да стигнат Слънчево, в село Припек той се е отбил в къщата на Бацови и през прага Деля, жената на брат му Стоян Добрев, със задавен глас му е казала, че бате му Стоян бил убит на 15 декември в село Зимен, Карнобатско... Може би тогава е дошло решението със стиснати зъби да извърви баира до Слънчево, да заведе партизаните на гроба на Тодор Кателиев. Сълзите по бай Тодор били и сълзи по брата. Иначе, струва ми се, този суров човек не би ги признал...

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух