напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Гибел край Крушуна


Алекси Димов Христов и Димитричка Костова Чолакова са брат и сестра от една майка. Бащата на Алекси загива във войната през 1918 година и след три години траур войнишката вдовица повторва.

И двамата са родени в село Слънчево, Варненско, скрито в салкъмовата горичка между Дикилиташ и Бановския баир.

Алекси е доведено дете, а имотът е малък и на осем години поема да учи занаят във Варна. Чиракува дълго и немилостно. На двадесет и четири години заминава за Русе да търси по-добра работа. Попада в будна среда, намира си другарка, скоро младоженците стават членове на партията,

През 1939 година решават да се преселят в Габрово, постъпват в текстилната фабрика на Пенчо Семов.

Пенчо Семов е колибарин от Габровско. Имал „мая“ и почва на едро с търговия на вълна. Връзва пара, отваря фабрика „Александър“ за вълнен текстил. Дребен на ръст, пълен, но пъргав, постоянно гложден от амбиции. Умее да играе с парата, поисква да участва с акции в Българското параходно дружество, но го излъгват и се разминава на верев с параходите. Кипва и се заканва: „В Габрово ще си построя параход, на суша!“ И построява вила с формата и вътрешното разположение на кораб. Тя и днес си стои. Понякога правел жестове – давал стипендии на бедни отличнички да учат в гимназия. Не отнася нищо в гроба. Когато му стрували четиридесет дни, подарявали на присъстващите чинии, на които е изобразен ликът му. Колибаринът и тук е показал амбиция – сам се е погрижил предварително за това...

Димитричка е с девет години по-малка от Алекси. Изкарва прогимназия и я дават слугинче във Варна. От сутрин до вечер превива рамена – пере, глади, тупа, готви, мие дъски, пазарува. Почивката й е само в неделя сутрин, когато за час тръгва покорно подир госпожата на църква да моли всеопрощение – за себе си и за господарката... Тя няма грехове, но единствено в църквата богът им е един и пред него двете са равни.

През 1940 година Алекси идва на гости в Слънчево, довежда булката си да я видят. Какво са си казали братът и сестрата, никой не знае, но Алекси поисква да я пуснат да замине с тях.

Димитричка постъпва в същата фабрика, където те работят, става ремсистка, живеят в една квартира.

Когато излизат първите партизани, тримата събират храна, пари и оръжие за тях. През 1942 година е първият арест на Алекси – попада на засада, бяга, но го раняват и залавят. Запазва самообладание, казва, че се е уплашил и затова побягнал. След седмица мъчения го пускат.

Излязъл от ареста, той става член на бойна група, помага му Димитричка. Нея я арестуват през февруари 1943 година. И тя издържа инквизициите, и нея я пускат. Но постоянно ги дебнат агенти. След два месеца двамата минават в нелегалност – жената на Алекси е вече партизанка в Габровския отряд.

На 21 юли 1943 година Габровско-Севлиевският отряд провежда акция. След това партизаните се изтеглят към базата си в местността „Тодорчетата“. На разсъмване спират край ручей да се наплискат и да напълнят манерките. Когато Алекси се навежда да гребне вода, от незакопчания му кобур пада пистолетът, удря се в камъка, на който е стъпил, и възпроизвежда изстрел. На секундата Алекси пада мъртъв. Внимателно снемат очилата му, измиват лицето му и мълчаливо, за да не вдигат шум и да се издадат, го погребват. Оплакват го със сърцата си.

Димитричка е изкарала санитарен курс. Изпращат я в Ловешкия партизански отряд „Христо Кърпачев“, включват я в Крушунската чета. Била много смела и издръжлива партизанка.

Зимата на 1944 година е тежка, февруари е с виелици, появяват се вълци. Четата се укрива в изкопан бункер в Крушунската гора. От блокадите и завеяните пътища партизаните остават без храна. Гладуването е мъчително, повечето заболяват.

През втората половина на февруари жандармерията ги открива. Боят е неравен, но продължителен – докато партизаните загиват един по един, без да знаят, че ятаците им са арестувани и смазани от бой, че се е намерил предател, който след кило вино в корема повежда убийците към бункера.

Жандармеристите извличат труповете на партизаните, нареждат ги един до друг, после ги натоварват в каруца. Когато наближават Крушуна, спират – момичето и в смъртта си е хубаво. Тази хубост ще събужда жал у хората. Озъртат се, наблизо виждат геран и спускат Димитричка в него. Шегуват се помежду си, но избягват да се гледат в очите. Дори не се надвесват над тъмния отвор да видят какво е станало.

Това се знае по нашия край за съдбата на Димитричка.

Осми март е ден на жената. На този ден през 1944 година случайни минувачи откриват в герана момичето. Ако беше живяла още три седмици, Димитричка Чолакова щеше да навърши двадесет и две години.

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух