напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



В Кипра


Иван Добрев:

„Недко избяга през декември 1943 година, малко преди акцията в село Новаково. От пост в Кипра избяга. Радка Владева намери писмо на цигарена кутия: „Другарю командир, аз ви напускам, здравето ми не е добре.“

Валеше, земята беше кална. Късно открихме бележката. Хукнах към Баново, чак до Слънчево му държах следите. Както бях го учил „назад“ да върви, с обратни стъпки, същия номер на мен погоди. На открито вече не посмях да го гоня...

Може би не е мислел да предава. Още в Батовата хленчеше да го пусна. Да иде към село Пчелник, роднини имал там, кошери държали, мед щял да яде...“

 

Показания на Иван Райнов пред Народния съд:

„Заловеният Недко Петров Тодоров бе изпратен при мене. Беше изплашен, призна всичко. Той призна, че Янко Карагяуров може да даде връзка с нелегалните...

Недко предаде скривалището край село Кипра, ятаците от Кипра, Изгрев и Припек.

На акцията в Кипра взехме и него и той ни заведе при скривалището. За тази услуга генерал Христов нареди да го освободим и да му се даде възнаграждението от пет хиляди лева, а началник-щабът полковник Николов нареди да му се направят във военна работилница един костюм дрехи и едни обуща. Аз лично му дадох пистолет за лична безопасност.“

 

Клетва

На народния четник, полагана от партизаните

В името на българския народ и неговата свобода заявявам, че:

Ще се боря с оръжие в ръка за народната свобода под знамето на Отечествения фронт, като не ще пожаля живота си в народната борба срещу фашистките поробители и народните изедници и предатели.

Предателството и измяната на народното дело считам за най-черното престъпление, наказуемо със смърт.

Никога не ще се самоотлъча от четата и никого не ще оставя своите другари на гибел, а аз да се спася в позорно бягство.

Ще изпълнявам безпрекословно заповедите на своя командир и ще спазвам революционната военна дисциплина на четника.

Клетвата приемам с пълното съзнание на народен четник. За нарушаването на клетвата отговарям с живота си.

 

Недко Петров е полагал клетва, мълвил е съзаклятнически слова. Но след като се „поставя в услуга“ на полицията, издава всичко, каквото знае. Следват провали в Провадия, Варна и Добрич. Арестувани са над сто души, мъчени и осакатявани, от които тридесет и двама са убити без съд...

 

Преди да тръгнат за Кипра, акцията се обсъжда при командира на Осми пехотен полк Илия Иванов. Присъстват Иван Райнов, поручик Людмил Мишляков, поручик Никола Раев и капитан Здравко Ноев.

 

Капитан Здравко Михайлов Ноев, роден през 1909 година в Пловдив, неженен, на служба в Осми пехотен полк, участвал в акциите в Кипра и Батовата, пред Народния съд:

„...По обвинението ми, че съм фашист и съм мразел народа. Питам се, дали фашист е равнозначно на българин? Аз изхождам от народа и като българин аз не мога да не мисля за него и не мога да не му служа всеотдайно. Та нима моето сърчице принадлежи другиму, а не на моя народ и моята родина? Та с каква жар и с какви копнежи цели петнадесет години аз чакам тоя момент, когато родината ще ми поиска да й помогна и когато тоя момент е дошъл сега, аз стоя затворен и съм обвинен, че съм против народа! Аз никога не съм си правил илюзия, че произхождам от друга някоя среда, защото аз знам и ясно съзнавам, че у нас няма аристократи и ако всеки се обърне назад, ще намери ако не у баща си, у дядо си или прадядо си окачени някъде цървулки или потурки.“

 

Поручик Людмил Мишляков – свидетелски показания пред Народния съд:

„...винаги разпитващ, дебнещ да открие нещо както между войниците, така и между самите офицери, поради което скоро почнахме да го наричаме „тайния агент“. През 1942 или 1943 година, не си спомням точно, същият беше офицер разузнавач при полка, като проявяваше особено старание за откриване на съмнителни или комунисти, имаше специална тетрадка със снимките на съмнителни или войници, за които бе събрал сведения от полицията или другаде...“

 

Частите се изнасят с камиони, на разсъмване обграждат гората. В това време Райнов с кмета Панайот Христов и хората си арестуват ятаците. Георги Василев за по-сигурно спял на двора в каруцата. Не успява да избяга...

 

Село Кипра е причастно към свободата. Дало е много партизани и четиридесет ятаци. За един от тях – спомен на Тодор Иванов Мутафов, записан на 6 февруари 1975 година:

„В селото са построени четири скривалища. Тук се укриват нелегалните от Варненската чета.

Един от сигурните ятаци беше Исеин Алиев Говедаров. Бай Исеин е много беден, сирак, от дете чиракува за парче хляб. Ожени се след време, роди му се момче Зейнун. Построи си къщурка край селото и заживя. Зейнун беше на осем-девет години, когато майка му почина. Тръгна с баща си подир говедата. Като порасна, Зейнун се ожени за Айше Мехмедова.

Най-напред направиха скривалище в моя дом. Но Демир Борачев не се задоволи само с едно. Трябвало още няколко да се изкопаят в здрави хора. Така дойде ред да потърся моя приятел бай Исеин.

Уговорихме се точно в 19 часа да посетим къщурката му. Уточнихме се първо аз да вляза, след десетина минути – Борачев и Паунка Гиндева.

На другия ден в уреченото време почуках на вратата на бай Исеин, влязох в стаичката и го заварих със Зейнун и Айшето, седят около малката софричка. В стаичката в ъгъла риткаше малко дете в пелени, а на масичката чаша, до половината с вода, половината със слънчогледово масло и фитилче да свети.

Като ме видяха, спряха да се хранят и Исеин учудено ме попита: „Тодору, сен бизим еве хич гелмедин... Ачан ки гедже гелмишин, боюк зорун вар демек...“* Рекох му: „Сизин еве електрик ламбъсъ коймаа гелеерим. Айазлатсън.“**

Докато казах тия думи, отвън се почука и аз отворих. Влезе партизанката Паунка Гиндева, облечена с мъжки дрехи, препасана. В този момент влезе и Борачев. Бай Исеин се изплаши, станаха всички на крака, той попита какви са тези хора: „Бу не бююле, бе, бу силяалъ адамнаа ким?“***

Тогава аз започнах спокойно да обяснявам: ето за това дойдох. Да ви кажа, че тези хора, които дойдоха, аз ги водя. Много добри хора, които тръгнаха да се борят срещу неправдата към бедните, които като вас живеят в мизерия.

След това бай Исеин и Зейнун излязоха навън да се съветват. Зейнун се върна подир малко и ми каза да изляза вън при баща му. Излизам, бай Исеин ме хвана за раменете и през сълзи каза: „Тодору, сенин атърънъ кърамам, ама фена шей бу!...“****

Аз го успокоих, като му казах, че всичко зависи от нас – щом пазим тайна, няма опасност. Като свършихме разговора, Айшето ни каза: „Ачан бизим евимидзе бююле шей олеери, ко сизин де евиниз олсун о!“*****

Бай Исеин стана един от най-сигурните ятаци на партизаните от Варненската чета. Обстоятелството, че къщурката му бе близо до гората, помогна без особени рискове да се влиза в двора и скривалището в обора. Тук са се укривали Демир Борачев (Чичо), Иван Добрев (Странджата), Атанас Александров (Герчо), Милка Пеева, Христо Манолов, Коста Парашкевов (Пашмата), Христо Гайдаров (Павлин), Радка Владева (Степанич), Иван Гологачев, Мирьо Едрев (Кръстника), Цвятко Панайотов, Йордан Костов, Никола Стефанов (Илю), Лиляна Пуховска, Цонко Цонков (Драгой), Станчо Бъчваров, Паунка Гиндева, Петър Маринов (Савата) и други.“

 

Спомен за секретаря на Районния комитет на партията Георги Василев от Жеко Банков, записан на 9 май 1973 година:

„На 22 май 1944 година бях извикан да се явя в Кипра при Георги. В дома му бяха Милка Пеева и Христо Манолов. А Варненската чета – в гората насреща. Другарката Милка Пеева изслуша информацията ми за интернираните комунисти и земеделци. Към три часа на съмване Георги Василев ме изпрати до село Чернево за взема влака за моето село Генерал Киселово. Тогава ми каза: „Усещам, Жеко, че няма да дочакам победата...“ „Защо мислиш така?“ „Един партизанин Недко се е предал на полицията, той знае каква роля играя. Казаха ми да изляза в отряда, но аз ще остана на поста си.“

 

Спомен на Христо Василев за брат му Георги Василев, записан на 25 юли 1974 година:

„Баща ми се казваше Васил, а мама – Кераца. Богати бяхме, с много имот. Но родителите ни бяха добри хора, прогресивни. Баща ни е говорил за Русия, за Ленин. Ламбо Манолов е наш комшия. Недко посочи първо брат ми Георги, после тръгнаха от къща на къща – у Ламбо, у Христо Гайдаров. Недко посочи и Агоп Баронян. И другите. Арестуваха ги и ги биха жестоко. Отведоха ги на бункера. Водеха ги агентите Бочев, Колянчев, Митишев.“

 

Ламбо Манолов е на четиридесет и девет години. Като войник на фронта през 1917 година става комунист. Две години по-късно е един от учредителите на партийната организация в селото си. Подгонен от полицията, емигрира в Гърция през 1924 година. Завръща се след двадесетгодишна емиграция и става ятак на партизаните от Варненско. Постъпва общински пощаджия, после – пъдар, също държавна работа. Това е добро алиби срещу истинската му дейност.

 

Писмени показания на поручик Мишляков пред народния следовател – той дълго време ги е обмислял и докарвал, вярвал, че Народния съд ще го пощади:

„Единият от арестуваните, който пълзеше вдясно от мене, направи знак да спра. Аз помислих, че бункерът е наблизо, и се скрих. Арестуваният обаче се приближи до мене с думите: „Господин поручик, не се плашете, виждам, че сте смел човек, въпреки че мразите комунистите. Долу при пътеката разбрах от агентите, че заедно с другаря ми ще ни застрелят, загдето не издаваме другарите си. Не ни оставяйте в техни ръце. Стреляйте вие, когато видите, че те ще започнат. Вие сте офицер, ако и противник, ръката ви не е толкова мръсна, колкото тяхната...“

Казвайки набързо тия думи, той продължи да пълзи, оставяйки ме изпълнен с учудване: да чуя такива думи от селянин, при това комунист, най-големия враг на държавата! Просто не можех да повярвам. Каква решителност пред лицето на смъртта!“

 

Докато Мишляков се е „учудвал“ на Георги Василев, агентите са го блъскали, ритали и тъпкали, а когато виждат, че партизаните са се измъкнали от бункера, ги хваща бяс.

 

Поручик Мишляков:

„Те бяха противници, трябваше да загинат. Поне достойнството им да се запази: натиснах спусъка, пистолетът ми направи засечка. Същия момент Колянчев ми бутна своя. Стреляйки, чух до себе си изстрелите на шмайзерите на агентите. Тогава сложих заряда, който се възпламени и затрупа двамата мъченици.“

 

Командирът на четата Иван Добрев (Странджата):

„Изведох партизаните в гъстото, там се завряхме. Чакахме ги до последно. Заповядах: „Ще стреляте след моя изстрел!“ Избягаха. Ние се преместихме на нова позиция. Пак атакуваха. Пак се изтеглихме. Разбрах след време, че сме ранили един школник и трима войници.“

 

Скръбна вест

Съобщаваме на роднини, близки и познати, че нашият мил съпруг, брат и сродник Панайот Христов, кметски наместник на село Кипра, се спомина при изпълнение на служебния си дълг на 3 септември 1944 година.

От опечалените.

 


* Тодоре, ти в нашата къща никога не си идвал... Щом си дошъл нощем, значи си на голям зор... (Турски диалект, Б.а.)

** В къщата ви идвам да сложа електрическа лампа. Да ви свети.

*** Какво е това бе, какви са тези хора с оръжие?

**** Тодоре, твоя хатър не мога да счупя, ама е страшно нещо това!...

***** Щом в нашата къща ще стават такива работи, тя нека бъде и ваша!

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух