напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



За едни гумени цървули


Иван Добрев (Странджата):

„От Кипра изведох хората през нощта. Поехме към Девня, легнахме извън гората в местността Сиврията. При нас трябваше да се върне Атанас Александров (Герчо). Пашмата и Радка Владева бях пратил по работа в Слънчево. От двадесет и няколко души бяхме останали тринайсет. Изкарахме деня в къпинака.

Вечерта ги строих. По план трябваше да нападаме гара Йовково (сега Гара Разделна). Казах им, че ще ги изведа към Аврен и Коджабалкан, ще търсим връзка с другата чета. В Кипра и Батовата за нас вече няма хляб. После ще приберем и другите.

Опитахме се да минем езерото, не можем. Заобиколихме покрай село Девня, стигнахме Синдел, стъпихме на Авренското плато. Цонко Цонков беше отскоро в четата.

Сутринта над Синдел ни видя един циганин. Часовоят го изтърва, скоро почнаха да претърсват. Изтеглихме се в житата, маскирахме се по синорите, диря не оставихме, изкарахме деня. А гората я обкръжиха, но ние бяхме вън от обкръжението.

През нощта заобиколихме село Аврен, после влязохме в него, ще търсим Михо Лефтеров. Петър Маринов (Савата) намери познат човек, но уплашен. Изтеглихме се към село Казашка река, но на два-три километра, в един дол, спряхме. Изнесох пост отсреща – там работеше бай Пеньо, после научихме името му.

Бай Пеньо слязъл за вода и се натъква на поста – часовоят задрямал. Но се стреснал и го хваща. Викат ме.

Почнах да го агитирам. А ние с Михо се бяхме договорили да чакаме тук. Михо ще търси връзка с другата чета. И храна ще донесе.

Бай Пеньо го удари на молби, пък и жена му ще тръгне да го търси. Казах му: „Пускам те, но те държим на мушка. А си мръднал – куршума.“ Оставих двама души да пазят и към пет часа бай Пеньо изчезна... Когато го пусках, Мирьо Едрев (Кръстника) измърмори: „Странджата е голям добряк, ама...“

След малко в селото забиха камбаните.

Разделих хората на две групи. Изтеглихме се, излязохме на открито. Народът копае. Ние се правим на „ловна“ дружина – псуваме, викаме: „Вашта мамка, вие ги хрантутите!“

Де мина, де не мина номерът. Вървим по пътя за село Добри дол. Задържахме един работник – същия номер, хокаме го. Като го пуснахме и ни подмина, спря се и се обърна: „Я не ме разсмивайте бе, братчета!“ Цонко ми рече: „От този предател не става“.

Стигнахме до Камчия, минахме я. Беше наводнена от валежите. Денувахме в Лонгоза.

Вечерта отидохме в Пчелник. Там беше евакуиран Янаки Николов от Варна. Янаки се сепна, излезе и жена му Лидия. Дадоха ни малко хляб и захар на пясък. Кучетата лаят, в другия край почнаха да стрелят. Поехме към Коджабалкан.

След два дена спряхме пред Бърдарево. Трябваше да се иде за храна. Питах за доброволци – Цонко и Иван Манолов (Красния) станаха...

Онова, което се случи после, е страшно. Цонко можеше да ни издаде, но не ни издаде...“

 

Денят е 29 май 1944 година. Цонко и Красния тръгват за Бърдарево. В стопанството „Тича“ работят трудоваци, маркират дървета. Началник им е подофицерът Атанас Илиев Шопов.

Към обед трудовакът Хюсеин Хасанов Хасанов от Варна, улица „Радецки“ 58, двадесет и две годишен, взема баката и тръгва за чорбата. По пътя среща двамата. Цонко също е в трудовашка униформа – с нея той е избягал от Свети Врач. Хюсеин познава Цонко, заприказват се, изпушват по цигара.

Когато Хюсеин се върнал с чорбата, подофицерът дигнал кавга, че е закъснял. Хюсеин му казал, че срещнал сина на бай Никола, собственика на „Червената бакалница“. Шопов окаменял: „Това са шумкари, ах, че не си нося пистолета!“ Шопов зарязва чорбата, дига Алито, Реджепа и Хюсеина и четиримата хукват към селото.

В това време Цонко и Красния влезли в първата къща, гледат – сама жена, пере над дървеното корито. Питат за мъжа й. Казала, че е в гората, дере с комшията умрелия му вол.

Поискали хляб. Тя ги поканила, сложила синията, натуряла на нея хляб, чесън и сланина. Питали я откъде да купят храна. Тя им препоръчала една къща до кметския наместник.

Двамата се споглеждат – ще иде Цонко, че е с униформа, а Иван ще чака.

Минава час. В този час залавят Цонко. Но Иван още не знае. Връща се в това време стопанинът на къщата Димитър Пеев. Той минал през кръчмата, разбрал, че Цонко е заловен. Скарва се на жена си, може и ревност да го е полазила. На Иван казал: „Твоят другар е в кръчмата, въри да отидем при него.“

Тръгват. От прага Иван Манолов вижда трудоваците и подофицера Шопов. Шопов го запитва откъде е. „От топографския институт“ – казва Манолов и хуква през градините. Подир него – трудоваците, подофицерът, Димитър Пеев и кметския наместник Йоргакиев. Иван се обръща, стреля.

Избягва.

 

Показания на Димитър Кондов Иванов от село Бърдарево, тридесет и девет годишен, направени пред народния следовател:

„В края на май подофицерът Атанас Шопов ме срещна един ден към около два часа и ми каза: „Димитре, бягай подир Димитър Пеев, защото той отиде да хваща един шумкар, който се крие в къщата на Костадин Димитров“.

Аз хукнах, настигнах Димитър Пеев. Точно до канцеларията дойде с нас кметския наместник Неделчо Колев Йоргакиев. Влязохме в двора. Пеев ми каза: „Кондов, влез, в тая стая е шумкарят“.

Шумкарят беше прав, хвърлих се отгоре му с нож. На двора го бихме. Неделчо ме изпрати в село Голица да съобщя на караула. Когато се върнах, Неделчо Йоргакиев извади гумените цървули на Цонко и ми ги даде.“

 

Неделчо Йоргакиев е предател и на чеха-подводничар Байер. Само месец след залавянето на Цонко, на 29 юли, партизаните ще го осъдят на смърт и ще го разстрелят.

 

Отвеждат Цонко в Голица, при жандармеристите. Там е поручик Тосков от Панагюрище и поручик Цвятко Стоянов Цветков, взводен командир от трета жандармерийска дружина. Цвятко е съученик на Цонко от гимназията, почти са другарували.

Цонко Цонков е измъчван примитивно и джелатски. Горят му месата с нажежено желязо, избиват му зъбите, строшават челюстите му. Забиват клечки под ноктите му, от ударите в главата избиват очните му ябълки. Цонко не издал другарите си. На 5 юни край училищната ограда го убиват. С шест куршума.

 

Коренът на Цонко е жеравненски. Прадядо му като мнозина от този балкан се преселил в Добруджа. Брат му Димитър е комунист, свързан с Добруджанската революционна организация, гние в затвора. Цонко му бил помагач, после става ремсист. На наборната комисия срещу името му отбелязват, че е неблагонадежден. Пращат го в черна рота в Белене, Свищовско. Там заболява от малария. Местят го на каменоломните в Свети Врач, но маларията и там го друса. За кратко време го пращат в болница – хининът го вдига след седмица. От болницата, вместо да се върне в каменоломната, бяга към Варна. Във влака го засича патрул по нередовните документи. Съумява да скочи в движение. Добира се до Варна, отива в квартирата на учителката Мария Пуховска. Мария се обажда на Сребра, жената на брат му Димитър. Тя довежда и майка му, баба Тодора. След няколко дена се присъединява към партизаните в Кипра, полага клетва, дават му името Драгой...

 

На 5 февруари 1945 година заседава първият състав на Народния съд във Варненска област. Юнашкият салон е претъпкан. Председателят на съда Петър Бомбов задава въпроси на подсъдимия Атанас Шопов:

Председателят: „Двамата партизани, като срещнаха Хюсеина, убиха ли го?“

Шопов: „Не го убиха.“

Председателят: „Ако бяха срещнали тебе, щяха ли да те убият?“

Шопов: „Не знам. Те търсят да убиват началници.“

Председателят: „А ти да не си бил генерал!“

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух