напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



На път за отряда


Героичното и трагичното в тази варненска къща е наслоявано дълго време. Баба Анастасия е внучка на Странджата, описан от Иван Вазов в повестта „Немили-недраги“. Най-големият й син Димитър Трифонов пада на фронта. Вторият – Стефан, е участник в бунта на крайцера „Надежда“, после – в Септемврийското въстание. След погрома фашистите го хвърлят от скалите на Лакатник. Третият син – Борис, е печатар. Той също е комунист. На неговата дъщеря Сийка е писано да поеме отрано нелегалната ремсова работа, да стане партизанка, да загине трагично...

 

Спомен на Николай Чернев, член на Окръжния комитет на РМС по онова време: „Другарката Милка Пеева отговаряше за Девическата гимназия. През 1939 година тя завършваше осми клас и на нейно място трябваше да се избере нов отговорник, който да поеме работата. Окръжният комитет на РМС се спря на Сийка Борисова Трифонова, тази скромна и умна девойка криеше голяма обаятелност и топлота в себе си. И ние не се излъгахме. Организаторската дейност на Сийка веднага се почувства. Тя раздвижи изцяло работата във всички класове на гимназията. Тя до фанатизъм държеше за изпълнението на всяка възложена задача... Спомня си, това бе малко преди войната, бяхме провели конференция в една къща в сегашния квартал „Приморски“ под организацията на Сийка. Изнасяхме им доклад за международното положение. На връщане вървим двамата с нея и си мечтаем за великия ден... На другата сутрин Сийка пристига рано в квартирата ми и носи вестник... „Николай, ставай, войната започна.“ Тя бе първият човек, който ми донесе вестта за започването на Великата отечествена война... Бе 22 юни 1941 година. Повече със Сийка не се видях...“

 

През 1940 година Сийка Трифонова отговаря за ремсовата организация в Девическата гимназия. На следващата година е студентка в Търговската академия, създава групи на БОНСС сред първокурсниците.

 

Цонка Филева:

„24 май 1940 година. В двора на Девическата гимназия са строени ученичките. Директорът на гимназията чете заповед, с която се посочва новият знаменосец и асистентите на знамето. „За първи асистент – чете Кармаков – ръководството на гимназията, определя ученичката Сийка Трифонова от осми „а“ клас.“ Гръмки аплодисменти. Сийка тържествено пристъпва към знамето – обръща се и с бляскав поглед обхваща стройните ученически редици, усмихва се, а ремсистите ръкопляскат и сияят, че тяхна другарка се е наложила над легионерите...“

 

Спомен на другар:

„Изключително добродушна, малко притеснена, срамежлива. Сийка беше средна на ръст, с обло румено лице. Много обаятелна, много изящна, рядко красиво момиче.“

 

На 19 декември 1943 година са арестувани Стефан Йовчев и Христо Узунов и още много ремсисти. Сийка има уговорка с майка си: ако я потърси полицията, да сложи на прозореца една бяла възглавница. Същата вечер, прибирайки се вкъщи на улица „Генерал Скобелев“ 44, тя вижда възглавницата и отминава. Предварително си е занесла дрехи – клин, обувки, яке, и някой лев в дома на Зойка Христофорова. Тръгва за там. На площад „Отец Паисий“ среща полицейските агенти, които идват от тях и водят сестра й Кръстинка. Агентите не я познават. Кръстинка спира, за да си „оправи“ чорапа, дава й знак да бяга.

На 21 декември с приятелката си Зюмбюлка Николова, която също се е откопчила от полицията, вземат обедния влак за Бургас. Още в първите часове започват премеждията: на гара Синдел, когато сменят влака, попадат във вагон с варненски полицаи.

В Бургас отиват при Димо Петков, който ги отвежда в Каблешково при ятака Илия Кокаджанов. В момента в дома му са партизаните Михаил Дойчев, Васил Богданов, Атанас Манчев, Елена Ракаджийска и Бончо Радованов.

 

Спомен на Цонка Филева:

„Сийка е изпратена в село Каблешково и е натоварена с отговорната задача да работи сред жените от тоя край. Помага й владеенето на турски език. Ще успее ли да се справи? Смелата девойка тръгва по къщи и седенки да разяснява... Жените в захлас слушат Ирина (партизанското й име), тя ги привлича не само със своята външност, но и със своя богат духовен живот, а след беседата, след разговорите, идва ред на песните... „Нашият славей“, „нашата гълъбица“ – така я наричат простите селски жени и дават за отряда хляб, дрехи, всеки подпомага с каквото може народната борба. А Сийка неуморно обикаля от село на село и сее просвета сред народа. Но крехкото здраве не издържа. Зимата е сурова, люта. Сийка се разболява.“

 

На 3 срещу 4 април 1944 година в мелницата на Тодор Пенчев се събират нелегалните. От София пристига пратеникът на Централният комитет Титко Черноколев, обявява решението да се създаде отряд. Предложението на поета Атанас Манчев отрядът да се казва „Народен юмрук“ се приема от всички. Полагат клетва. Тя завършва с думите: „Смърт на фашизма – свобода на народа!“

За командир на отряда е избран Николай Лъсков – запасен офицер, учител по професия, човек безкомпромисен и храбър. За политкомисар е определен двадесет и пет годишният Михаил Дойчев от село Каблешково, успял преди половин година да избяга от затвора, младеж с организационен дар и пъргав ум.

На 5 май в отряда се влива мощна сила – от Каблешково пристигат тридесет и един младежи. На другия ден отрядът напада крайбрежните моряшки постове „Бунарджика“, „Свети Влас“ и „Козлука“. Но след два дена отрядът е открит и край село Дюлино се завързва ожесточен бой. Сийка Трифонова също участва в сражението. Но здравето й се влошава и Николай Лъсков заповядва да я отведат при един от най-сигурните ятаци в село Ръжица – Атанас Янев. Ятакът се грижи за нея като за родна дъщеря, Сийка се вдига на крака и решава да се върне в отряда. Казват й да почака ден-два, но тя е непреклонна.

 

Спомен на Радка Владева (Степанич), партизанка от отряд „Васил Левски“, от януари 1982 година:

„На 20 юни я превеждат в село Гълъбец, а от там в село Порой. Провалът обхваща все нови и нови села, започват арести в целия район. В охранявания от жандармерията арест в село Руен попадат десетки комунисти и ремсисти. На 27 юни са арестувани ятаците Атанас Янев от село Ръжица, Иван Киряков от село Просеник и Дойно Дойнов от село Страцин. Връзките с отряда стават все по-трудни и рисковани. Придружавана от своя водач от Порой, Сийка тръгва на път за село Плазовец, сигурна че ще намери изход от положението. Но не достига дотам. На два километра преди селото изплашилият се до смърт за собствената си кожа придружител убива Сийка. За да скрие гнусното си деяние, той отрязва главата й, надявайки се, че убийството ще бъде приписано на развилнелите се полицейски и жандармерийски банди. Врагът открива трупът й и с отрязаната глава отиват в Каблешково и я хвърлят на мегдана. Събират насила населението да разпознае убитата. Каблешковските майки едва сдържат сълзите си. Мъка разкъсва сърцата им. „Не! Не е наша!“ – едва мълвят, забили очи в замята, скупчени една до друга!“

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух