напред назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]



Отрядът


През месец юли 1944 година Приморският партизански отряд „Васил Левски“ започва смели бойни акции на територията на Коджабалкан. Тази настъпателна тактика на ръководството на Десета въстаническа оперативна зона и на щаба на отряда всява смут сред войската, жандармерията и полицията, сковава действията им и те водят предимно отбранителни боеве. Почти всички партизани от отряда и други партийни функционери, с които съм разговарял, твърдят че тези акции са помогнали да се спаси отрядът, да не се дадат много жертви.

По решение на Централния комитет на Българската работническа партия партизанските чети и отряди се групират в Народоосвободителна въстаническа армия. През март 1943 година страната е разделена на дванадесет въстанически оперативни зони, които се ръководят от Главния щаб на НОВА. Варна е определена като Десета зона. Тя включва Варненска, Провадийска, Добричка, Балчишка, Тервелска и Генералтошевска околия.

Ръководството на зоната е формирано на 31 юли на заседание на Окръжния комитет в град Добрич, в дома на Димитър Костадинов.

На заседанието дошлият от Варна Янко Костов – член на Окръжния комитет, обявява предложението на Политбюро командир на зоната да бъде секретарят на Окръжния комитет Ламбо Теолов, а политкомисар – Демир Борачев, член на комитета. Другите командни длъжности се решават на място. За заместник-командир на зоната е определен Иван Добрев (Странджата). На заседанието присъстват още и Милка Пеева и Демир Борачев.

Решава се зоната да бъде разделена на три военни района: Първи – Варненски, обхващащ града и околията и част от провадийска околия. Командир ще бъде Иван Добрев, политкомисар – Коста Парашкевов, началник щаба – Атанас Александров ( Гечо). Втори – Добруджански военен район с командир Добри Атанасов ( Орлов), политкомисар – Николай Бояджиев (Валентин), началник на щаба – Георги Сотиров. Трети – Камчийски военен район – командир Иван Карагяуров, политкомисар – Михаил Костов (Владимир). Но Карагяуров, безстрашен партизанин, действа в друг район и не може да заеме командирския си пост. Така командир става Владимир.

В началото на 1944 година Централният комитет изпраща свой пълномощник – Димитър Ганев, който престоява в зоната до юли. Под негово ръководство е разширен съставът на Окръжния комитет – включени са току-що излезлият от затвора Георги Костов (Левака) и Кръстинка Колева, която скоро след това полицията интернира.

Още през април 1944 година е разпространен на циклостил апел към патриотичното население на Варна и Добруджа. В него има такива думи: „Варна е превърната във военноморска и въздушна база на немците във войната им срещу братския съветски народ. Пристанището, флотската работилница „Кораловаг“ работят за немците. Тук намират прибежище разбитите и бягащи останки от немските пълчища.“

Оттогава е и разпространеното окръжно на щаба на Десета въстаническа оперативна зона, отправено към партизанските чети и бойни групи в зоната: „Ние сме зародишът на нашата народоосвободителна армия. Не пускайте германските транспорти да минават спокойно, а ги хвърляйте във въздуха, унищожавайте всички мелници и други предприятия, които произвеждат за Германия!“

В същото време и в района на Трета армейска област със седалище Варна започват усилени приготовления. Седми преславски и Осми приморски полк чрез повсеместна мобилизация се попълват до седемдесет и пет процента от военновременния си щат и се извеждат извън казармите.

В заповедта на генерал Христов, командир на Трета армейска област, има такава точка: „Да се разстрелват на място всички нелегални и техните помагачи и укриватели. Да се опожаряват или хвърлят във въздуха здания, колиби, кошари, когато враговете действат в тях. Да се конфискуват незабавно имотите на нелегалните, помагачите и укривателите им и техните близки.“

Два дена преди тази заповед на 8 май 1944 година, в партизанския лагер „Куза“ по решение на щаба на Десета въстаническа оперативна зона е изграден партизанският отряд „Васил Левски“.

 

Партизаните вече са си набавили оръжие, боеприпаси, дрехи и храна. Отрядът е мощна ударна сила. В лагера „Касъма“ си има стадо от двайсетина овце, няколко крави. В местността Широката стока – нива, засята с чесън.

На 13 юли група партизани провеждат наказателна акция в село Ново Еркеч, Поморийско, и разстрелват Димитър Адамов – предателят на командира на Бургаския партизански отряд „Народен юмрук“ Николай Лъсков и още трима партизани.

След три дена друга група напада велосипедната полицейска част в мелницата край село Рудник, от която взема двадесет и една карабини, над хиляда патрона, двадесет ръчни бомби, раница и платнища.

На този ден подир обед група партизани завземат село Попович, прибират пушките от общината, а от бирниците – 253 500 лева. Оттам се изтеглят в село Дюлино, обезоръжават охраната в кметството.

На 19 юли партизаните прекъсват край Дюлино телефонната линия Кюстенджа – Солун.

На 22 юли устройват засада на немски камион, а след два дена нападат немска подвижна радиостанция и я изгарят.

На 23 юли седемдесет партизани влизат в село Дебелец и снабдяват отряда с продукти.

На 25 юли партизаните завземат до сутринта село Раковец, ликвидират предател, вземат петнадесет пушки, много патрони, осем каци със сирене от мандрата, 190 000 лева от пощата. Към отряда се присъединяват десет души. При отстъплението тежко е ранен командирът на отряда Димитър Георгиев (Любен). За командир е назначен Атанас Александров (Герчо).

Отрядът сформира три роти. Командир на първа рота става Иван Гологачев (Чавдар), политкомисар – Димитър Влахов Узунов. На втора рота командир е Георги Филипов (Страхил), а политкомисар – Петър Маринов (Савата). На трета рота за командир е назначен Васил Тодоров (Асен), а за политкомисар Васил Богданов (Строгов). Отрядът е вече сто и петдесет души.

На 27 юли в село Юнец е убит предателят Христо Петров.

На 29 юли партизаните разстрелват Неделчо Йоргакиев от село Бърдарово. Към отряда се присъединяват осем души от село Солник, девет души от Приселци и съседните села, няколко от Долен чифлик, група концлагеристи и девет политзатворници. Те избягват от зеленчуковата градина в квартал Аспарухово, където работят под охрана.

На 5 август отрядът провежда снабдителна акция на спирка Ботево на теснолинейката край село Долен чифлик. Същата привечер партизаните нападат трудовата казарма и вземат десет пушки и провизии.

На 7 август щабът на отряда отправя предупреждение до всички административни лица от Варненска и Бургаска област – кметове, секретар-бирници, кметски наместници, да си подадат оставката. През нощта партизаните влизат в село Бърдарево, ликвидират Димитър Пеев. Друга партизанска група устройва митинг в село Божур.

На 11 август военни части и жандармерия от Варна, Шумен, Бургас, Сливен и Ямбол блокират целия Коджабалкан. Сутринта в трудовата казарма в горското стопанство „Сини вир“ край Дебелец се настанява жандармерийска дружина. Подофицерът Ганчо Иванов къде от простотия, къде да се докара, казал на няколко пъти: „Господин поручик, щом хванем някой жив комунист, дайте го на мене. Аз мамицата му ... Ще вадя тасми от кожата на гърба му!“

Щабът на отряда решава да нападне тази дружина и командирът Атанас Александров провежда четиридесет души. Но нападението се осуетява и те поемат обратно, като оставят тринадесет души в засада. Скоро на тях се натъкват група жандармеристи, които биват обкръжени, обезоръжени и пуснати по долни гащи. В боя загива тридесет и две годишният Васил Тодоров (Асен).

 

Васил Тодоров Иванов е роден срещу новата 1912 година в Плевенското село Бъркач. За революцията му отваря очите и душата неговият брат Христо.

Служи във военния флот. Заради дръзкото му държание е „вечен“ бакар в непоряд. Където има черна работа – там е. Въпреки това става добър кърмчия.

През 1933 година го прехвърлят на морския пограничен участък в Бяла. Но командирите му усещат с какво се занимава и го лашват в дисциплинарната рота. След уволнението се завръща в Бъркач, но работа няма. Пристига във Варна, става докер – вече е свикнал на тежка физическа работа. Испания е разлюляна от гражданска война, отвсякъде се стичат комунисти, за да защитят младата република от фашизма. Корабите са му под ръка – Васил тайно се качва на френски параход, акостирал във варненското пристанище, но преди да отплават, го откриват и залавят. Докато трае суматохата, успява да се отскубне и да избяга. Добира се до Несебър при своя другар от флота Михаил Щерионов. Хваща се на постен пай при рибарите от таляна.

На 12 февруари 1944 година излиза партизанин, държи връзка с ремсистите от постовете Свети Влас, „Бунарджика“ и „Емине“. След разгрома на отряд „Народен юмрук“ заедно с останалите живи партизани се прехвърля в отряд „Васил Левски“.

По време на сражението, в което загива, му викват: „Предай се!“ Отговаря: „Партизаните не се предават!“ Раната в корема му е смъртоносна. Августовският ден си отива, слънцето току-що е залязло – в гората е полумрак...

На 13 август отряд „Васил Левски“ напуска лагера „Касъма“ и се прехвърля в царския развъдник на елени „Шерба“.

През деня група партизани начело с командира на отряда се натъкват на разузнавателен отряд начело с майор Атанас Севов. Отрядът бива унищожен, но загива Атанас Александров (Герчо). Командир на отряда става Андрей Премянов, заместник-командир – Милчо Алексиев.

Атанас Алексанров Стоянов (Герчо) умира на двадесет и седем години и седем дни. След прогимназията напуска Крумово и става общ работник във Варна – това е през 1931 година.

На двадесет години отива войник. Завършва търновската подофицерска школа, лепва две нашивки на пагона. След казармата работи в бояджийската фабрика на Матей Недков, става комунист.

Мобилизират го като взводен подофицер. На 22 септември 1941 година, застрашен от арест, той се въоръжава и напуска поделението. Смъртта го настига на деветнадесетия ден, откакто е командир на отряда. Всичко става за секунди. Полицейският куршум улучва цевта на автомата му, рикошира и пронизва гърлото му. Докато пада, партизанинът Дишката се втурва наляво и застрелва майор Севов. В боя тежко са ранени и партизаните Васил Строгов и Наню Дойчев. Оттегляйки се, другарите им ги изнасят на ръце... Същия ден отрядът се изтегля в добре защитената местност Орлов камък село Горен чифлик. Тук предстои нова трагедия.

Но да видим, докато стават тези драматични събития, какво пише вестник „Варненска поща“:

 

Скръбна вест

„С преизпълнено с болка сърце съобщаваме на близки, роднини, приятели и познати, че многообичният ни син, съпруг и баща, брат, зет и баджанак майор Атанас Севов от 7 пехотен полк загина геройски на поста си при изпълнение на отечествения си дълг, като ни остави в безутешна скръб.

Със своя прям и благ характер той остави в душите ни неизлечими спомени. Бог да го прости. Опелото ще се извърши на 17 август в 5 часа следобед в църквата „Св. Възкресение“ в Шумен“.

 

„Инженер на много добра служба търси красиво русо момиче със сини очи, което да може добре да го представлява в обществото и да обича домакинството, музиката и изкуството. Ще живее в София, зестра ненужна. Посредници се приемат, ценни сведения се възнаграждават. Сведенията отнасяйте до инженер Гюзелев, улица „Търговска“ 7, Търново.“

„След конференцията на райхсканцлерите последните бяха приети от фюрера в главната му квартира на 4 август. Райхсканцлерът генерал Фон Еб говори от името на водачите на партията и изрази с прочувствени думи радостта си, че може да види фюрера в добро здраве и пълна сила след злодейското покушение на 20 юли. След това фюрерът взе думата и говори пред политическите водачи. Той хвърли светлина около обстоятелствата на покушението и заяви, че за да се прецени това престъпление, не бива да се забравя, че покушителите са били предатели не от 1941 година, а още от 1933 година, от завземането на властта, и са подронвали усилията и борбата на нацията. Господин Хитлер продължи: „Аз не се страхувам от войната с външните ни неприятели. Въпреки всичко ние ще се справим с тях най-сетне. Потребно ми е съзнание, непоколебима вяра, пълна сигурност в победата, вярно сътрудничество. Аз благодаря на провидението, че ме запази жив, само защото по този начин ще мога да продължа борбата. Аз вярвам, че народът ни има нужда от мен, че той има нужда от човек, който никога няма да капитулира пред каквито и да е обстоятелства и който винаги ще държи знамето на вярата в борбата високо вдигнато. Аз считам, че друг не би могъл да стори това по-добре от мен. Малко важат ударите на съдбата, които могат да дойдат. Аз ще остана винаги прав като знаменосец.“

„Госпожица Лада Б. Петрова и господин Ташко Г. Илчев – венчани. Кумува – семейство Узунови“.

„Дочка Д. Попова и Константин М. Баймаков – сгодени.“

 

„Инженер, българин, 33-годишен, завърнал се сега в България, желая запознанство с госпожица от добро семейство с цел брак. Отговарям само на сериозни предложения. Снимка изпратена връщам веднага. Адресирайте – Варненска поща 1944.“

 

„Нейно величество царицата е благоволила да изпрати от страна на Негово величество цар Симеон II сумата 10 хиляди лева за нуждите на общежитието за децата на военно и граждански мобилизираните граждани в град Тетевен.“

„От утре кино „Ранков“ представя филма на УФА „Жената е по-силна“ – една крайно пленителна любовна история. Във филма има красиви жени, грация, младежки лудории.“

 

„Германската техника е готова да действува със смайващ мащаб – заяви д-р Гьобелс.

Райхминистърът д-р Гьобелс вчера преди обед заяви пред представители на печата, че сега, когато обръчът около Германия се стяга, последната дума най-после ще има германската техника, която е напълно готова и ще действа със смайващ мащаб.“

 

Секретно писмо на шуменския областен директор от 29 август 1944 година до министъра на вътрешните работи – това писмо, разбира се, не е за печата:

„На 28 т. м. от 4 до 5 часа след пладне германците са самопотопили 30 германски военни кораба. Между тия кораби е имало три подводници, четири торпедни лодки, а останалите са плоскодънни кораби, наречени баржи. Днес (29 август) между 5 и 6 часа сутринта са потопени 52 германски екипажа. Предполага се от тези кораби някои заедно с екипажа им да са избягали и блуждаят в Черно море като „корсари“. Всички германски военни кораби са самопотопени в морето край Варна между Евксиноград и нос Галата.“

„Премиера на смеха и настроението в кино „Глория палас“ – „Любовна стратегия“ с любимката на всички Даниела Дарио, най-оригиналната комедия на този сезон.“

 

„28 август, понеделник, ще бъде неприсъствен ден по случай една година от смъртта на о бозе цар Борис III.“

 

„От 23 юли вестник „Варненска поща“ печата с продължение любовния роман на Бюргер „Във вихъра на страстите“.“

 

„Шедьовърът“ остава недопечатан – на 9 септември прекъсва.

 

След като отряд „Васил Левски“ се установява в местността Орлов камък, започва да провежда занятия, събрания по роти, окопава се. Изпраща двама партизани да закупят храна, дават им 11 500 лева.

Спомен на Никола Стефанов (Илю), записан на 24 август 1974 година:

„На 12 август 1944 година падна убит Васил Тодоров. На 13 – Герчо. Отрядът бе изолиран, без продоволствия. Това бе опасно – хората ще се изтощят за предстоящите битки.

Командването се съгласи с Колю Синевирски да иде той в родното си село Бърдарево. За негов другар бе изпратен партизанинът Тополски. На 17 август надвечер тръгнаха. Уговорено бе да се върнат на 18 август.

Като приближиха Бърдарево, Синевирски предложил на Тополски да отиде сам за по-безопасно, той да го чака. Отива и се предава.“

 

Показания на фелдфебел Димитър Харалампиев Стоянов от село Макоцево, Софийско, 33-годишен, полицай от 1934 година, пред Народния съд:

„Частите ни отседнаха в Бърдарево. На 18 август 1944 година заранта се предаде един от шумкарите на име Колю от същото село. След като го разпитаха, облякоха го във военна униформа и го нахраниха. Към 10 часа пристигнаха с автомобил полковник Георгиев и дежурният командир капитан Даскалов. Извикаха при тях шумкаря и след десет минути излязоха. Полковник Георгиев държа реч: „Сега е моментът да се справим с тези разбойници и хищници. Ето този човек ще ви води. Той знае къде точно са шумкарите. Докато не ги избиете до крак, да не се връщате. За всеки един убит ще ви дадем парични награди, затова гледайте да се проявите!“

 

Васил Илиев, двадесет и девет годишен, от село Съново, Разградско – полицай:

„От партизаните бяхме далеч около двеста метра. Чуваха се гласовете им. От тях разбрахме, че има и момичета. Това още повече усили желанието в нас да се бием и ако трябва да ги унищожим докрай. Преди да тръгнем, ни нахраниха и ни дадоха хляб и по парче сланина.“

Васил Георгиев Димитров – жандармерист:

„През месец август 1944 година при село Бърдарево става първото сражение между предадената партизанска група и 4 жандармерийска дружина. При тази престрелка падна партизанката Жечка Карамфилова, пронизана от куршума на фелдфебела Димитър Харалампиев – старши стражар от Шуменското полицейско управление. След убийството с трупа на Жечка се гаврил жандармеристът Марин Драгнев от Шуменското околийско управление. Ударената Жечка не е била още издъхнала и жандармеристът Дончо Пайдушев – полицай от Търговищкото околийско управление, я доубива. След като бива простреляна, жандармеристът Васил Илиев – полицай от Шуменското околийско управление, я ограбва, като й взема комбинезона, кюлотите и жакетчето й. Симеон Каменов от Тервелското околийско управление й взема фланелата. Подпоручик Крайчо Митев й взема ръчния часовник.“

 

Димитър Харалампиев:

„Изненадахме ги с картечница и двама души хвърлиха бомби. Партизаните започнаха да се изтеглят. Престрелката трая към петнайсет минути. След това слязох в трапа, дето е багажът. Радиото още свиреше.

Допълнително показвам, че бяхме една рота от 4 жандармерийска дружина, именно втора рота и първа рота от 7 полк. Ротни командири бяха подпоручик Гитев – на жандармеристите, и подпоручик Райнов от 7 полк. Дойде и още една рота от 8 полк, която дойде от село Солник.

В два часа и петнайсет следобед стигнахме. Край мене бяха подпоручик Гитев, предателят Колю и санитарният подофицер от село Галата Никола Енчев и Никола Върбанов. Партизанката изглежда да е доубита от Дончо Пайдушев от Търговище, понеже при падането й взел часовника, а ротният командир – пистолета, и след туй даде часовника на ротния командир.“

 

Васил Илиев:

„Жечка беше облечена с фланела, голф, туристически обувки и каскет. Беше ранена в корема. Аз и Симеон Енчев спорихме кой от двамата я е убил. Тогава Дончо стреля в тила й и куршумът излезе през бузата и я разкъса.

Симеон Енчев й съблече пуловера, подпоручикът ризата. Дончо Пайдушев, Марин Драганов и аз гледахме съблечената до кръста партизанка. Тогава Марин събу обувките й, издърпа голфа, а аз смъкнах кюлотите, които прибрах в сухарената си торба.“

 

Васил Георгиев Димитров от Варна, улица „Цар Калоян“ 11, баща на две деца:

„След като Марин Драгнев изнасили мъртвата партизанка, казах му: Марине, чакай да видя, като е била с толкова мъже, дали е в положение.“ Наведох се над нея, изкарах си ножа и разпрах корема от лъжичката до костта между краката, отворих с ръце вътрешностите, извадих всичко и казах на Марин: „Мамицата й... не е бременна.“

 

Димитър Харалампиев:

„На трийсет-четирийсет крачки видях полицая Васил Георгиев Димитров мина край мене с окървавени ръце, наведе се, скъса малко трева и си избърса ръцете от кръвта.“

 

Никола Върбанов Радков, 30-годишен, от село Голям извор, Разградско:

„Разграбиха багажа на партизаните, а на другия ден дойдохме пак. Дойдоха и полковник Георгиев и капитан Даскалов, видяха голата партизанка. Даскалов заповяда да се съберат дърва, да я затрупаме и изгорим. Но никой не помръдна и тогава събра той дърва и ги запали.

А Петър Маринов бе настигнат от Христо Гатев Христов, трийсет и две годишен, от Исперих, Вълко Янков и Стойчо Йорданов. Петър беше ранен в крака от хвърлената от мен бомба и те го доубиха. Когато му събуха чизмите, единият беше пълен със съсирена кръв.

Когато отидохме в Долен чифлик след няколко дена, дойде изпратен от втори взвод Вълко Янков Вълков, който взе винтягата на убитият шумкаджия, с когото се скарахме за същата винтяга, и той ме удари с една каска и ми разсече лявата страна. Тогава Гатев го задължи да донесе винтягата и той я донесе, обаче Гатев я взима при него си и къде остана, не мога да знам.“

 

Петър Маринов Русев (Ставата) умира на тридесет и три години. Роден е в село Припек. През 1933 година завършва Зимното двегодишно земеделско училище в Новоградец. Новоградец е голямо и будно село, с читалище, аптека и болница. В центъра му има паметник на падналите по фронтовете – войник с раница, с паласка на кръста, с пушка в ръце. След войната България е осеяна с черни забрадки и с такива трогателни паметничета. Тук, в Новоградец, Петър става ремсист.

През есента на 1941 година е интерниран на остров Света Анастасия срещу Бургас, после в лагера „Гонда вода“, после – „Кръсто поле“. Оттам с поизстискани сили се завръща към края на 1943 година. През март става партизанин.

 

Спомен на Васил Бацов (Георги), записан на 1 февруари 1973 година:

„Петър Маринов се венчава с Минка Георгиева от село Ботево в голямата черква във Варна – катедралата, от поп Димитър. Бях му кум. Когато отиваше партизанин, го заведох в къщата на Тодор Кателиев и му дадох името Савата. В отряда станах командир на чета. Савата беше политкомисар. Преди да загине, същия ден Петър трябваше да отиде по организационна работа по селата с Христо Манолов. Беше радостен, каза ми: „Кръстник, като се върна, ще ти донеса една баница със сирене от тулум, варена кокошка, посипана с червен пипер, а после ще отидем да кръщаваме. Чакам тези дни жената да роди. Дано е син!...“

След като убиха Жечка и Савата, политкомисарят на зоната Демир Борачев заповяда да се изтеглим.“

 

Жечка Карамфилова Стоянова е родена на 26 ноември 1919 година в село Кичево. Баща й Карамфил и чичо й Добри са комунисти от това време. Тя има две сестри, чичо й – трима сина и две дъщери. От този род излизат десет души активни комунисти, от които двама загиват в борбата. Активни комунисти са и снахата Радка Владева, и зетят Георги Костов (Левака).

През 1939 година Жечка завършва земеделското училище в Айтос. Съученичката й Станка Мавродиева Ефтимова си спомня, че учителката Лазарова често я пъдела от час, щото била окърпена и по терлици. Викала й: „Иди във фабриката да работиш, щом майка ти не може да те облече прилично.“ Жечка се надигнала от чина и казала: „Просветата е необходима повече на бедните, отколкото на богатите. Тя ще ги научи как да извоюват щастието си.“ Това са думи на ученичка!

От 1940 година е ремсистка, след две години е партиен член. Арестуват я няколко пъти, постоянно я следят. В началото на 1944 година минава в нелегалност. В отряда й дават името Елена, издигат я за секретар на ремса, после­ политкомисар.

 

Кина Добрева Богданова за политкомисаря на отряд „Васил Левски“ Жечка Карамфилова, нейна първа братовчедка – магнетофонен запис от 7 май 1975 година:

„Последната ни среща беше през април 1944 година. Обръчът около нея се стегна. На два пъти я арестуваха, но храбро се държа и се измъкваше.

Дойде в дома на свекър ми. Още като я видях и разбрах – работата е сериозна. Прошепна ми: „Како Кино, няма да се спирам за дълго. Дай ми паролата веднага.“

Имаше решение при опасност да бягаме в отряда. В Старо Оряхово на гатера работеше наш другар. Казах й „диалога“. Тя го повтори, не записа нищо. Такъв беше законът.

Преди да тръгне, грабна моя двегодишен син, прегърна го и каза: „Ако се случи да не се върна, ще съжалявам, че нямам едно ей такова детенце. Да кажеш това на моя Марин.“

Марин тогава беше в плевенския затвор. После погледна и мен – тъжничко и категорично: „Пази се. Не попадай в ръцете на фашистите!“ Като че отиваше на сигурно място. Бях изтръпнала. Изпратих я до портичката, не знаех, че отива към своето безсмъртие.“

 

Жечка Карамфилова и Петър Маринов са последните жертви, които дава Приморският партизански отряд „Васил Левски“. Бойните им другари надмогват скръбта и продължават своите нападателни акции.

След сражението край Осенов дол отрядът прави голям преход и се оттегля в местността Петльова чука край Солник. Там гората е гъста и труднопроходима. Носят на носилка тежко ранените Димитър Георгиев (Любен) и Васил Богданов (Строгов). Остават без храна, денят е горещ, нямат капчица вода. Възниква нова опасност от предателство и на 20 август партизаните поемат през блокирания балкан към Балабандере.

Врагът ги открива при прехода, оставят осемнадесет души под командването на Андрей Премянов за отбрана. Те се сражават храбро и дават възможност на дългата партизанска колона да се оттегли, но загубват връзката с отряда. Изтеглят се към Долен чифлик, правят опити да се свържат с другите. Преминават река Камчия, добират се до село Аврен. След няколко дена се срещат с Иван Добрев (Странджата), който води със себе си партизаните от добруджанския отряд „Велико Маринов“.

Главното ядро на отряд „Васил Левски“ преодолява една след друга засадите. През нощта на 24 август приемат тежко сражение. След това отрядът се разделя на шест части, които през следващите дванадесет дена действат самостоятелно.

В района на блокадата остава група начело с Демир Борачев. Те са лошо въоръжени и без храна, дъвчат листа, но не губят дух.

Още на 19 август щабът на отряда възлага на командира на Трети камчийски район Михаил Костов (Владимир) заедно с партизанина Васил Димчев да обиколят околните села, да издирят откъсналите се партизани.

На 25 август край село Господиново се събират двадесет и пет души. Михаил Костов решава да проведе политическа акция в село Приселци. На другия ден привечер селото е завзето. Състои се митинг, който завършва с трапеза и хора.

Иван Добрев повежда новия отряд към село Кипра – разстрелват трима предатели. От селото излизат тринадесет партизани. Денят е 3 септември. След четири дена, при свечеряване, нападат военното поделение край Гара Йовково (сега Разделна). Осъждат на смърт подпоручик Костов, участвал в залавянето и избиването на осемнадесетте антифашисти край село Ганчево. Вече е 7 септември – до свободата остават два дена.

 

Докато стават тези събития на територията на Десета въстаническа оперативна зона, цяла България ври. Годината 1944 е била година на тежка борба. На много места загиват или умират вследствие инквизиции варненци или хора, свързали завинаги съдбата си с този край.

На 25 юни 1944 година изгасва в луковитската болница четиридесет и шест годишният Йордан Тодоров Ноев от село Аврен.

Участник в Първата световна война като офицер от 31 полк, в Септемврийското въстание 1923 година. През априлските събития на 1925 година е осъден на смърт, прекарва повече от дванадесет години в затвора. След затвора се оженва за смелата боркиня Рада Тодорова. По професия учител, владее пет езика. От 1937 година е сътрудник на Централния комитет, а по-късно и негов член. През 1942 година го затварят в лагера Еникьой, здравето му е попиляно. Преди да умре, го освобождават.

На 26 август край Брянск се разбива самолет. Загива групата на Станке Димитров-Марек. В нея е включен и четиридесет и две годишният Михаил Георгиев Зантополов. Роден е в Добрич, но израства във Варна. Тук през периода 1920-1924 година е секретар на Окръжния комитет на Българския комунистически младежки съюз. Участва в Септемврийското въстание, осъден е на смърт, лежи в затвора до 1935 година, емигрира в Съветския съюз.

На 12 юни вследствие инквизициите умира във варненския затвор Иван Йосифов Стефанов, преселник в село Новоградец от Горна Мелна, Пернишко. Той е на тридесет и осем години. В биографията му на борец има и такъв факт: през 1941-1942 година е секретар на Втори районен комитет на партията в София. По време на установяването на народната власт в село Новоградец, на общоселския митинг, облечена в черно, с дете на ръка, говори Димитрина Йосифова, неговата съпруга.

На 4 юни на Гара Саранци, Софийско, е разстрелян провадиецът Петър Иванов Моллов, чиновник на гарата, ятак на партизанската бригада „Чавдар“.

На 3 юни умира в болницата на Стара Загора Неделчо Петров Карагяуров, брат на Иван Карагяуров. От 1928 година родителите му са преселници от старозагорското село Стамово в село Ганчево. Неделчо е на двадесет и четири години, през последните си шест години е попадал четири пъти в полицията. Инквизициите си казват думата.

На 28 май край село Соколаре, Врачанско, е ранен смъртоносно партизанинът от отряд „Гаврил Генов“ Сергей Жаров. Пренасят го в местността Усоето – на другия ден умира. От 1940 година той е студент в Търговската академия във Варна, членува в БОНСС, участва в издаването на прогресивния литературен вестник на Стоян Дичев „Завой“. Истинското му име е Иван Недков, роден е през 1919 година в село Джурилово. Стиховете, които пише, подписва с името Иван Нивянин.

На 15 април по най-зверски начин е убит в провадийския участък петдесет и пет годишният Стефан Иванов Шиков, дългогодишен учител, закрилник на учениците ремсисти.

На 5 май умира във варненския затвор на шестдесет години Ангел Иванов Димитров от село Трекляно, Кюстендилско. Последните си двадесет и шест години е свързал с борбите на варненския пролетариат.

На 12 април пада убит като партизанин в Средногорието Павел Гетов Кирков, работил във варненската фабрика „Партамян“, роден в ловешкото село Орешене.

Вследствие на мъченията умира и членът на Окръжния комитет на РМС във Варна Янко Михайлов, потомствен комунист. Ето протокола за смъртта му: „Акт номер 461 за смъртта на Янко Михайлов Тодоров. На 3 май 1944 година в 15 часа умря във Варненската държавна първостепенна болница „Княгиня Мария-Луиза“ с управител д-р Петър Йорданов Дечев лицето Янко Михайлов. Диагноза – ТБС. Изтърпява наказание от 15 години строг тъмничен затвор по присъда номер 522 от 1943 година. Наказанието е в сила от 24 септември 1943 година.“

Могат да се изредят още имена. Това са самоотвержени хора, които се бориха, а не доживяха победата. Във всяка борба има жестокост и трагизъм, всяка борба взема жертви. Те са вървели към смъртта с убеждението, че делото им е велико и свято, че поколенията, които идват, ще бъдат по-щастливи и няма да ги забравят.

 


напред горе назад Обратно към: [Истина без давност][Никола Радев][СЛОВОТО]

© Никола Радев Маринов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух