![]() ![]() Карл ЛибкнехтБерлин го помни и навеки ще го помни в онези дни на свойте бури главоломни, когато в боен ред вървяха полк след полк из улиците шумни и речи, музики и тържества безумни отекваха навред.
Тогава огнедишащият демон на войната по цялата земя развял бе знамената на свойта страшна мощ. Слепци, поведени от хищници-хиени, звънтяха сабли и летяха настървени из кървавата нощ.
Като чудовище огромно и свирепо, Берлин настръхна в своето безумство слепо и надалеч простре железните си лапи. Накъдето свърна, села, градища и полета с гняв обърна на огнено море.
Но в страшната тъма на таз стихия бесна, като звезда червена, ярък факел блесна и трепнаха навред измъчени сърца. Надеждата възкресе и над града разбунен зов разле се: "Младежите напред!"
И ето, сепна се в почуда булеварда: над него се понесе пурпурна плакарда и шепа храбреци развяха знамето на свойта кръв гореща и екна смело: "Долу таз война зловеща и нейните жреци!"
И питаше се целий град смутен и смаян: "Каква е тая дързост? Кой е тоз незнаен безумец и герой, тъй властно който вдига смелите младежи и сам присъда смъртна днеска си бележи?" – Карл Либкнехт беше той!
*
Берлин го помни и навеки ще го помни, когато на тълпите гладни и бездомни подаде огнен знак и ехото прозвъни сред сърцата млади, и в улиците запламтяха барикади под пурпурния флаг.
Тогава стенеха вихрушки януарски, но техний леден дъх в сърцата пролетарски разпали гняв и стръв. И ето, робското море се в миг наежи и неговия вик бе буря от гърмежи и дъжд от топла кръв.
И бяха дни и нощи на борби сурови. А робите, разкъсали студените окови до сетния си миг не спускаха ръце. Берлин замря в тревога, обагрен от усмивката злокобно строга на този бунт велик.
Ала Смъртта там черна книга пак разлисти, за да обсеби доблестните спартакисти. И в зимний студ и вой една душа, кат слънчева усмивка ясна, из мрачната алея трепна и угасна – Карл Либкнехт беше той!...
Ала Берлин го помни, вечно ще го помни и вижда начело на тез тълпи огромни, които днес навред растат, гърмят, разкъсват своите окови и властно разлюляват тежките основи на този робски свет.
Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен: Спартак стои над него мощен, смел и гневен и тътне огнен вик: "Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни! Всуе ликуваш в своя мимолетен празник – аз тук съм всеки миг!
Напразно ме погреба ти в зловещата алея, на твойте улици и днеска пак живея, надмогнал свойта смърт! А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен, за да забият знамето със вик победен над твойта черна твърд!
И ако слънцето угасне в боевете – то моето сърце кат слънце ще им свети през бурната тъма, а пламъкът на младите души им стига, за да разбият и последната верига на майката-земя!"
![]() ![]() ![]() |