Обратно към: [Стихове от 1921 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]

Това е улицата- улицата многолюдна,

която киска се и плаче

чрез хилядите минувачи,

която с гръм чете поемата си чудна,

де всеки стих е кървава бразда,

написана с длетото на труда

по черний мрамор на неволите човешки -

това е улицата, в чийто вик

заслушва се живота многолик

и шеметен повлича пак оковите си тежки...

В зори през теменужен здрач и бодра нега,

в гълъбоцветен прах на пладне

или сред сенките грамадни,

които бавно вечерта раздипля и протега:

на улицата все таз сеута трещи,

там многохилядно сърце все тъй тупти,

преплитат се далечен звън и грохот близък,

гърмежи, врява, трясък, вой и смях,

и вечна грижовност, удавена в железен писък!

Това е улицата! Толкоз немощна изглежда

и толкоз много търпелива!...

Но щом сред свойта скука сива

възсепне се и огнепурпурна одежда

наметне върху каменните си плещи,

щом бурята завий, затътне, заплющи -

о, в бездните на мрачни кръгозори

звездите спират своя вечен път,

и притаен, заслушва се светът:

- Това е улицата, улицата днес говори!

Обратно към: [Стихове от 1921 г.][Христо Смирненски][СЛОВОТО]