напред назад Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]



Вик


От върха си до корена

боледуваш, човеко!

Под усмивка престорена

носиш яростно ехо.

 

Към очите на другите

самотата те тласка...

Но се плашиш от удари.

И не вярваш на ласка.

 

Твойта мисъл забързана

стигна космоса вече,

а понякога въздухът

да въздъхнеш ти пречи.

 

Гневно спориш със себе си.

Във гърдите ти пари

страх от тъмни виелици,

прах от бъдни пожари...

 

Вдигаш слънчеви здания.

Пиеш вино с наслада.

Но подобно урания

твоят дух се разпада.

 

И в минути невесели

сам се слагаш на фокус -

как във твоите жестове

се промъква жестокост?

 

Тя е в теб. И наоколо.

Но повярвай, човеко -

ти самият си болката.

Ти самият си лекар.

 


напред горе назад Обратно към: [Път и дом][Георги Константинов][СЛОВОТО]

 

© 1988 Георги Константинов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух