Обратно към: [По-скоро никога][Петър Чухов][СЛОВОТО]

Маса и стол. На масата седи мъж и пише. Наоколо е тъмно, той е осветен.

Мъжът: По-скоро никога... по-скоро никога... по-скоро никога... Къде ли съм чувал тази фраза? Прочел ли съм я някъде? Или съм я сънувал? Не знам, но си я представям в бяло. Бели букви като дантела. Бял глас като сметанов сладолед. Косъм от бял кон върху сняг. Бели вълци...

(Обръща се към другия край на масата, който е в тъмнина): Ти само ми кажи защо я произнесе? Така тържествено, замислено, с поглед, преодолял обсадата на предметите. Груба порядъчност, която носи окончателното отказване и кара коленете ми да треперят...

Така бих опоетизирал нещата, госпожице! Ала предпочитам да те настъпя под масата. Лекичко, разбира се, със събута обувка. Коварството ти е отегчително — идваш облечена като за прелъстяване и после най-неочаквано... Класика! Но това е опасно и за теб. Дрехата възбужда и този който я носи. Вярно, хормоните тичат из мен като келнери, обаче и ти май...

Светлина върху втори мъж, който седи на стол далеч от масата.

ІІ мъж: О, я стига! Не е достатъчно безвкусно. Проблемът при теб е, че нито можеш да удържиш изцяло естетски текст, нито да постигнеш истински кич. Има една скрупульозност, с която разваляш всичко.

Мъжът: Това не е важно! Важното е да пиша по хиляда думи на ден!

II мъж: Тогава защо просто не изброяваш марки на коли? Или рок-групи?

Мъжът: Би могло, би могло, но всъщност аз пиша пиеса.

II мъж: Виж, това вече е изненада! Но неприятна! Защото явно мислиш, че правиш нещо сериозно.

Мъжът: Не, разбира се. Аз пиша една много несериозна пиеса. „Младият варварин“ — би могла да се казва така. Или „Всички говорим за него“.

II мъж: А какво ще кажеш за „По-скоро никога“?

Мъжът: О-о, ти влезе в играта! Какво залагаш?

ІІ мъж: Доброто си име, какво!

Мъжът: Чакай, че кой ти е дал име? Тук имената ги давам аз, защото аз пиша пиесата.

II мъж: Така си мислиш! Ето, и аз мога! Ще се казвам...

Светлината върху втория мъж угасва и той изчезва в тъмното.

Мъжът: Сгреших, че започнах да се занимавам с толкова безплоден герой. Добре си бях с госпожицата, макар че ми създаваше проблеми...

Светлина върху жена, която седи на другия край на масата.

Жената: Благодаря ти, скъпи, знаех си, че рано или късно пак ще се сетиш за мен!

Мъжът: Колко думи написах досега?

* * *

ако съм риба

да съм буда на рибите

ако съм орел

да съм рак и щука

ако съм скот

нощта да е

нежна

* * *

Какво да направя

през тази тиха и свята

хиляда и първа

нощ

да кажа три пъти

не го познавам

за своя бог

да кажа три пъти

развеждам се

на спящата си жена

или просто

да си попея

какво да правя

* * *

От известно време ми се присънва някакъв на име Лаци. „Играй си, играй си!“ — успокоява ме той. „На какво да си играя?“ — питам го всеки път. Отговора му, уви, не чувам, защото точно в този момент винаги минава малко самолетче с перка, зад което се влачи дълга лента, а на нея пише „Брррррръъъъъъъъмммммммм“... Събуждам се ядосан и после цял ден ми се ходи по малка нужда.

* * *

Сънувах

лявата ти ръка

толкова истинска

че си помислих

не може и дясната

да не е наблизо

за да я видя

а после и цялото

тяло

душата

и мислите ти

трябва само

да извикам в тъмното

светлина

повече светлина

Недей

прошепна ми Мефистофел

това са твоите

предсмъртни думи

* * *

Вечер е и в стаята е тъмно. Има само един кръг светлина от нощната лампа, под която седи дядо и задълбочено чете червена книга. Аз съм обкрачил рибарско столче до креслото му и си правя хартиена лястовица. Изведнъж дядо скача и вика:

— Бързо, донеси ми лулата от морска пяна!

— Но, дядо, ти нямаш лула — отговарям стреснато.

Той ме удря с книгата по главата, тя пада и виждам заглавието й — „Етюд в червено“.

Разбирам, че вече мога да чета.

* * *

Тя държи ключа

от семенните ми торбички

слага го в началото

на петолинието

пали лампата с него

и я загася

навива пружинките на играчките

накрая заключва

вратата на спалнята

и преди да го хвърли в езерото

внимателно го окачва

на врата си

* * *

Срещнах една кула.

— Здравей! — казах й.

-................

— Не ме ли харесваш?

-................

— Извинявай — продължих си пътя. Зад себе си чух грохот.

Обърнах се и видях развалините на кулата.

сега оставаме сами

и ти

ще ми разкажеш всичко

* * *

Докато, излегнат в спалнята, копнея за простичък живот, в останалите стаи ентропията избуява. Мебелите сменят самоличността си. Вратите влизат и излизат, прозорците изгубват свяст. Гледам крушката, превърната на свещ — мъжди като подводно пламъче и светлината й не стига до часовника. Но пък тиктакането се усилва. „Часовникът заспал и хърка!“ — казваш. Гласът ти идва отдалеч, носи куфари и чанти и прибира всичко разпиляно. Дали е взел иконата, която не довърших? Хубава икона беше — аз, Исус и Светият Дух на гроба на Мария.

танцуват дрехите

край свойте острови

* * *

— Мари-ина, Мари-ина, Мари-ина...

Гласът се понесе над плажа и къртиците се показаха. Коя ли от тях е Марина, запита се слънцето. То си гниеше на една миналогодишна картичка в близката локва. Искаше му се да се казва някак. Например, Марин. И някой да го повика: Марине, Марине, Марине... Та то да изгрее — макар и малко прогнило, не особено надеждно, но — слънце. И хората да кажат:

— Я, слънцето Марин!

какво да правя

с Третата република

* * *

Купих си пъпеш за Сирна Неделя. Поканих сестрата на вуйчо да го поиздълбаем с лъжички. Тя започна отляво, аз — отгоре. Почти да се срещнем, когато забиха камбани. Дойде свещеникът, попя малко и ни изгони.

лежи до мен

детска играчка

търсеща изцеление

от неподвижността

* * *

Да си поиграем

на ден и нощ

на кой се страхува от тъмното

и кой от Вирджиния Улф

на собствена стая

на легло

и завивка

на малък часовник

с две малки стрелки

от които едната показва

сънища

а другата

просто не е пораснала

Обратно към: [По-скоро никога][Петър Чухов][СЛОВОТО]

© 2004 Петър Чухов. Всички права запазени!