напред назад Обратно към: [По-скоро никога][Петър Чухов][СЛОВОТО]



Втора картина


Мъжът лежи на легло с писалка в ръка, осветен, наоколо е тъмно.

Мъжът: По-скоро никога... по-скоро никога... по-скоро никога... Преследва ме тази фраза! Като очи на вдовица ме преследва! Като вкус на сурово месо! Канибалски красива! Бездетна! Или убиваща децата си! Фраза-Медея...

Светлина върху едно джудже недалеч от леглото. Джуджето заядливо крясва.

Джуджето: Глупава фраза! Банална! Сто пъти сигурно си я чул! И си я казвал! Мразя такива псевдо-истории! Меланхолия! Сплин! Светла тъга! Мрачно щастие! Дивотии! Идиот! Вместо да разкажеш нeщо като човек!

Мъжът: Натрапва ми се... не ме оставя... може някой да ми я изпраща... (поглежда нагоре).

Джуджето: Я иди на психоаналитик! Те обичат всякакви натрапливости.

Мъжът: А, не! Един колега ходеше при психоаналитик. Така го излекува, че онзи спря да пише. Щастлив съм си — вика — и без това, защо да пиша?

Джуджето: Е, и какво, ако спреш да пишеш! И без това в хода на действието ставаш все по-неприятен.

Светлината върху джуджето угасва и то изчезва.

Мъжът: Гадна работа! Какво да правя? Всеки следващ герой — по-голям идиот! Ще трябва пак...

Светлина върху жената, която приближава.

 

ЛЮБОВНО

 

За да постигнат съвършената целувка,

отрязали са носовете си.

 

Сега очите им са алхимично близки –

хапят се зениците,

миглите се сплитат,

ирисите се преливат

в жадни цветове.

 

А устните?

Какво се случва с устните?

 

Те както винаги оставят

върху огледалото

все същия учуден отпечатък.

 

* * *

 

Чух, че отглеждала какавиди. Аз пък отглеждах какао и си помислих: „Я виж, между нас има нещо общо!“ Но нямах костюм. Само едни сандали за бос крак и бримка от вратовръзка на дядо ми.

— Не те съветвам да пиеш толкова — каза ми един приятел като видя как съм се отдал на размисъл. — По-добре си купи неделния вестник и убий с него няколко мухи!

Не можех да не призная, че беше прав. Помолих го да легне, легнах и аз до него и зачакахме да дойде неделя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

съблякох я

 

беше цялата

в червени фенери

 

 

 

 

КАБАРЕ

 

Формите на тази жена

са пред разпадане

но цветовете са още там

оранжевото в косата

зеленото на комбинезона

черното бавно тлеещо

по разтегнатите чорапи

червилото толкова тънко

толкова зло сякаш устните

не съществуват

 

* * *

 

— Имам меч — казах на една кула. — Мога да те пазя.

В далечината се появиха някакви конници, които изглеждаха враждебно настроени. Извадих меча си, но той се разпадна на прах. Конниците приближаваха. Изведнъх от върха на кулата заби камбана. Ездачите спряха нерешително, после обърнаха конете и препуснаха обратно.

Беше неделя.

 

* * *

 

Щом искаш тази уличка

с пране репетиращо

последното действие на лебедово езеро

това малко пазарче

близнало църковния двор

тази котка миеща лапички

в сянката на хотела

 

моля те вземи

и площадчето като носна кърпа

в средата с паметник

на храбрия оловен войник

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

какво да правя,

с Третата република

с тефтерчето на Левски

 

 

* * *

 

— Ще ми умрат цветята в тая тъма — цветарката погледна умолително малката кибритопродавачка.

Но тя беше заета да се целува с войника, който така красиво чаткаше с огнивото.

До него оловният му събрат търпеливо чакаше реда си. „И мене ще ме огрее — успокояваше се той. — Старата пушка ги разбира тия работи!“

 

ГОЛОТА

 

Знам това е крехък език

а не съм индианка

баща ми няма лула

вулканите са далече

локомотивите — в историята

 

Казват че съм мълчалива

а това е крехък език

моля те дай ми една цигара

но не гледай дима

 

 

 

* * *

 

— Аз съм филателистка — каза тя. Прозвуча ми смешно, малко неморално. Пипа марките с пинцет като насекоми. Гледа с лупа зъбчетата им.

— Моята коса е същата като на баба ми — опитва нова фраза. Тясно й е на очите, иначе е хубава.

— Колко фланелки имаш? — отворила е гардероба. — Виждам само две.

Леля ми, когато беше жива, заставаше по същия безстрашен начин между разперените дървени крила. Това е стар семеен гардероб, фикция, задълбочаваща се с времето, че дрехите не трябва да остават голи.

— Свалям си чорапогащника!

Слаба е като графиня. Някой трябва да й каже, че ще й отива другото легло, моето е твърде безхарактерно.

— Лампата ми свети!

Ръката й. Цъкането. Крушката, прибрала мрежите си с беден улов.

— Малко съм студена.

Пясъчно телце. По-точно като замъче от мокър пясък.

— Къде си? Мислех си, че вече ме прегръщаш!

Има нетърпение в гласа й, но аз съм баба ти и дядо ти, сега ще те приспя и ще те пазя като млечно зъбче. Пренесох те през този текст почти обидно невредима, какво, накрая ли да се изложа?

Лека нощ!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

тя

е продължение на стола

с други средства

 

 

 

 

* * *

 

Имало едно време един дядо и една жаба. Те били още мънички. Дядото яздел дървено конче, а жабата си играела с водните лилии. Но така, лека-полека, пораснали и започнали да се гледат с очакване. Гледали се днес, гледали се утре и накрая жабата прошепнала: „Дядо, искам да си имаме дете!“

„Добре, жабо!“ — задъхал се дядото. И ето, през слънчев и сравнително приятен ден се появил мърляв щъркел с добре опаковано бебче в човката. Като го видяла, жабата изпищяла и търтила да бяга. Щъркелът пък затракал с клюн и се спуснал върху нея. Бебето се откачило от клюна, полетяло като камък към земята, уцелило дядото по недоумяващата глава и той умрял. А щъркелът настигнал жабата, налапал я, па отлетял. Останало малкото само и гладно, изкопало си дупка, заровило се в нея, та така израсло като тиквичка. Но Господ се разгневил и оттогава бебетата вече не ги носят щъркели, а приказките започват по друг начин.

 

 

 

 

УРОК ПО АСТРОНОМИЯ

 

Тя усеща как

зениците й се разширяват

две нежночерни слънца

жадни за все повече светлина

и за това което е в светлината

 

когато поема достатъчно

ще изчезна

и ще знам всичко което не трябва да знам

но дори и сега вече разбирам

причината за Големия взрив

 

 

 

 

* * *

 

Няколко гарвана носеха пушка. Прелетяха над камбанарията, над керемидестия покрив на училището, над тополата-самотница. Спуснаха се в дерето, откъдето денонощно тихичко се носи разказ, който няма кой да проумее. Чу се изстрел и реката спря. Гарваните хвръкнаха нагоре. После иззад малката горичка се подаде воденицата. Въртеше колело и приближаваше като на инвалидна количка.

 

 

 

 

ПЛОЩАД

 

Падат сенки

на хора и статуи –

трупове

по сцената на следобеда

 

след класическата реплика

на залеза

нощта ще дойде

да ги отнесе

 

* * *

 

Когато плътно притиснеш едно огледало в друго, това, което се отразява в тях, са истинските им лица. Възникват обаче няколко въпроса:

1. Колко на брой са лицата?

2. Съществува ли нещо между тях?

3. Как могат да се видят от страничен наблюдател?

4. Запазват ли и в този случай огледалата своята огледалност?

Отговорите на тези и други подобни въпроси могат да се чуят в ехото, което се получава, когато ги задаваме в идеално празно помещение с обем една кубична безкрайност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

уж пишеш

всъщност

нямаш много работа

и си рисуваш

Бог

по попивателната

 

 

 

* * *

 

Един гърбав влак се покатери по прозореца и искаше да влезе. Добре де, щом ще влиза влак, защо пък трябва да е гърбав, ядосах се аз и затръшнах стъклото под носа му. Той се фръцна обидено и си отиде. Тогава чух глас:

— Човече, човече! Изпусна последния влак...

 


напред горе назад Обратно към: [По-скоро никога][Петър Чухов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Петър Чухов. Всички права запазени!


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух