Обратно към: [Даниела Колева][СЛОВОТО]

Тя украсява пълната с финтифлюшки натруфена гостна на майка ми. Седи си по средата на дивана, облегнала се на възглавнички.

С изчегъртани очи. Две черни дупки на розовобузото лице. С начервени устни. Казва се Надежда – така поне пишеше на етикета.

Бях единственото дете в градината, на което Дядо Мраз донесе вървяща кукла. Отдавна не върви. Механизмът е строшен. Побутна ли възглавките краката й гротескно се килват настрани.

Имам здрави крака, но не ходя с тях почти никъде.

Не помня някой да ме е водил за ръка с такава гордост, с каквато аз водех нея. Сега безпомощна седи на дивана. Даже ръцете й с леко разперени пръстчета са повдигнати и казват, и молят:

- Не ме пипайте! Аз съм само една счупена безока кукла! Даже не съм руса, за да сте снизходителни, като към блондинка! Родена съм от пластмаса и имах кестеняви кичури до кръста. Казвах се Надежда. Когато ме купиха и отнесоха в далечна страна, момичето много се радва. Даже разрешаваше на приятелките си да играят с мен. Правеха ми прически. Шиеха ми дрехи. Всяка седмица ми носеха нов тоалет. Даже внучката на обущаря измоли от дядо си да ми направи чифт копринени пантофки …

Куклата се килна леко настрани, сякаш от невидимо докосване. Краката й изгаврено се разчлениха.

Момичето порасна. От безответна любов си острига косата. Острига и моята. Но нейната израсна. Да, да, знам, вижда се пластмасовият ми череп. Когато момичето разбра, че най-голямото й щастие е било да има вървяща кукла, с обичайна жестокост ме преби и потопи в кофа с вода. Аз не се удавих, но и тя не успя. После ме запокити в стената. От тогава съм с разчленени крака и не ходя. Не че тя вече ходи някъде. Стои си вкъщи и се прощава с илюзиите. Щом дойде ред на последната ме изхвърли на боклука. Там ме намери майка й и ме прибра.

- Защо съм безока ли? – От взиране. Очите ми изтекоха, докато дирех надежда за момичето.

Обратно към: [Даниела Колева][СЛОВОТО]

© Даниела Колева. Всички права запазени!