напред назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 6


Галчев слезе от коня, остави го на войника, а сам тръгна към кладенеца. Едно босо момче караше алашата – тежък бял кон, който, напрегнат, с огънат гръбнак, едва пристъпваше около келявото, като на всяка крачка подмяташе предницата си, като че с мъка отлепяше краката си от земята. Застанал прав на каменната софа, наспоред върбата, която беше до самия кладенец, стоеше възстар човек, по ръкави, с кафяви шаячени панталони, каквито носят котленците. Той и не погледна Галчева, защото тъкмо в тая минута по макарата остро заграка синджир и човекът, като се понаведе, пое пълния тулум, мокър и лъснат от водата, която се плискаше по него. Той го отмъкна до улука, но не го изля, а само го надвеси и като погледна Галчева и се усмихна, каза:

– Няма ли да пийте, г-н поручик? Водата ни е хубава, студена е.

– Не, ний искаме да напоим конете – каза Галчев. – Може ли?

– Как да не може. Може, може. Дай насам конете, момче! – извика той на войника. – А, Хубене, ти ли си? Докарай конете!

– Де е по-чиста водата, дядо Христо? – попита Хубен, като водеше конете. – Да няма перушина от патките, че ще кашлят конете. На кой улук да ги напоя?

– На който щеш, на който щеш, водата е чиста, сега сме я вадили. Хайде, че ела да се напиеш и ти, аз ще чакам.

Той държеше тулума и все се усмихваше. Лицето му беше сухо, но здраво и червено, около носа и устата му имаше две дълбоки извити бръчки и от тях той изглеждаше по-усмихнат, отколкото си беше. Като се напи и войникът, дядо Христо хвърли тулума в кладенеца, спусна и въжето.

– Чакаме да напоим овцете – каза той. – То отзарана поваля малко, кой знай дали ще пият. Бяхме напълнили улуците, ама като ви видях, че идете, рекох на детето: карай, Енко, карай да извадим още един тулум, тез хора може да искат да пият вода.

– Всичко туй на чифлика ли е? – каза Галчев, като показваше към сградите. – Няма ли кръчма или кафене, да се навъртат там съмнителни хора?

– Какви хора?

– Контрабандисти, бегачи през границата.

– А, няма, няма. Таквиз хора няма. И нито кръчма има, нито кафене, всичко туй, дето го гледаш, е на чифлика. Едно време, право е, много бягаха оттука през границата. Ей онзи дол, виждаш ли го? – там им беше вървището. И Тахира от Черкезкьой, когато го бастисаха, хайдутите през тоя дол минаха отсам в България. Цяла нощ пукаха пушки, гонеше ги потеря.

– Кой е тоз Тахир?

– Един богат турчин. Рязали му бяха ухото за пари. Отколе беше то. Тогаз, нали казах много бягаха оттука, ама откато направиха онез двата поста, румънския и българския, никой не смее вече де мине.

Дядо Христо се обърна и погледна към детето.

– Хайде, Енко, впрягай да извадим и тоз тулум. Дръж го, дръж, дръж! – завика той.

Галчев се обърна: белият кон, който досега беше стоял отстрани на келявото, беше повлякъл детето и тичаше към улуците. Колкото и да опъваше отзад хамутя, детето не можа да го спре и го пусна. Дървената закачалка затрака по камъните.

– Ух, да те ядат вълци, да те ядат! – разсърди се дядо Христо и замаха с ръце срещу коня.

– Нека се напие – каза Галчев.

– Какво ще пие – не е жаден. Откато сме завадили вода, сто пъти е дохаждал да пие. Туй добитъка, г-н поручик, хитър е като чиляка. Разбра, че ще го впряга ме, и гледа само да се помайва.

Наистина, конят уж пиеше, а само плакнеше водата из устата си, като че се жабуреше, и в същото време извръщаше очи назад и гледаше какво ще стане. Дядо Христо отиде при него, извади хамутя изпод краката му и два пъти го удари с дървото на закачалката по задницата. Конят тичешката се върна направо на мястото си при келявото.

Галчев гледаше към чифлика. "Защо не се показва Нона? – мислеше си той. – Дали не е отишла някъде?" – Той можеше да иде у тях, да каже, че иска да види баща й, да го предупреди, че сеновчани замислят нещо лошо. Най-после чифликът беше до самата граница, в неговия участък, и той не само можеше, но беше и длъжен да се отбие и да го види. Встрани от каменната ограда и доста надалечко сред поляната се виждаше една старовремска могила, каквито имаше много тия места. На самия й връх нещо се белееше,

– Какво има на оназ могила? – поп пак той дяда Христа. – Нещо се белее там, паметник ли е?

– Паметник е.

– Руски паметник ли?

– Не, гроб е. Там е погребана чорбаджийката, бай Манола жена му. Втората му жена, Антица.

Галчев позамълча и се позамисли: откато беше границата, не се минаваше ден да не чуе да се разказ нещо за Антица, да не се спомене името й.

– Че защо е погребана там?

– Е, тъй искаше чорбаджията, тъй направиха. Там я погребаха.

Както по-рано, дядо Христо все си изглеждаше усмихнат, но очите му като че овлажняха.

– Таз могила тъй я гледаш ниска – каза след малко той, – ама да се качиш там и да погледнеш вижда се цялата мера на чифлика. – Той помълча добави: – Едно време чифлика беше голям. Трябваше да вървиш цял час с талига, че да изминеш мерата от единия край до другия. А сега – ей де се виждат нивите на сеновчани. Те разграбиха земята му.

Отвъд върбата, из буренака се изправи човек, когото Галчев не беше забелязал досега. Той беше бос, със запретнати крачоли, дрипав.

– Николай, ти още ли си тук? – каза дядо Христо. – Хайде, вземай бъкела и върви при телците.Ще минат през границата.

– А–хъ, ще минат... чунким не ги виждам оттука. – Той се навъси и слабоумното му лице стана още по-грозно. – Върви, върви... ами цървули? Ами че дядо Христо, кажи на чорбаджията да ми даде едни цървули. Все бос, бос... тръни има!

– Казах аз, казах на Тоша да ти купят цървули. Хайде върви сега при телците.

Все тъй навъсен, като гледаше в земята, Николай каза:

– Едни ботуши имало... да ми дадат тях.

– Какви ботуши? Кой ти каза?

– Нона, аз и на нея казах за цървули, а тя – ако искаш, кай, ботуши, има... Дядо Христо се засмя.

– Ех, ти Нона ако слушаш! И капитан ли ще ставаш, та искаш ботуши? – засмя се дядо Христо и погледна Галчева.

Галчев извика на войника да доведе конете.

– Време е да си ходим – каза той.

Хубен доведе конете, Галчев прибра поводите и щеше вече да се качва, когато отгоре, откъм къщата на чифлика, се чу треперлив и ясен женски глас: "Дядо Христо! Дядо Христо!" Едно момиче, наметнато с голям червен шал, тичаше към кладенеца. Не беше Нона – приличаше по-скоро да е селянка. Като забеляза Галчева и войника, тя се спря, позавъртя се, като че искаше да се върне, но после пак се затича. Тя доде на няколко крачки, усмихваше се – беше Нона.

– А, госпожице, вие ли сте? – можа само да каже Галчев.

Но още по-учуден беше дядо Христо. Както стоеше на кладенеца, той я изгледа, после развълнувано и ниско каза:

– Какво си направила ти?

Нона се засмя.

– Дядо Христо, ще те питам нещо... Чакай, сега ще дода – каза тя, после се обърна към Галчева:– Приличат ли ми? Тия дрехи са на мама. Стоят ли ми хубаво?

Галчев я гледаше учуден. Най-хубавото нещо у нея беше шалът – разкошен червен шал с гъсти дълги ресни. Отдолу роклята беше тъмнокафява, без деколте със стегнати ръкави, старомодна. Нона и косата беше направила другояче: вчесана на път, стегнат пригладена. Лицето й изглеждаше по-кръгло, черните й очи лъщяха и се смееха. Като се позагръщаше с и подаваше едното си рамо напред, тя гледаше Галчев усмихваше се и питаше:

– Приличат ли ми? Стоят ли ми добре?

– Много, много ви приличат!

– Виждате ли какъв шал – каза Нона. – От чиста коприна е, много е тежък. Липискански шал, тъй каза тати, той го купил на мама. Таквиз шалове сега няма. А я вижте обущата – тя показа единия си крак – с пиринчени токове... Е, как ме намирате? – каза тя като се изправи и се засмя.

– Много сте хубава.

– Нали? – каза тя и очите й светнаха. – Намерих ги в сандъка. Чакай, рекох, да ги облека. А вий се изгубихте тия дни? Де бяхте? Аз два пъти дохажда в Сеново. И Милчевски не знаеше де сте.

– Имах малко работа – каза Галчев. – Вие вчера сте били в Сеново. Имате ли писмо от годеника си?

Нона го погледна и насмешливо сви устни,

– Какво сте се загрижили за моя годеник?

– Нищо, попитах само. А вий бяхте ми обещали нещо.

– Какво съм ви обещала?

– Да ми разкажете оная история, за оня, дето паднал от трена.

– И за другия, дето падна от мотоциклета ли? Добре, но вий не се явихте. Вий малко внимание обръщате на новите си познати.

– Но вий пак ще изпълните обещанието си.

– Не се знае. Ще видим. – Тя се обърна, видя Николая и каза: – Какво се е намусил Николай, дядо Христо?

– Ботуши иска Николай. Казала си му, че ще му дадеш ботуши.

Нона се загърна повече с шала и се засмя.

– Аз му казах, че ако влезе там в гьола, в калта, и излезе, ще му станат на краката ботуши, а той... дядо Христо, ще те питам нещо, на ухото ще ти кажа... Довиждане! – каза тя на Галчева, усмихна се и се завтече към дяда Христа.

Галчев разбра, че повече няма защо да стои, и се качи на коня си. На тръгване Нона още веднъж му кимна с глава и се усмихна. Когато минаваше покрай портата, Галчев видя, че на чардака стоеше един стар побелял човек, наметнат с палто – навярно беше Манолаки. Галчев поздрави – старецът едвам подигна ръка към калпака си. В същия миг отзад се зачуха стъпки, зазвъняха гердани – Нона се връщаше. Галчев се въздържа и не се обърна. Той мина покрай могилата и отблизо видя гроба на Антица – бял каменен паметник, ограден с желязна ограда.

Макар да беше доста далеч вече, Галчев не искаше да се обърне. "Защо не ме покани у тях? – помисли си той, малко огорчен. – Това е най-обикновеното нещо, което всеки би направил." Той си спомни, че колкото и да се държеше свободно, Нона изглеждаше наистина малко смутена, може би от неочакваната среща, но всичко туй не можеше да я накара да забрави една такава проста любезност. Все пак Галчев беше доволен, радваше се, че я видя, че я срещна. Когато пътят захвана да наваля по отвъдната страна на баира, той се обърна: на чардака, гдето още се тъмнееше сгърбената фигура на стареца, стоеше Нона, с червения шал на раменете си. "Тъй е стояла някога там и Антица" – помисли си Галчев и си спомни думите на Кутмака: "Антица беше селянка, а стана господарка. И каква господарка!"

 


напред горе назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух