напред назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 13


Сеновчани съвсем случайно се научиха, че от чифлика са излезли плугове и орат нивата, зарад която се съдеха Манолакя. Същата тая сутрин Йови, Гърдювият брат, щом излезе от къщи, още сънен, поспря се и се поозърна, както правят всички селяни, за да поразгледа как е времето. По вятъра се познаваше, че мъглата, която беше се спуснала, е морска мъгла, само че не е като есенните и зимни мъгли, а суха и топла. Насреща по баирите мъглата не се влачеше по земята, а се носеше малко нависоко и поляните под нея се жълтееха и светеха, като че бяха огрени от слънце. И самата мъгла беше светла и бяла като дим. От всичко туй Йови заключи, че мъглата е тънка, от отвъдната й страна я грее слънце, затуй няма да отрае много и, като всяка лятна мъгла, скоро ще се раздигне.

Йови заслиза надолу из баиря. Къщите на крайненци бяха по двете страни на дола, а помежду, в ниското, имаше хармани, градини и един мегдан, гдето крайненци много често се събираха. Като стигна там, Йови забеляза, че пред него бързо–бързо прекоси Нейчо вдовецът, свит, с ръце в джобовете и с тояга под мишницата. Както се виждаше, той беше ходил някъде вън от селото и сега се прибираше.

– Нейчо! – извика му Йови. – Де си ходил?

Нейчо се спря, но не отговори, а бавно, като че насила, се повърна към Йови. Отблизо Йови разбра, че Нейчо нещо не е добре, умислен беше, очите му гледаха като на болен, макар че беше с чиста риза, избръснат.

– Къде си ходил, Нейчо?

– Ходя... вятъра гоня и аз – каза Нейчо, като се загледа настрана. – Един чиляк като няма късмет. У чичови Колюви бях, в Енидже – подзе той по-живо, като обърна очите си към Йови. – Стринка беше ми казала, че имало една вдовица. Ела, кай, някой ден, аз ще поприказвам с нея и като дойдеш, ще ти кажа, кай, може пък да склони да те земе. Е хубаво, ама жената се държи на цена. Хляб няма да яде, ама на, не ще.

– Коя е таз жена – попита Йови.

– Един Васил имаше, Васил Индже-Костов, горски беше, убиха го във войната. Негова булка е. Е, добра е жената, тя да беше склонила хубаво, ама... И няма много деца, едно момиченце има само. Богат искала – каза Нейчо, малко ядосан. – Искал я бил друг, богат, него щяла да чака. То няма да го бъде, ама... Стринка вика: тя, кай, ще почака, ще почака и ще си отземе. Добре, ама сега като не ще...

– Хъм – гледай я ти нея – каза Йови, приклекна до плета и взе да дяла нещо. Той я познаваше тая жена – млада, хубавелка и голяма смешница, все се смее. "Тя не е нито за Нейча, нито за наш Гърдя" – помисли си Йови.

– Минах покрай Исьорен – каза Нейчо. –Изкарали плугове и орат нивата.

– Коя нива?

– Нивата, дето се съдим. Орат я, и Тошо беше там. Бе, бай Тошо, рекъх, защо орете, нали ще чакаме съда? Ба, казва, ще я оставя на вашите черкези от Сеново, нали? Черкези сме били – тъй рече.

– Бе ти право ли казваш? – учуди се Йови и стана.

Още докато Нейчо разправяше за нивата и за Тоша, при тях бяха се примъкнали Динката и дядо Пею, но нито добрутро казаха, нито пошавнаха, а само дадоха ухо да чуят какво се приказва.

– Видяхте ли? – каза им Йови. – Превари ни Манолаки.

– Че аз какво ви казвах?... трябваше да я изорем още тогаз, дъжда когато падна – каза Динката. – Ще я изоре чиляка, няма да ни чака. Отзаран Христо дядо Жековия бил в града и Марандаков, старшията, му казал: пазете се, рекъл, от Алекси, той с Манолакя държи, всеки ден, рекъл, е при началника.

Дядо Пею погледна Динката, погледна Йовя, пламна и за миг като че онемя: само очите му играеха изпод гъстите му, паднали надолу вежди и долната му челюст трепереше. Други трима-четирима крайненци додоха.

– Алекси нищо не може да направи каза Йови. – Манолаки нека изоре нивата, толкоз по-добре ний пък ще я засеем наготово.

– А бе ти... какво приказваш... какво таквоз ти ум нямаш ли? – избухна дядо Пею. Той приказваше бързо–бързо и наполовина си изядаше думите. – Какво наготово, какво... Я ставайте, че да вървим, впрягайте плуговете, хайде! Ще го изпъдим, и ний ще я изорем. Какво ще чакаме, то с чакане не става!

– Дядо Пею добре каза – обади се Динката. – Какво се потривате, впрягайте! – насърчи се дядо Пею. – Какво... толкоз богати ли сте, та се назлъните? По пет-шест декара ще ви се падне там, знайте ли? Малко ли е? Като хвърлите по малко кукуруз там и ще прехраните децата си. Хайде вървете! Вървете впрягайте!

– Май че тъй ще бъде по-добре каза един крайненец.

– Чакайте да помислим –каза Пови. – Бързата кучка слепи ги ражда. Като е ходил Манолаки при началника, да не ни е скроил някой капан?

– Виж го, виж го... Виж го какво приказва разсърди се дядо Пею. Бе ставайте и вървете!

Още краиненци бяха надошли и между тях беше и Георги Сиренарина, същият тоя селянин, който развеждаше Давидов и с него наедно бяха минали през чифлика. Той беше къс, набит, с голяма глава и с корави руси мустаци. Все тъй намръщен, както беше дошел без да каже дума, той се отдели от купчината крайненци и пое нагоре из една улица.

– Къде, бай Герге? – извика подире му Йови.

– Къде... Отивам да впрягам.

Сиренарина, все тъй намръщен, не се и обърна. По настръхналите му мустаци, корави като тельове, личеше, че каквото е намислил, ще го направи. Краиненци се раздвижиха и се спогледаха.

– Виж ли Герги? Браво на Гергя! – извика дядо Пею. – Хайде, хайде да вървим всички!

– Добре тогаз, да вървим! – каза Йови.

Набързо те се уговориха кой ще даде плуг, кой ще изкара добитък – защото никой от тях нямаше достатъчно добитък за един плуг – и кой ще впрегне каруца. Трябваше да отидат колкото се може повече. Щом наредиха всичко туй, разбягаха се настрани през улиците и през дворищата, да се приготвят. Ако беше за друга работа, можеше да закъснеят, но сега онез, които бяха пуснали конете си да пасат, докараха ги набързо, други нагласяха плугове и хомоти, трети впрягаха каруците си. За по-малко от час, час и половина, на мегдана излязоха четири плуга, впрегнати с но два чифта коне, и три каруци, в които бяха се накачили по пет-шест души крайненци. Имаше и двама души на коне. Като се събраха, като все повече се разпалваха и викаха, те потеглиха към нивата направо през баиря. Плуговете и каруците скоро се скриха в мъглата, но виковете на разядосаните крайненци още се чуваха.

Велко през туй време не се случи в къщи и когато след малко се върна и от жена си разбра какво беше станало, задърпа от яд дебелите си мустаци, позамисли се и хукна към хармани, за да докара конете си. Докато впрягаше каруцата си, други четирима, също тъй закъснели крайненци, додоха при него. Качиха се всички, Велко шибна конете и каруцата с голям трясък се понесе из село.

Те искаха да минат покрай кръчмата и, за зло ли за добро ли – да се почерпят. Като спряха пред Филипа и чакаха да им изнесат каквото бяха поръчали, от кръчмата излезе ухилен Гърдю. Рано беше още, но той беше успял вече да понаправи главата.

– Къде бе, къде? – викаще той от вратата. – Къде сте тръгнали?

– Отиваме да ловим лисици – каза един от крайненците.

– Не, една дърта мечка ще ловим – каза друг.

Гърдю доде до тях и се опря с две ръце на каруцата.

– Какви мечки, какви лисици... Я приказвайте като хората. Къде отивате?

– Слушай, ще ти кажем, ама ще си траеш и ще мълчиш – каза Велко.

– Манолаки излязъл да оре нивата, дето се съдим за нея. Отиваме да го изпъдим. Ей де отиваме...

– Тъй ли? – зарадва се Гърдю. – Тогаз ще дода и аз. Искам да видя Манолакя, да видя честното му лице и да му се поклоня. Ще дода и аз. Чакайте, ще взема нещо и ей сега ще дода.

След малко той се върна, като подпасваше в пояса си едно дълго зеленикаво шише, пълно с ракия.

– Туй е за кума, за Манолакя – каза той, като се качваше на каруцата.

– А кравая? – каза един от крайненците. – И кравай трябва.

– Кравая, ако беше жива Антица, тя щеше да го меси – каза Велко.

– Шът! мълчи! – скара му се Гърдю и посегна да запуши устата му с ръка. – Умрелите не споменавай, куче... Аз с кума имам работа, него искам да видя.

Като пиха още по едно, по две, Велко шибна конете и каруцата задрънка пак по пътя за Исьоренския чифлик. Току след тях излезе и друга каруца – в нея беше кметът с двама общински стражари. Алекси беше се научил какво се готви, пратил беше да обадят на Галчева, а сам бързаше да види какво става.

Нивата, на която отиваха, не беше далеч. Първи там стигнаха двамата крайненци, които бяха на коне. Те бяха изпреварили напред, един вид като разезд – войната не беше забравена още, а всички крайненци бяха все запасни войници. Конниците спряха при Тоша, при него беше и Костадин ловеца, излязъл, докато беше мокро още, да удари някой заек. Двамата крайненци се заприказваха, както бяха на конете си, нищо лошо не казаха на Тоша, но се обръщаха често и поглеждаха назад. Два чифлишки плуга с по шест чифта едри, охранени волове оряха нивата. При единия беше Мурад, а при другия Малин. Те размахваха дългите си камшици и от време на време викаха: "Хъйс! Чааа! Хъйс!" Мъглата се разкъса и взе да се дига, небето се изясняваше. Зачуха се да дрънкат каруци, но бяха в ниското и още не се виждаха. Изведнъж те се показаха съвсем наблизо. Очите на двамата селяни, които все тъй стояха на конете си, светнаха лукаво и единият каза:

– Ти, бай Тошо, добре ще направиш да си обираш крушите оттука. И плуговете си дигай. Нивата е наша и ний ще орем.

– Какво? Кой ще я оре, вий ли? – Тошо погледна Костадин ловеца, който с пушка през рамо се отдалечаваше, погледна след туй пак двамата крайненци. – Никой не може да оре тука! Я да го видя онзи, дето ще посмее да оре! – издигна гласа си и се разсърди Тошо. – Краката му пречупвам Аз съм на имота си отгоре, аз заповядвам тука.

– Де, де, не скърцай – погаври се единият от конниците.

В същия миг каруците спряха, крайненци наскачаха на земята и се втурнаха напред.

– Що стоите? Що гледате? – викаше дядо Пею. –Махнете ги тез плугове! Вън! Вън!

Като се развикаха всички изведнъж, крайненци се спуснаха към плуговете. При тоя, който беше по-близо, стоеше Малин. Крайненци заудряха воловете със сопите си, чивгарите се разкривиха, излязоха из браздите, но пред първия чифт волове, пред калаузите, както ги наричаха, стоеше Малин и още неразбрал какво става, мъчеше се да ги задържи. Един крайненец се спусна към тия волове и заудря и тях.

– Бе недей! Бе не бий добитъка! – викаше Малин и блъсна крайненеца. Но други дотърчаха, напред тях изскочи като вълк Герги Сиренарина, заудря Малина и го избута настрана, а като го остави, Малин стоеше гологлав и по бузата му, под окото, течеше кръв. С потъмняло лице Малин се поозърна да види какво да грабне, но му мина през ума, че ако се остави на силата си, ще стане нещо страшно и ядосан, с насълзени очи от мъка, остави крайненци да правят каквото си искат. А те изкараха плуговете от нивата, разпрегнаха воловете и ги натириха. Това им се видя малко и затуй извадиха хомотите и ги разхвърлиха, пръснаха жеглите, разкъсаха дори чивгарите, макар че бяха здраво завързани един за друг. Ако бяха взели брадви, всичко туй биха го направили на късчета.

Тошо се развика, но се уплаши и за да бъде по-далеч, преструваше се, че уж прибира воловете, макар че без да знае какво прави, оставяше един и подкарваше друг. При него додоха Мурад и Малин. След малко, все тъй гологлав, Малин тичаше към чифлика. Крайненци, като все викаха и се заканваха, докараха своите плугове и взеха да орат с тях.

Пристигна Велко, скочи от каруцата и извика:

– Кой е онзи там? Тошо ли е? Що го държите още гука, какво дрънка... Чакай, аз ще му дам да ме разбере!

– Велко, стой тука! – викна му Иови.

– Бе де е моя кум? Де е Манолаки? – бъбреше ухилен Гърдю.

Крайненци отиваха ту при един, ту при друг плуг, бързаха и все викаха. Дядо Пею високо разправяше откога нивата е на Сеново, изреждаше имената на свидетелите, които били още живи и кой какво щял да каже. Други отговаряха нещо на Тоша. Всички виждаха, че работата е още в началото си, и гледаха да се държат възбудени. Те не усетиха, когато кметът и стражарите слязоха от каруцата и додоха при тях.

– Е, таз миджия за кого е сега? – каза Алекси, като се смееше. Той беше видял много селски буни и затуй започваше кротко, с добро. – За кого е таз миджия, питам ви, за вас ли, или за Манолакя?

Крайненци загълчаха около него.

– За Манолакя ли? Да има да взема Манолаки!

– Кмете, ти по-добре да не беше дохаждал, кмете!

– И стражари повел... се пушки ще стане сега!

Алекси махна с ръка.

– Чакайте бе, хора! Вий мене не ме слушате, не ме зачитате – добре, хубаво. Ами закон няма ли? За таз нива съд ще дохажда, ей тук, на това място ще доде.

– Не щем съд ний! – извика дядо Пею. – Ний сме съд, ний сме всичко. Алексе, какви ги измислящ и ти... Карайте плуговете, момчета!

Като видя кмета, Тошо се реши да доде по-наблизо.

– Кмете, тебе държа отговорен, хубаво да знаеш! – завика той. – В таз държава има ли закони, или няма? Я ги питай тез хора какво търсят тук. Питай ги какво търсят тук...

– Ами ти какво търсиш тук? – сопна му се Велко.

– Ти да мълчиш? Да си стискаш зъбите, че...

– Ааах! – изрева сякаш от болка Велко и се повърна към Тоша. С разтреперана брада тръгна напред и дядо Пею.

Дотърча един стражар, прегърна Велка и повече с молба, с увещания, го изведе назад.

Мина се тъй доста време. Плуговете на крайненци изкараха по няколко бразди. Никой не беше усетил кога се беше дигнала мъглата и кога беше изгряло слънце. Небето навсякъде се изясни и само на запад, ниско до хоризонта, бяха се напластили сиви, продълговати облаци, но и те си отиваха. Припече и стана топло, както по-рано.

Изведнъж откъм другия край на нивата, откъм чифлика, се зададе каруца. Едрите черни коне препускаха бързо, все повече и повече наближаваха, извиха отведнъж и се спряха. Отпред беше Мурад, а до него – Малин, гологлав и с кръв на бузата. Отзад в каруцата седеше Манолаки.

 


напред горе назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух