напред назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 22


Минаха се десетина дни и повече. Седнал близо до прозореца, с подгънатн под себе си нозе, Манолаки гледаше пак сметките си една сутрин и тъй беше се улисал, че когато при него влезе Давид Кьосето, той не подиг–на очи от тефтерите и от книжата си и не го погледна. Давид каза "добро утро" и седна на миндеря. По обичая си, той си беше приготвил една весела история, с която мислеше да почне разговора, подсмиваше се и бързаше да я разкаже.

– Търкулила се тенджурата, че си намерила похлупака. Знаеш ли какво стана у наше село, дядо Маноле?

Без да го погледне, като мърдаше устните и смяташе нещо на ума си, Манолаки само простря дланта си срещу него да мълчи. Давид си остана все тъй усмихнат. Най-после Манолаки сне очилата си, обърна се към Давида и каза:

– Трябваш ми за една работа, затуй те повиках. Смятам да продам от овцете. – Усмивката изчезна от лицето на Давида, той загледа учудено. – Ще продам стотина-двеста добитъка – продължи Манолаки. – Искам да ми намериш някой човек, който да ги купи. Сигурен човек да е, да не го гоня за парите. Какво ще кажеш?

– Че как тъй, дядо Маноле, защо ще продаваш?

– То моя работа сега, ти за туй не ме питай. Можеш ли намери ти такъв човек, какъвто ти казах? Туй ми кажи.

– Бе то, щом е дошло до продаване... такъв човек, кайш. Няма какво да го търсим, човека е готов.

– Кой е той? – учуди се Манолаки, като не се надяваше, че Давид толкова скоро ще свърши работа.

– Само че, то... лесно се продава, а мъчно се купува.

– Много дрънкаш – разсърди се Манолаки, – то е моя работа, ти казах. Кой е тоз човек?

– Илия, дядо Маноле, наш Илия от Сеново. През денеси го чух да продума: ако намеря, кай, добри овце, ще купя. Пък и по-куветлия човек от него няма. Ще ти наброи парите до сантим. Всичко ще ти плати.

– Добре – каза Манолаки. – Виж, поприказвай с него и ако ще ги купи, доведи ми го. Само ти много-много да не разправяш, не искам да ме знаят хората, гледай работата да се свърши, а то приказките...

Давид не отговори. Той си мислеше, че ако Манолаки е решил да продаде половината от овцете си, сметките му не ще са твърде добре.

– Имал съм всякакъв имот – започна след малко Манолаки, – и коне съм въдил, и говеда, ама най-добра стока за мене са били овцете. Аз съм бил, ако питаш, всякога овчар. И бащите ни, и дедите ни са били овчари. Котленци едно време са ходили към Карнобашкото поле, сетне са дошли тука. Баща ми, преди да купи чифлика, държеше къшла в Тузлата, при Кюстенджа. Та, знам какво нещо са овцете, няма що да ми казваш.

– А бе овцата... овцата е благословено нещо. Да имаш овце, се едно да имаш пари в банката и да им теглиш фаиза. Агнета ще продадеш, от максул ще вземеш...

Манолаки сякаш не чу Давида и се позамисли.

– Откато мерата на чифлика стана малко, продавал съм на два-три пъти – каза той. – И като съм продавал, каквото съм оставял за себе си, избирал съм го. Тез овце, дето ги имам сега, са избрани овце, по мляко, по вълна. Всички са от джинс, ти тъй да кажеш на Илия. Таквиз овце той нийде не може намери.

Те поприказваха още, след туй Давид стана да си ходи.

– Ти сега таз работа я остави на мене, аз ще я свърша – говореше той. –А знаеш ли, дядо Маноле, какво стана в наша село? – Давид се повърна една-две крачки назад, очите му весело светнаха. – Наш Нейчо, вдовеца Нейчо де, се ожени за една вдовица от Сърнено. Той има четири деца и тя му доведе четири, осем стават. – Тая беше новината, която Давид имаше на ум още когато доде. – Сега на Нейча му думат Ротата – смееше се Давид. – Осем деца – цяла рота са. Ама тъй е то – на сиромаха господ деца му дава.

Когато Давид излизаше, на вратата се показа Тошо, след него надникна и Санка. Тошо искаше да се върне, но Манолаки го повика.

– Ела, Тошо, че ми трябваш – каза той. – А ти, Давиде, направи, както ти казах.

– Знам, знам. Разбрах. – Давид срещна Санка и я повика със себе си. – Ела, булка, ела да ти разправя една новина. Сега веке ще бием власите, войска има, в наше село цяла рота има. Ела, ела да ти разправя.

Като остана само с Тоша, Манолаки пак се залови да прехвърля и преглежда книжата, които бяха пред него. Тошо седеше на миндеря и чакаше. Той знаеше защо беше го повикал баща му. От някое време насам тия разправии помежду им около сметките ставаха всеки ден. Раздразнен и измъчен от непрестанните натяквания и укори, Тошо вече губеше самообладание, ставаше дързък и се защищаваше, както вече можеше. Със сухо, изпито лице и гузен поглед, той гледаше Манолакя и чакаше да види какво ще каже.

– Я виж туй, прочети го – каза Манолаки, като подаде на Тоша някакво писмо. – Манаси Ичеренски търси от нас четирнайсет хиляди и осемстотин лева. Ти си ги бил взел. Какво си направил тез пари?

Наглед Манолаки говореше най-спокойно, като че ставаше дума за някоя дреболия. Но Тошо знаеше какво се крие под това спокойствие. Той попрегледа писмото, превъртя го между пръстите си и каза:

– Тез пари ги дадох на Калча за трактора.

– Какво? За трактора аз сам ти дадох парите. Да не мислиш, че кукувица ми е изпила ума, аз знам какво правя. Казвай какво си направил тез пари, де ги дяна. Или ги изпи и тях? Или и тях ги изеде? Манолаки беше станал и бавно, като тътрузеше краката си, отиде до долапа и извади оттам други някакви книжа.

– Най-сетне, какво пък... и аз имам къща, и аз имам деца – каза Тошо. Той имаше вид на човек, когото са оскърбили без причина, и не гледаше Манолакя, а някъде настрана. – Все аз крив, все на мене се търси сметка. Ако е за търсене, и аз мога да търся. Де е зестрата на жена ми, де й са алтъните?

Както носеше книжата, Манолакн се спря сред стаята и погледна Тоша. Миг-два той го гледа, без да продума, долната му челюст, побеляла като от скреж от ниско поникнала брада, се отпусна и затрепера. Тошо помисли, че той ей сега ще избухне, но Манолаки нищо не каза, отиде на мястото си и седна.

– Таз зестра и тез алтъни току ги навираш в очите ми – каза той, като правеше големи усилия да се сдържи. – Аз съм ти казвал за тях толкоз пъти, като не разбираш, ще ти кажа пак. – Той запрелистя един тефтер, спря на една страница, сложи там късия си подпухнал пръст и каза: – Ела виж тука, ела чети. Седемдесет и две хиляди лева – той погледна към Тоша над очилата и прибави: – И не са от сегашните пари, а отпреди войната, златни пари. Седемдесет и две хиляди лева съм ти броил, аконто, през тез три години, докато беше отделен от мене. С какво живя тогаз в града? Работа тогаз нямаше, ти никогаж не си бил кадърен за работа. Тез пари харчеше тогаз. Ей де е зестрата на жена ти, де са алтъните й.

Тук беше най-заплетеното място в сметките между Тошо и Манолаки. Зестрата, която беше му донесла Санка, както и "алтъните" й – нанизи от турски махмудии и рубета, – Тошо чистосърдечно и с голяма щедрост, на каквато той наистина беше способен, беше ги дал сам на Манолакя, когато той, както често се случваше, беше изпаднал в голяма нужда за пари. Като беше го издържал през времето, когато го изпъди зарад Антица, Манолаки мислеше, че се е изплатил. Сам Тошо смяташе сметката за открита и тъй като тия пари беше ги дал на баща си малко преди да се ожени за Антица, той смяташе, че тази голяма сума за онова време, както и златото от нанизите, е минало в ръцете на Антица. И тъкмо това беше оставило най-голямото огорчение у него.

– Ако си ми давал пари, докато живях в града, то е друго. Аз съм ти работил и за тия пари съм се изплатил. И ти сам каза, че няма да ги търсиш.

– Лъжеш, циганино! – избухна Манолаки и цял се разтрепера. – Не знаеш какво дрънкаш. Дал бил парите за трактора... Изял си ги и си ги изпил. И само тях ли? От кого не си взел, де не си направил борч? Само когото не си видял, него не си завлякъл, мюхлюзино!

Манолаки заприбира книжата с разтреперани ръце.

– Аз ще плащам тез борчове, не ти. На, продавам от овцете, та да плащам. Аз не мога, аз имам срам от хората. Ще късам и ще давам. – Той взе тефтерите и тръгна към долапа. – Такъв имот! Опропасти го, изяде го!

– Нищо не съм изял аз – троснато каза Тошо.

– Не си ли? Не си ли? Да мълчиш! Още утре ще те изпъдя. Ще дам обявление във вестниците, че дигам доверието си от тебе. Нека го знаят всички. И да се махаш, не искам да се мяркаш пред очите ми. Ти не си човек, тебе за нищо не те бива. Мюхлюзин! Мюхлюзин!

От всички оскърбления, с които го обсипваше бащя му, на Тошо най му дотежаваше от тая дума. Когато биваше спокоен, Манолаки често обясняваше какво значи мюхлюзин: едно време на ония, които от мързел или пиянство задлъжнявали и не си изплащали дълговете, удряли им на челото печат с нагорещено желязо и ги пущали, та всеки да ги познава. Тошо си беше виновен, но не искаше повече да търпи. Той си спомни какви луди пари беше похарчил сам Манолаки, особено когато се ожени за Антица.

– Аз си искам парите! – извика Тошо. – Зестрата и алтъните на жена си искам. Дай ми ги, че тогаз ме пъди. Мюхлюзин съм бил. Не съм се женил като тебе втори път, та да харча за таз жена чужди пари. И да й давам чужди алтъни...

Манолаки току-що беше сложил книжата и тефтерите в долапа. Той трепна, като че някой го удари в лицето. Миг-два, той гледаше Тоша тъпо, с помътени влажни очи, отвори уста да каже нещо, но не можа, лицето му стана бяло като стената, главата му се затресе. Той се огледа, грабна една желязна пръчка, малко изкривена, която беше подпряна до долапа, замахна с нея и като залиташе от собствената си тежина, като че щеше да падне, спусна се да удари Тошо. Тошо скочи и хвана с две ръце пръчката. Те се заборичкаха, като всеки дърпаше пръчката, събориха един стол, блъснаха се в долапа и вратичката се затвори с трясък. Под краката чергата им се събра накуп. Сред тоя шум влезе Санка. Изплашена и поразена от срамната сцена, която виждаше пред очите си, тя се разплака, поиска да избяга и да повика някого, после сама, с една храброст, която не очакваше от себе си, тя се спусна между бащата и сина, които все теглеха желязната пръчка и се боричкаха.

– Тошо, какво правиш? Тате, моля ти се! – викаше Санка. Тя издърпа желязната пръчка и затласка Тоша към вратата. – Излез, Тошо! Излез оттук, върви си! Ах, боже, боже...

Изморен, Манолаки седна на миндеря и запъшка.

– Мюхлюзин! Мюхлюзин! – викаше той, като се задъхваше. – Бре, бре, бре! Ще ме изеде тоз човек... Ще ме умори...

Санка можа да вразуми Тоша и да го накара да се махне някъде из чифлика. Тя се върна в стаята и погледна през прозореца: Тошо, загледан в земята и замислен, отиваше към дама. Манолаки още викаше. Санка се поослуша, мина й още веднъж през ума какво беше се случило и като че сега се уплаши, сега изпита всичкия срам и горчивина, седна на одъра и заплака.

Влезе Нона. Санка си остана все тъй, загледана към прозореца, лицето й беше мокро от сълзи. Нона се спря и учудено я загледа.

– Санке! Какво има, Санке?

Санка се обърна към нея, погледна я, след туй закри лицето си с ръка и заплака още по-силно. Рамената й потрепваха, като крилата на птичка.

– Санке, Санке! Какво има, Санке? – питаше я Нона. – Не плачи де, Санке. Какво правиш ти, Санке... Какво стана, кажи ми...

Санка се поизправи и въздъхна.

– Ах, Ноне... какво направиха тате и Тошо... Сбиха се, Ноне, заварих ги, че се бият. Ах, боже, боже! – извика тя, все тъй потресена и изплашена. – Не стига, дето се караха всеки ден, ами се сбиха. Кажи, Ноне, кога е ставало туй нещо у нас?... Прилича ли на нашата къща, Ноне... Да бях умряла, та да не бях го видяла с очите си – каза Санка и пак заплака.

Като се поуспокои, тя разказа на Нона какво беше се случило, как беше сварила Манолакя и Тоша да се боричкат и да дърпат желязната пръчка.

– Голяма работа! – каза Нона и се засмя. – Нямало е да стане нищо, не бой се. Ти по-добре да не беше влизала.

– Как, Ноне, да ги оставя да се избият ли?

– Ами, ще се избият! Бате Тошо и той не си мълчи. Къде е той, къде отиде?

– Надолу отиде, към дама.

– Аз ще отида да го намеря. Аз знам какво ще му кажа. Хайде, стига. Поизмий се и си гледай работата. Санке, Санке, милинка Санке... – Тя взе с две ръце зачервеното и измокрено от сълзи лице на Санка и я целуна по двете бузи. След туй избяга към вратата. Аз ей сега ще дода, Санке, ей сега!

Нона мина през двора, надникна и в градината. Погледът й се спря върху каменната ограда, която на едно място беше се срутила и камъните бяха разпилени по земята, обраснали наоколо с трева. И на други места, де повече, де по-малко, оградата също тъй беше развалена. Никой не мислеше да прави каквито и да било поправки. От градината Нона премина надолу из чифлика. Имаше сгради, които отдавна вече не служеха за нищо и се събаряха. Покривите им с изпочупени и разместели керемиди бяха хлътнали, от стрехите им висяха отпрани дъски. Малките татарски къщички, които едно време служеха за жилища на семейните работници, бяха съборени до основи, като от землетресение. Нямаше нужда да се вниква по-дълбоко как отиват работите на Манолакя. Чифликът си беше все същият, защото Нона беше свикнала с него, но явно беше, че всичко се разваляше, рушеше се и запустяваше.

 


напред горе назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух