напред назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Глава 31


Мина се есента, мина се зимата, доде месец май. Цялото поле около Исьоренския чифлик е засято с изкласили ниви. Тия ниви стигат чак до самия чифлик, до оградата, до кладенците. Пътищата, които излизат от чифлика, прорязват житата и изглеждат като дълбоки улици измежду тях. Из един такъв път, поръбен отстрани с червена слетикоса и със сини цветчета, напечен от топлото слънце, със синьото небе и зелените жита около себе си, иде един човек. Той носи пушка, закачена с ремък на рамото му и прехвърлена отзад гърба му като тояга. Тоя човек е полският пазач. Той е Гърдю. Лицето му е почерняло, малко пламнало от слънцето и поизпотено, но е здраво и спокойно. Той върви, оглежда нивите, усмихва се, без да ще, и под редките му черни мустаци се белеят зъбите му.

Гърдю стига наспоред чифлика и поглежда към голямата бяла къща: на чардака, под бряста – там в щърковото гнездо сега се белеят два щърка – не се вижда никой. Гърдю се побавя, колкото да си почине, поглежда пак към къщата и по друг път, който също тъй се врязва в житата като улица, тръгва към могилата. Там е колибата му. Житата заобикалят могилата от всички страни и сред тях тя се подава като остров. Могилата е покрита със зелена трева и горе, на върха й, има не един, а два бели паметници. В основите си могилата е обградена с нов, също такъв бял каменен дувар.

Тия ниви, които се вълнуват като море около Исьоренския чифлик и на които Гърдю е пазач, не са на Манолаки. За осем месеци станаха големи промени Когато се поумириха времената, крайненци се сдружиха, направиха заем и всички наедно купиха всичката земя на Исьоренския чифлик, купиха целия чифлик – със земята и сградите му. Тошо ги продаде на драго сърце, той беше единственият наследник на чифлика: по-малкият син на Манолаки беше се поминал през войната, а на дъщерите си, срещу наследството, което им се падаше, Манолаки беше им дал пари. Тошо и Санка се готвеха да идат в града. Чакаха само да умре Манолаки. След първия удар, който му се случи през време на размириците, последва друг, още по-тежък, при смъртта на Нона. Манолаки се парализира и изгуби способността си да говори, онемя напълно. Той също даде съгласието си да се продаде чифликът. Поиска само да се запази и огради могилата. Крайненци се съгласиха.

Но крайненци не забравиха Антица. Някогашната господарка на чифлика, дъщерята на дяда Краля Славовски, воденичаря, колкото и да беше се изкачила нависоко, колкото и да беше весела и по своему лекомислена, не забравяше, че е селянка. И когато лете, в жегата, хвърляше поглед от чардака към полето, тя знаеше, че ония, които работят и се пекат на горещото слънце, са също селяни, нейни братя. Добра беше тя към тях и им помага, колкото и с каквото можа. Ако зависеше от нея, както сама беше казвала, тя би им раздала всичката земя на чифлика. Но туй, което желаеше тя, се изпълваше сега. Сама тя като че беше влязла през портите на чифлика, за да додат след нея и се настанят там селяните.

Всичко туй беше още живо в сърцата на крайненци. Когато купиха чифлика, най-напред те искаха да съборят сградите и да си поделят материала, както си поделиха нивите. После решиха да се заселят там и да направят ново село. За спомен на Антица решиха да го кръстят на нейно име. Не бяха решили само как да му бъде името – Антицино или просто Антица. Тоя дребен въпрос остана да го решат по-късно.

Манолаки гаснеше от ден на ден. Понякога го изнасяха на чардака. Като погледнеше към могилата, той захващаше да показва с ръка към земята – веднъж, дваж, триж. Когато показваше мястото в средата, посочваше в същото време към себе си. Отначало не разбираха тия знаци, но после се досетиха, че той иска, като умре, да бъде погребан на могилата. Той да бъде в средата, от едната му страна да е Нона, от другата – Антица. И никой друг.

Така и стана.

 


напред горе назад Обратно към: [Чифликът край границата][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух