напред назад Обратно към: [Боряна][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Първо действие


Хает в къщата на Златила. Вляво вратата към стаите, в които живее Андрея, вдясно също такава врата към стаите на по-големия брат Рали. В дъното две малки прозорчета и входната врата откъм чердака и стълбите. На лявата стена огнище с ешмак, настрана до него закачени бакърени котли, долу – друга покъщнина. Полици с наредени съдини по тях. Под прозорците и покрай дясната стена миндери. Общо, стаята е бедна и мрачна: всичко дървено – ешмакът, полиците, вратите – е вето, окадено, черно, стените са неравни, пожълтели от влагата, напукани– има големи разклонени пукнатини, прилични на изображенията па реки по географически карти. Вратите са изкривени и паднали, тъй че, когато се затварят, тръшкат се, а при отваряне проточено скриптят, като че пеят. Постелките по миндерите и долу по земята са вехти и скъсани, безцветни. Чисто е, но личи, че с години нищо не е подновявано и променяно.

В стаята около огнището е Елица. Тя е превързала главата си през челото с бяла кърпа.

 

ВИДА (влиза отвън). Булка! Елице! Какво си направила?

ЕЛИЦА (учудено, тихо). Какво съм направила?

ВИДА. Що си се вързала тъй?

ЕЛИЦА. Глава ме боли.

ВИДА. Че грозно ти стои! Я да я махнеш таз кърпа! Ще доде някой и ще те види, какво ще каже, празник е. Махни я, махни!

ЕЛИЦА. Че да я махна пък. (Развързва кърпата) Аз рекох, като си постегна главата, ще ми попремине. (Сяда) Не ми е добре, нямам сила, краката ми като подкосени, стои ми нещо тук на гърлото като буца. Ноще се събуждам и треперя, страх ме е от тъмнотата, от всичко ме е страх, все мисля, че нещо ще стане.

ВИДА. Ти си луда. Какво може да стане?

ЕЛИЦА. Като гледам мъжете как се карат, какви думи си думат...

ВИДА. Мъжете са мъже. Те може да се поскарат и пак да се сдобрят. Какво страшно има?

ЕЛИЦА. Не знам. Може от болестта ми да е. Андрея снощи казваше...

ВИДА. Какво казваше?

ЕЛИЦА. Ще те кача, кай, на каруцата и ще те заведа в града на доктор.

ВИДА. Ами пари? Отде ще вземе пари? Андрея с лопата ли ги рине парите?

ЕЛИЦА. Аз, кай, ще намеря пари.

ВИДА. Кой ще му даде, свекърът ли? Не го ли видиш какъв трепери над парата. Хората казват, че бил имал пари. Де са те? Кой ги е видял? Ний не сме му виждали парите. Той все си е бил скъперник, ама сега... Туй най дето трябва в къщи – сол, газ, сапун, – с каква мъка се купува. А ти – доктор. Остави, остави. Хич не си туряй таквоз нещо на ума.

ЕЛИЦА. Че аз не съм искала. Андрея каза.

ВИДА. Свекъра не дава, не дава. Вий барем с Андрея нямате деца. А ний? Две дъщери оженихме, какво им дадохме? Нищо. Утре и син ни ще си доде от служба и за него нищо няма да има.

ЕЛИЦА (замислено). Нататък, в едно село към Силистра, имало лековито кладенче, помагало за всичко.

ВИДА. Е?

ЕЛИЦА. Една круша имало там, цялата била накичена с тояги, с патерици. Който пил от кладенчето, оздравял, закачил си патерицата на крушата и си отишъл. Тъй разправят. Да ще Андрея барем там да ме заведе.

ВИДА. Ех, булка, ех, Елице, ти ум нямаш. Че болна ли си, нищо не ти е. Ти сама си туряш такваз мисъл. Я стани сутрин, че се разтичай, че се разшетай, ще видиш как ще ти премине, ще забравиш и болест, и всичко. И аз като стана, боли ме на сто места, ама като се разкърша – мине ми.

ЛИЦА. И аз искам, ама не мога.

ВИДА. Че като си скръстила ръце и стоиш. На, сега защо стоиш?

ЕЛИЦА. Че какво да правя?!

ВИДА. Ами поизлез, поразходи се. Излез на пътя, сега е празник, минават хора. Постой, погледай.

ЕЛИЦА (става). Че да ида пък.

ВИДА. Иди, иди!

ЕЛИЦА. Ами Андрея може да доде. Беше ми казал, че ще се връща.

ВИДА. Ех, Андрея... Де го Андрея – на кръчмата. Чунким ако доде, за работа ще доде. Иди ти, иди. Ако доде Андрея, аз съм тука.

 

Елица излиза. Вида шета нещо. След малко по стълбите се чуват гласове.

 

ВАСИЛ ВАКЛИН (бута пред себе си Едря). Върви де, върви!... Их че си... Аз го бутам напред... (Съглежда Вида) А! Ралювице! Добър ден, Ралювице! (На Едря) Аз го бутам по стълбите напред, а той се заваля отгоре ми като канара. ( Вида) Аз пия, него хваща...

ЕДРЮ. Хъм... Хваща... Пре-пънах се... Препънах се, чу ли? Хваща...

ВАСИЛ ВАКЛИН (смее се).

ВИДА. Хубаво сте се наредили вий!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Пийнали сме си, ще речеш, ли? Пийнахме си, право е. Защо да не пием? Събрание имахме. Ти знаеш ли, ей, Ралювице, бори идат. Андрея ще го направим кмет... остана той? Уж на гости ни води, пък... (От към вратата и вика) Ей, кмете, де си? (На Вида) Андрея ще го направим кмет.

ВИДА. Тогаз ще прокопса Андрея! Пък и вий много сте прокопсали...

ВАСИЛ ВАКЛИН. Ний за народа се борим! За идея се борим! (На Едря, седнал на миндеря) Нали тъй, сватанак?

ЕДЕДРЮ. Мълчи! Ти в грях ме вкара днес. На чернова щях да ида аз, свещ да запаля. (Въздиша) Шест месеца веке... На днешния ден се помина Руса, стопанката ми... (С плачлив глас) Аз сам си знам... като гледам децата, като гледам къщата... Аз сам си знам...

ВАСИЛ ВАКЛИН (подсмива се). Виж го, виж го...

ВИДА. Таквиз сте вий, мъжете. Като са живи жените ви, бийте ги, а като умрат – плачите за тях.

ЕДРЮ. Аз сам си знам... Като гледам децата...

ВАСИЛ ВАКЛИН. Виж го какъв се разцуфли... Срамота! Ще ти намерим една булка, не бой се! (На Вида) Ще го оженим за Танювата Дочка, вдовицата. (Към Едря) Вчера пак я срещнах. Дочке, рекох, да те оженим за наш Едря, земаш ли го? Защо, кай, да го не взема, нито е сляп, нито сакат. Тъй каза, видя ли? (На Вида) Ще го земе.

ВИДА. Да го вземе.

ВАСИЛ ВАКЛИН. И каква е такваз пълна, червена, широка отзад, като диканя. Хе! жена ти казвам, жена. Ама тебе май не те бива...

ЕДРЮ. Мене ли? Хъм. (Поклаща глава, гордо) Е-хей!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Яка жена е тя, ей! И такваз една – гледаш я, смее се, че като пламне! Малее! Огън! Има да те гони тя тебе, като муха по тавана...

ЕДРЮ. Кого, мене ли? Хъм... е-хей?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Де остана Андрея? Вън се запря при Елица, а не доде. (Вика) Андрея! Кмете! (На Вида) Ний Андрея кмет ще го направим. И щом додем на власт, аз пак ще метна чантата на гърба си. Ще разнасям писма, призовки – стига ми таз служба, по-голяма не ща. (На Едря) А тебе ще направим горски. Ще запашеш пак оназ зъмя, сабята. Само че... не те бива май тебе...

ЕДРЮ. Мене ли ? Хъм... е-хей!

ВИДА. Още рибата в морето, а вий пържите лука. Чакайте де!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Народа е с нас, Ралювице, ония черни души, чорбаджиите, ний тях... в миши дупки ще ги заврем. (Вижда Андрея на вратата) Ей го Андрея! Бе, кмете, де се изгуби ти? Уж на гости ни водиш, пък...

АНДРЕЯ. Че що стоите тука. Влизайте де! (На Вида) Бати Рали още не си ли е дошъл?

ВИДА (сопнато). И да не си е дошъл, Рали си гледа работата.

АНДРЕЯ (с усмивка). А пък аз стоя в кръчмата, туй ли искаш да речеш? Е, няма нищо де, ще я свършим работата. Що са дни, напред са. (На Ваклин и на Едря) Хайде, влизайте у нас. Хайде, Едрьо!

ЕДРЮ (мълчи замислен).

ВАСИЛ ВАКЛИН (на Едря). Ставай! Не чуваш ли командата ?

ЕДРЮ. Върви ти, аз ще дода.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Не! Напреде си да те видя аз! Знам ти адетя аз тебе – все назад се връщаш. Хайде, върви! (Едрю мърмори нещо; влизат, след тях влиза Андрея)

ЗЛАТИЛ (на вратата). Крадат, крадат! Оставиш нещо нейде, и ще го вземат. (Влиза) Вървят по стъпките ти, като хайдути. (На Вида) Де е Андрея ?

ВИДА. Ей го е, в къщи.

ЗЛАТИЛ. А Павли?

ВИДА. Павли отиде на събор в Алфатари. Ерген нали е.

ЗЛАТИЛ. Ами Рали?

ВИДА. Ех, тейко, като че не знаеш. Нали снощи Рали отиде в Сърнено, у мамини. Още не си е дошел.

ЗЛАТИЛ. Ходят, ходят... Не земат да свършат някоя работа, ами ходят...

ВИДА. Е! Днес е празник.

ЗЛАТИЛ. И за празник има работа. Как искате да имаме, когато каквото изкараме – изядеме го и го изпиваме. Един отишъл на сбор, други не знам де, трети – все на кръчмата стои. Ама вий... вий сте научени само да искате. (Ходи) Нямам, не разбирате ли, че нямам... (Оглежда огнището, дето има тенджера с гостба) Гледам, агнето дето сте го яли, хвърлили сте кокалите неоглозгани, вътре в тях масълцето си стои. А с туй масълце може да се намаже някой сух мешин или сухи кундури. Не пастрите ки, нищо не пастрите. Само знайте да разсипвате. (Влиза Елица и се спира до вратата)

ВИДА. Ух, какво ли имаме, та ще разсипваме.

ЗЛАТИЛ (подига от земята нещо). Ей го на. Туй що е?

ВИДА. Връвчица, що е.

ЗЛАТИЛ. Кръста ли ще ви заболи, да се наведете да я приберете. Като че няма да потряба. (Навива връвчицата на пръст и я туря в пояса си) Прибери я, все ще потряба за нещо. (Поглежда тенджерата) Ягне ще ядат. Защо ще колиш добитъка, защо ще ядеш месо, какво ще разбереш... Лучец, лучец, че е сладко! Пък и сух хляб може. Нищо не става на човека, по-здрав бива.

ВИДА. Хъм... И хляб да не ядем. Да стоим гладни.

ЗЛАТИЛ. Нямам! Разберете, нямам! Кътане трябва – на хляб, на брашно. С мярка, всичко с мярка. Като доде просек, току тичате насреща му с гребача. Какво ще му даваш? Кажи му: друг път, дядо! Може да не му даваш. Днес кривач брашно, утре кривач брашно, ами че то е цяла пита!

ВИДА. Който дава на просек, на господя дава.

ЗЛАТИЛ. Тъй... Много знайте вий. Научили сте се само да искате. Току сте рекли: дай! Какво да давам – нямам! (Гледа ту Вида, ту Елица) Какво, мислите, че имам ли? То да имам, лесно, ама нямам... Нямам... Нямам... (Излиза)

ЕЛИЦА. Боже, какъв е... как приказва!

ВИДА (гледа след Златила; на Елица). Иди си, иди! Иди си, Андрея те чака.

 

Елица си влиза. Вида дебнишката, като се предпазва, тръгва след Златила.

 

ГЛАСЪТ НА ЕЛИЦА (вътре). Къде, бай Едрьо?Че чакай де!

ЕДРЮ (появява се на вратата). Отивам си аз. Не ща. С таквиз хора не ща... Отивам си...

ВАСИЛ ВАКЛИН (настига го). Чакай, къде? Не прави тъй де, сватанак, чакай...

ЕДРЮ. Остави ме... Какво... Не ме бивало за горски, а? Ти ли ще станеш горски? Не ме бивало, а...

ВАСИЛ ВАКЛИН. Е де, не се сърди. Аз на шега го рекох. Ти ще бъдеш, то се знай. Ела, ела, връщай се.

ЕДРЮ. Какво ще ми се перчиш... (Удря се в гърдите) Аз ли? Аз ли? Хъм... е-хей!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Е де... (На Андрея, който се показва на вратата) Виж го, бяга...

АНДРЕЯ. Ела, бай Едрьо...

ЕДРЮ. Той на мене... Не ме бивало за горски, а?

АНДРЕЯ. Скарали се пилци на чуждо просо. Гледай си работата ти, аз знам за какво те бива тебе. Каквото искаш, искай го от мене. Остави ти Ваклина, мене не ме ли слушаш?

ЕДРЮ. Слушам те.

АНДРЕЯ. Влизай тогаз. Хайде! Ваклине, ти ще мируваш.

ВАСИЛ ВАКЛИН. А бе аз... какво.

АНДРЕЯ. Влизайте! (Влизат всички; на вратата се показва Рали, не успява да ги види, но се заслушва в гласовете; оставя ямурлука и торбата си на миндеря, пристъпва няколко крачки, обръща се и пак се заглежда към вратата на Андрея.)

ВИДА (влиза отвън). А, Рале, доде ли си? Защо не си доде снощи? Ти да знаеш какво има...

РАЛИ. Какво има?

ВИДА (предпазливо, по-ниско). Защо не си доде снощи?

РАЛИ. Защо не си додох! Ами баща ти, като завика: стой, та стой. Какво да правя – останах. (Чува се глъчка) Какво е туй? Онзи пак ли е пиян? Кои са тука?

ВИДА. Едрю и Васил Ваклин. Остави ги ти тях. Слушай какво ще ти кажа. (Поглежда предпазливо към вратата)

РАЛИ. Е казвай де, какво ще казваш.

ВИДА (по-тихо). Свекърът има пари. Много пари...

РАЛИ. Какви пари?

ВИДА. Злато, лири.

РАЛИ. Какви лири ма, ти луда ли си?

ВИДА. С очите си ги видях. Ах, колко пари! Ей такава купчина е, на софрата беше ги изсипал.

РАЛИ (учуден).

ВИДА. Нощес, ти като не си доде, излязох. Минах покрай прозорчето му и чувам: "зън – зън" – пари! Някой пари брои. Поглеждам – той седнал до софрата и на нея пари. Много пари, ти казвам. Лири, злато...

РАЛИ (става и възбудено се разхожда).

ВИДА. Усети ли ме, не знам, стана, спусна капака на прозореца. Чух, че Андрея се кашли, връща се от кръчмата, и си влязох. Ах, колко пари, колко пари!

РАЛИ. Да мълчиш, чу ли? Да не си продумала някому, че езика ти отрязвам. Като няма да си, ни гьк, ни мък...

ВИДА (мълчи).

РАЛИ (разхожда се). Извади ги най-после от земята, не можа да утрае. Трийсет години ги кри, трийсет години ги таи. (На Вида) Видя ли? Туй, дето го приказваха хората, излезе истина.

ВИДА. Парите на дяда Раля.

РАЛИ. Те са. И той тъй ги криеше. Аз бях малък, но помня, като казаха още тогаз, че баща ми намерил парите и ги взел, а дядо за ден, за два умря, от мъка умря. И ей на, парите излязоха... (На Вида) Какво ги направи, не видя ли де ги скри?

ВИДА. Като си влезе Андрея, пак излязох, ама беше тъмно вече. Стоях, стоях, достраша ме и си влязох. Днес ходих в стаята му – гола, както си я знаеш. Пък и той не я заключа. Другаде ще са, заровил ги е някъде.

РАЛИ. Глупачка! Че да си гледала, да си пазила!

ВИДА. И ти! Нощ като катран, де ще видя. Пък и Андрея излиза.

РАЛИ. Тоз Андрея все по дирите му ходи.

ВИДА. Краде го.

РАЛИ (гледа я напрегнато). Знам. Старият крие тук-таме по някоя пара. Тях краде той. (След като помисля) Дали не е усетил и тез пари? Ако ги знае – беше!

ВИДА. Трябва да е земал и от тях. Старият беше много ядосан. Крадат ме, кай, крадат. Затуй ще си е извадил парите, да ги преброи.

РАЛИ (слуша я напрегнато, мисли).

ВИДА. Андрея казал на Елица, че ще я води на доктор. Ами пари, рекох? Андрея, кай, ще намери пари.

РАЛИ (избухва). Тоя човек трябва да се махне оттук! Такъв пияница не го искам аз. Ще го изпъдя. Не искам да го гледам пред очите си, да се махне! Да върви, дето иска, тук да не е само. (Ходи) И ти, каква ми си и ти. Да ти доде късмета, право в устата ти да доде, и ти да го изтървеш. Толкоз пари! Че гледай, виж къде ще иде, къде ще ги тури. Толкоз ум в главата си нямаш ли?

ВИДА (сопнато). И ти! Да си стоял тук, че да гледаш.

РАЛИ. Сът! Мълчи сега. Да си отваряш очите отсега нататък. Нийде да не ходиш, тук да си седиш – гледай стария де ходи, какво прави. Пази. (Разхожда се, мисли; към Вида) Слушай, ела сам! (Вида дохожда при него; говори тихо) Тез пари не ги давам никому, тез пари ще ги взема аз. Най-напред Андрея трябва да се махне оттука. Да отиде да живее в друга къща. Павли – той не е страшен. Павли тича подир момите. Нека си тича. Не бива да се жени още – защо ни е чужд човек в къщи? Трябва да останем сами. Останем ли сами – знам аз какво да правя...

ВИДА. Ами ако Андрея не иска да си излезе?

РАЛИ (заканително). Ще иска той. (Сяда) Ах, как не можа да видиш ти, снощи да видиш!...

 

Откъм Андреевите стаи, на вратата се показва Васил Ваклин, след него Едрю, Андрея и Елица.

 

ВАСИЛ ВАКЛИН. Я! Рали бил тука! Здрасти бе, Рале! За много години! (Отива към него и му подава ръка, но Рали не я поема) Дай си ръката бе! Гледай го какъв е...

РАЛИ. С пияни хора нямам работа аз.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Пияни хора! Хе, куме, да прощаваш. Кой е пиян? Пиян е попа. Пияни хора тук няма. Виж, ако искаш весели хора, има. (Към Едря) Нали тъй бе, сватанак? Ти пиян ли си?

ЕДРЮ. Не-е-е... Аз да съм пиян? Не-е-е... (Към Рали, заканително) Рале, ей, Рале, слушай... хъм...

ВАСИЛ ВАКЛИН (на Едря, като го държи за рамото) Докажи му, че не си пиян. Кажи: връв.

ЕДРЮ. Кажи ти.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Кажи де, кажи: връв.

ЕДРЮ. Фф-ръф!...

ВАСИЛ ВАКЛИН. Кажи: петел.

ЕДРЮ. Фе-фел... (Всички се смеят, без Рали и Вида)

ВАСИЛ ВАКЛИН (на Раля). Видя ли?

РАЛИ (на Андрея, гневно). И се смееш пък. Не те е срам! И къщата обърна вече на кръчма.

АНДРЕЯ (примирително). Е де, бате...

РАЛИ. Аз и в съня си нямам мира, по цяла нощ се въртя, като риба се мятам, и си мисля кое как да свърша, а той... Сакат ли си? Ръце нямаш ли? Вземи и ти свърши една работа.

АНДРЕЯ (засмяно). Каква работа бе, бате! Днес нали е празник.

ВИДА. Уф, и делник да е, все то.

АНДРЕЯ. Ти да не се бъркаш. Знам ти езика аз тебе.

ВИДА. Че какво пък? Онзи ден, като бяхме на лозе, какво работи? Знаял ми бил езика... Щом пекна слънце, отиде и легна под черешата да спиш. Знаял ми бил езика.

АНДРЕЯ. Господ затуй е дал сенки и дървета, да се спи под тях.

ВАСИЛ ВАКЛИН. Брава! И аз да бях, и аз тъй щях да направя!

ВИДА. Тъй! Тъй! Тя (сочи Елица) цял ден се гърчи като черев – ох, ох... и нищо не похваща, той пък по кръчмите. Готовановци.

ЕЛИЦА (тихо). Како! Как можа да го кажеш!

ВИДА. Няма да го кажа.

АНДРЕЯ (разсърден). Ама вий какво искате от мене? Какво се заядате днес с мене?

ЕЛИЦА (спира го). Андрея, остави, Андрея, ела да си идем.

АНДРЕЯ. Какви са тия приказки?

ЕЛИЦА. Андрея, Андрея...

ВАСИЛ ВАКЛИН. Чакайте бе, хора, недейте тъй.

РАЛИ (вика). Да се махнеш оттука, чуваш ли? Който стои със скръстени ръце, като тебе, който не работи, не го искам аз в къщи. Излез си оттука, иди в друга къща. Още утре да се махнеш!

АНДРЕЯ. Как? Ти ме пъдиш? Кой си ти? От коя къща ме пъдиш?

ЕЛИЦА. Андрея, моля ти се, Андрея!

ВАСИЛ ВАКЛИН. Чакайте бе, хора. Рале, недейте тъй...

АНДРЕЯ. Таз къща твоя ли е?

ВАСИЛ ВАКЛИН. Андрея! Рале! Не разбират! (На Едря) Хайде да си ходим. Върви! (Излиза бързо; след него тръгва Едрю, спира се, иска да каже нещо, помахва с ръка и излиза)

АНДРЕЯ. Таз къща твоя ли е? Ти ли заповядваш тука?

РАЛИ. Който работи, той заповядва.

АНДРЕЯ. Баща ни е още жив.

РАЛИ. Партии ще гони! Кмет ще става! Ставай какъв щеш, само се махай оттук. Иди в своя къща и ако искаш, цял ден леж. Още утре да се махаш! Да се изнесеш оттук!

АНДРЕЯ. Не се и помръдвам.

РАЛИ Ще те изхвърля, хубаво да знаеш. Ще ти събера парцалите и ще ги изхвърля. И тебе ще изхвърля.

ЗЛАТИЛ (влиза отвън). Пак ли се карате вий, пак ли? Ха-де, що стоите още! Скочете, избийте се, изтрепете се! Какво има, сега пък какво делите?

ВИДА. Уф, какво ли има пък, та ще го делим.

ЗЛАТИЛ. Колкото има, то е. Спечелете вий повече. Е какво? Изнапреж бяхте викнали срещу ми, че съм ви бил бъркал. На, сега стоя настрана, работете де! Нареждайте се сами и работете!

ВИДА. Какво разбрахме, като работим? Голи оголяхме и боси обосяхме.

РАЛИ (прекъсва я). Мълчи ти! Ти не се бъркай! (На баща си) Аз ли не работя? Аз ли бягам по партизанство? Аз ли пия по кръчмите? На него кажи! (Вика) Не го ща, да се махне! Човек, дето не работи, не го ща в таз къща. Да се изнесе!

ЗЛАТИЛ Че разделете се пък. Нали искахте да се делите – разделете се. Нека Андрея отиде на една страна, ти иди на друга. Разделете се. Ще ви дам от земята, от добитъка. Утре Павли ще се ожени; ако иска, ще ме гледа, ако не - ще си търся лесното. Разделете се, като искате. Разделете се...

РАЛИ. Аз от таз къща не излизам.

АНДРЕЯ. И аз не излизам.

РАЛИ. Ще излезеш.

АНДРЕЯ. На поляната ли да ида? Нека тате ми даде пари да си направя къща, ще изляза.

ЗЛАТИЛ. Какво? Пари ли? Че отде да ги взема? Чудни хора сте вий, не разбрахте ли, че нямам? Нямам, нямам! У, аз да имам, то е лесно, ама нямам. Току сте рекли: дай, дай. Нямам, разберете, нямам!

АНДРЕЯ (смее се; на Рали). Видя ли? Тати няма пари.

РАЛИ (ядосано). Ти ще се махнеш оттука, чу ли? Ще те изхвърля! И парцалите ти ще изхвърля.

АНДРЕЯ Е де, стига. Зайци ли ще плашиш?

РАЛИ. Какво? Ти... аз тебе... (Тръгва заплашително към него. Вън се чува силен шум. Рали се спира. Всички дават ухо навън.)

ГЛАСОВЕ ОТВЪН. – Додохме вече. Павле, не бой се!

– На добър час, Павле! Честита булка, Павле!

– Момчета, да си ходим ний сега. Сбогом, Павле.

– Сбогом, Павле.

– На сватбата ризи ще има ли?

ЖЕНСКИ ГЛАС. Ще има, ще има!

ГЛАСОВЕ ОТВЪН. Сбогом, Павле. Ако потрябваме пак, ний сме тука. Сбогом! Сбогом! Павле Сбогом!

ЖЕНСКИ ГЛАС. Сбогом! Сбогом!

 

Стъпки по стълбата; вратата се отваря, влиза Павли, след него Боряна. Тя се спира, с едната си ръка поподига престилката, с другата закрива очите си, но личи, че се смее.

 

ПАВЛИ (възторжено). Тате! Бате Рале! Бульо! Доведох ви булка. Ето я!

 

Общо учудване. Всички гледат Боряна.

 

АНДРЕЯ (зарадван). Брава, Павле!

ЕЛИЦА. Ах, Павле!

ВИДА. Булка! И таз хубава. Отде е тя?

ПАВЛИ. От Алфатари. Пристана ми.

ВИДА. Туйто! И защо се крие, толкоз ли се срамува пък?

БОРЯНА (пуща ръката си, засмяна). Не! Аз не съм още булка, та да се срамувам. Добър ви вечер! (Пристъпва няколко крачки и се завършва пак към тях) Днешните булки не се срамуват. Ние сме модерни. (Смее се) Какво! Надявахте ли се Павли да ви доведе булка? Не, нали? Какво си казвахте? Павли не го бива за такваз работа. Не го бива ли? Аз го зная него какъв е! (Смее се)

ВИДА (все още учудена и ядосана). Павле, какво си направил! (На Боряна) Коя дъщеря си ти?

БОРЯНА (дига рамене). Не знам. Нека каже Павли.

ПАВЛИ. На Вълчан Нанов.

АНДРЕЯ Алфатарския цар ли?

ПАВЛИ. Той.

ВИДА. Какъв цар? Кой е той?

ЗЛАТИЛ. Вълчан Нанов ли?

АНДРЕЯ. Вълчан Нанов от Алфатар. Знам го. (С усмивка, на Боряна) Знам баща ти. (На другите) Хъм... богат човек е, кмет е. (Позасмива се) И такъв е един, че каквото каже, направя го. Затуй му казват Алфатарски цар. Че не е цар – не е, прякора му е такъв.

БОРЯНА. Какъвто ще да е, цар е. И аз съм царска дъщеря. Я! (Пристъпва, оглежда къщата) Не сте мазали скоро. Вехти ви са чертичките. Ах, да ме оставите мене, че да видите как ще ви наредя. Ново, ново, всичко ново!

АНДРЕЯ. Ново ли? Де го новото?

БОРЯНА. Че аз без чеиз ли съм? Не чухте ли коя съм? Аз съм царска дъщеря! (Смее се)

ЗЛАТИЛ. Дъще, я ела насам.

ПАВЛИ. Иди, Борянке. Той е татко. Целуни му ръка.

БОРЯНА (приближава се до Златила).

ПАВЛИ. Целуни му ръка.

БОРЯНА (колебае се). Че като не си дава ръката.

ЗЛАТИЛ. Остави, остави, още е рано да се целува ръка. Ела по-близо, дъще. Я да видя! (Попипва нанизите и и ги оглежда) Истински! Злато! Хубав баща! Толкоз злато – цял имот...

БОРЯНА. Как ги теглиш, като че искаш да ги вземеш.

ЗЛАТИЛ. Ами поглеждаш ли как са вързани,... Може да паднат и да не усетиш.

БОРЯНА. Е! Ще ми купят други.

АНДРЕЯ. Кой? Баща ти ли?

БОРЯНА (показва Павли). Не, той.

ВСИЧКИ. А-а-а!

БОРЯНА. Ще купи ами, какво ще прави.

ВИДА. Глезена щерка ей ти.

БОРЯНА. Глезена съм, какво да правя. Петима братя имам и аз една сестра. И кой е баща ми? Вълчан Нанов, Алфатарския цар. (Смее се) Ах, как ме раздрънка таз каруца. Много са страхливи вашите ергени, страх ги е да не ги стигнат братята ми. (Попипва си косите) И косите ми се разбъркаха. (Пристъпва към лявата, врата) Кой живее тука?

АНДРЕЯ. Ний живеем там. Искаш да влезеш ли? Заведи я, Елице!

БОРЯНА. Искам да си видя косата, огледало имате ли? (Весело) Имате ли огледало, или се оглеждате на чешмата в коритото? (Смее се)

ЕЛИЦА. Имаме, имаме. Ела, влез. (Влизат)

 

Всички мълчат, слисани. Андрея се усмихва.

 

ВИДА. Е, драгинко! Е, Павле! Таз ли намери да земеш?

ПАВЛИ. Бульо, не й забелязвай! Тя е добра, ти не знаеш колко е добра. Само че такава е малко... весела...

ВИДА. Как приказва, как се смее! Че имало по-стари хора, че тоз, дето ще и бъде свекър, бил тука, не иска да знае.

РАЛИ. Върти се като...

АНДРЕЯ. Хубава е тя. Аз я харесвам.

ПАВЛИ. Много е добра, бате Андрея. (На баща си) Тате, защо мълчиш? Кажи.

ЗЛАТИЛ (мълчи).

ПАВЛИ. Кажи, тате.

ЗЛАТИЛ. Ти пита ли ме? Искал си да се жениш, пита ли ме? Каза ли ми?

ПАВЛИ. И аз не знаех, тате. Искали братята й да я годяват за други и аз й казах: приставаш ли ми – приставам ти. А друга не искам, друга не ща, таз ще бъде, никоя друга. Кажи, тате!

ЗЛАТИЛ. Правете, щото знайте, аз не се бъркам. Време за сватба ли е сега? С какво се прави сватба? Пари трябат, де са? Аз нямам, не разбрахте ли?

ПАВЛИ. Тате, моля ти се.

ЗЛАТИЛ (тръгва да излезе). Нямам, нямам. Не разбрахте ли, че нямам. Вий сте дробили таз попара, вий я сърбайте. Мене недейте ме закача, не ми искайте нищо. Нямам! Разберете, нямам! (Излиза)

РАЛИ. Туй е то. Толкоз. Не може.

ПАВЛИ. Бате Рале, защо... Пари! Пари аз ще намеря.

РАЛИ (сърдито). Я виж имам ли тук, на устата си жълто? Хлапак! Отишел човека, грабнал момичето, довел го.

ПАВЛИ. Бате Рале, не го грабнах, пристана ми.

РАЛИ. Утре ще доде онзи лудия, баща й, можеш ли стоя насреща му? Знаеш ли го какъв е? Окото му не мига. Ще ти тегли куршума и пак прав ще излезе. Може и по съдилища да тича, ще харчи, има. А ний? Ний сме ей-тъй-е-е – тънки като косъм.

АНДРЕЯ. Какво може да направи той. Дъщеря му не е дете, мома е. Ще си земе, когото си иска.

РАЛИ. Не, казах! Няма да бъде.

ПАВЛИ (гледа ту Рали, ту Вида). Вий... какво мислите да правите вий...

РАЛИ. Момичето ще го приберем. Докато не доде баща му, нито е твое, нито е наше – гостенка ни е. Като доде баща му, каквото рече той, то ще бъде.

ПАВЛИ (отчаяно). Бате Рале! Ако аз не зема Боряна, чудо ще направя. Ще умра, ще се убия!

ВИДА. Ами, ще се убиеш.

АНДРЕЯ Ех и ти, Павле. Ще се нареди тя, не бой се.

РАЛИ. Насъсквай го ти, насъсквай...

 

Чува се гласът на Боряна. Мълчание.

 

БОРЯНА (връща се). Какво сте се умълчали? Приказвали сте за мене, знам. Свекъра отиде ли си? По-хубаво, че си е отишел. Павле, какъв си, като че са те полели с вряла вода. (Глезено, подигравателно) Татко ти ли те гълча? Ах, горкичкия! (Отива до прозореца и гледа навън) Каква месечина е навън! Тъкмо бели коне да крадеш! (Към другите) А Павли не краде бели коне, а бели моми краде.

АНДРЕЯ (засмяно). Барем да си бяла!

БОРЯНА. Черна съм, нали? И очите ми са черни, като на циганка. Черна съм, ама съм хубава. (Обръща се.) Ах, каква месечина! Не мога, ще поизляза малко. (Излиза на чердака. Ниско, но все пак доста високо запява.)

Колчим мина покрай вази, Яно, ти от чердак, душо, все побягваш... Ах кажи ми, кажи, леле, Яно, дал не съм те, душо, докундисал...

ВИДА (кръсти се). Господи!

АНДРЕЯ (смее се).

ВИДА. Павле, Павле! Как я намери, Павле!

ПАВЛИ. Булво, тя си е такава, весела е... Нищо от туй...

БОРЯНА (влиза). Какво ме гледате? Какво ли си мислите: таз полудя ли? Какво да правя пък – пее ми се. И нали има една песен: Боряно, Борянке, сал ти ли си мома, сал ти ли знайш да пееш? Аз съм таз Боряна! (Смее се.) Хубаво, че имате чердак, ще си пея. И в нашата къща имаме чердак. Павли знае. Нали, Павле?

ПАВЛИ. Знам.

БОРЯНА. Че ако не беше този чердак, де щеше да ме видиш? (Смее се)

РАЛИ (става). Хайде сега. Хайде да си ходим.

БОРЯНА. Къде?

ВИДА. У нас, къде. Ще додеш у нас, у нас ще спиш. То не може то тъй. Утре ще до де баща ти, ний искаме с чисто лице да го посрещнем.

БОРЯНА. Ах, татко! И братята ми! Нека додат, не искам да знам. Мислете му вий.

ВИДА. Какво ще му мислим. Каквото каже баща ти, то ще е.

БОРЯНА (гледа ги). Вий като че... не ме щете. Мълчание.

БОРЯНА. Като не искате да се върна. (Гледа Павли.)

ПАВЛИ. Не, Борянке, не!

БОРЯНА. Като не ме искате пък, ще си ида.

ПАВЛИ. Не, Борянке!

АНДРЕЯ. Туй не може, туй няма да стане!

РАЛИ (като се обръща). Какво? Ти пак ли захващаш?

ЕЛИЦА (дърпа Андрея). Андрея, моля ти се. Ела да си идем.

АНДРЕЯ (ядосан, въздържа се с мъка и тръгва с Елица; на Павли). Павле, мини после у нас!

РАЛИ (на Вида и на Боряна). Влизайте си.

БОРЯНА (весело). Къде искате да дода, у вас ли? Хубаво, да дода! (Тръгва с тях.)

ПАВЛИ. Борянке, чакай...

ВИДА. Стига. Утре пак ще си приказвате.

ПАВЛИ. Бате Рале... Бате Андрея...

АНДРЕЯ (от вратата). Ела после у нас, Павле (Влиза си с Елица)

ПАВЛИ. Бате Рале... чакайте... слушайте...

 

Рали и Вида влизат у тях, Боряна набързо прави знак на Павли, че ще се върне. Влиза и тя.

Павли гледа след тях. След туй отпуща очи и се замисля. Вратата изскърцва – показва се Боряна, прави знак на Павли да мълчи и дотичва до него.

 

ГЛАСЪТ НА ВИДА. Боряно! Къде си!

БОРЯНА. Ида, ида! (На Павли, бързо.) Ти мислиш, че ще се върна ли? Не! Ще видиш утре как ще ги разиграя тез дяволи.

ГЛАСЪТ НА ВИДА. Боряно!

БОРЯНА. Ида, ида! (На Павли) Лека нощ! (Избягва към вратата, усмихната.) Лека нощ!

 

З а в е с а

 


напред горе назад Обратно към: [Боряна][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух