напред назад Обратно към: [Приключенията на Гороломов][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Съд. Колко стопани може да промени една нива


Гороломов преспа още една нощ у Ивана и на другия ден и двамата потеглиха на път. От уважение към своя гостенин, посъветван и от жена си, Иван се постъкми, тури си прана риза, облече си по-новичек червен елек. Освен туй той напълни колата със слама, метна отгоре една черга, а отзад тури възглавница, на която седеше сега Гороломов. Две села имаха да гонят днес: Саръджа и Дели-Исуф, и двете чисто български, ако и да бяха с турски имена. Тъкмо това разправяше и Иван.

– Чувам, че щели да ги прекръстват – говореше той, като беше седнал тъй, че да може да поглежда и към конете, и към Гороломов. – Щели да им турят български имена. За Дели-Исуф е лесно, там в гората има много дива асма, диво лозе – влече се по дърветата като повет, – та затуй Дели-Исуф щели да го казват Лозен. То хубаво. Ами Саръджа? Саръджани не знаят какво да правят. На турски саръ значи желт, но значи и глух. Сега – не тъй, не тъй. Да нарекат селото си Глухарово, страх ги, ще им думат глухари. Да го нарекат Жълтеш – и то не иде. Жълтеш – жълтеница, най-напред, знаеш, за момите им не е хубаво. Някои Думат да го наречели Жълтица. То пък хич не иде, нито е за сиромах, нито е за богат. Отде си? От Жълтица. Като си от Жълтица, де ти са жълтиците? Нали тъй? – смееше се Иван. – Уж от село Жълтица, пък пет пари няма в джеба си. Та, не върви. Виж, ако е за богати хора, богати хора в Саръджа има, ама те си крият парите, проклетите, и за жълтици ли, сакън! – за таквоз нещо и дума не дават да се каже. Страх ги. От хайдути ги е страх...

Гороломов си даваше вид, че слуша, усмихваше се. Всъщност той не внимаваше и ако се усмихваше, усмихваше се повече на собствените си мисли. А когато Иван подкара по-бързо конете и вече гледаше само към тях, Гороломов по-свободно се предаде на мислите си. Прехвърляше през ума си всичко, което беше му се случило в Чамурлии: пристигането му през нощта, чистата оная стаичка у Ивана с бели стени и бял таван, после – кръчмата на Арнаутина, спречкването с Танко Бората – тоя Танко отде се взема! – и, на края, застраховането на тримата чорбаджии– успех, неочакван и за самия него. "Началото е добро! – помисли си Гороломов. – Ще върви тя, виждам аз. Таз година – застраховки, догодина – речи, а после – народът от всичките тия села тръгнал след Гороломов и Гороломов – депутат!"

Гороломов се позамисли, очите му пламнаха, като че виждаха нещо, след туй той замаха с юмрук и завика:

– Тогаз ще ме разберат те мене! Там! На трибуната!

– А? – каза Иван и се обърна. – Каза ли нещо?

– Нищо, Иване, нищо. Аз тъй... Хубаво времето, а, какво ще речеш?

– Хубаво. Дъждеца беше малко. Повечко да беше поваляло я!

Иван погледна Гороломова, разбра сякаш, че нещо гори в него, позасмя се и се обърна към конете си. Бяха навлезли в гората, пътят криволеше измежду корени и пънове, та трябваше да се внимава. Гороломов хвърли възторжен поглед наоколо си. От вчерашния дъжд гората беше като къпана, огряна от меко, спокойно слънце, дънерите и клонете на дърветата бяха още влажни и черни, а шумата – нейде още зелена, нейде – жълта, а нейде – червена като кръв. Тук-таме – малка полянка с гъста изсъхнала трева, като повалено жито, с глогини и шипки, на които още се червенее плод. И каква тишина! Няма летните сенки – през оределите клони свети небето. Черни, мълчеливи птичета, големи колкото косове, но с дълги опашки, прелитат настрани, дигат се тежко, като подхвърлен камък, а щом кацнат, лъкатушат бързо-бързо из гъсталака. Ето подскача заек, сепва се, гледа, едното му ухо поклепва, и – бяга назад. Докато Гороломов извика, заекът е далеч, премята се из тревата, прескача, изпънат, с тъмен гръб, с щръкнали уши.

– Ху-ху-ху! – вика Гороломов. – Хайдяяя! Ах, Иване, да имаше една пушка!

– Де ще го стигнеш, отиде. Много ги има таз година. Като мравинки ходят из гората. Няма кой да ги бий! Само Петър, даскала, излиза на лов, ама и то много нарядко. Пък и не му е хубаво месото на заека – каза Иван и се намръщи. – Синьо таквоз, като на леш...

Гороломов не слуша Ивана и гледа пред себе си, очите му горят. Гората беше много малка, свърши се и ето че се откри пак полето. И що? Завеса някаква ли се дигна, или огромни порти се отвориха? Колко надалеч се вижда, как равна е чертата на хоризонта и как, проточена като конец, върви към едната страна, върви към другата, върви сякаш към двата края на света! Гороломов се вълнува, сърцето му бие често. Втори път, откакто е излязъл от града, го обзема това странно чувство: струва му се, че става лек, безплътен, превръща се на дух и пълни това широко небе или – цялото небе сякаш свети в душата му. Прилича на пролет, топло е, едва-едва полъхва ветрец, колкото да раздвижи паежините из въздуха. Чува се, че пее чучулига. Гороломов гледа нагоре, търси я, лицето му светва, тънките косми на брадата се развяват и лъщят. Дълго време той чува чучулигата, но не я вижда. Не я вижда, а песента и сякаш капи на капки, възторжена, вдъхновена.

– Ах, ето я, ето я! – вика Гороломов. Като малка черна стрелка, чучулигата трепти във въздуха, присвива криле и пак се дига, не толкоз уморена, колкото прималняла. – Ах, милото, милото... – говори Гороломов. – Гледай я как пее... и все нагоре отива... Ах, милото... Иване, спри, Иване! Спри! Спри!

Иван помисли, че е станало нещо, спря веднага и се обърна: заловен с двете си ръце за сандъка на каруцата, Гороломов гледаше нагоре, към небето, усмихнат, умилен.

– Ах, милото, милото! Иване, слушай го как пее... Ах, миличкото... Стига... стига... сърчицето ти ще се пукне... Ах, миличкото... миличкото...

Твърде благоприличен, откакто си беше облякъл прана риза и нов елек, Иван чакаше търпеливо, усмихнат, но готов да скрие веднага усмивката си, ако Гороломов погледне към него. Изотзад по пътя задрънка каруца и бързо-бързо наближи. Хубави коне, и двата сиви, с червени ширити по юздите, препускат напето, леко, като че не чувствуват зад себе си никакъв товар. Селянинът, който ги кара, и той пременен, важен такъв, горд. Но всичко това го забеляза само Иван. Гороломов, както беше снел погледа си от чучулигата, гледаше друго: отзад в каруцата, на хубава пружинена седалка, седяха две жени. Едната беше селянка, червендалеста мома с наниз от пендари, а другата – учителка трябва да е. Пристегната в кръста, гологлава, вятърът развява косата над челото й – какво чисто, бяло чело! И очите й – черни, продълговати, засмени и дяволити. Тя приказваше на другарката си и се смееше и, както беше се полуобърнала към нея, уж случайно успя да плъзне погледа си над рамото и и да погледне още веднъж Гороломова – тия очи под тънките черни вежди, тая усмивка! Гороломов гледаше като замаян подир каруцата, която отмина напред, като пееше с осите си. Отзад на дъното на сандъка можеше да се види нарисуваната там картина: Райна княгиня, със знаме, с лъв до нея. Отгоре надпис: "Димитър Костадинов, с. Каралии". Но това го забеляза пак само Иван.

– Коя е тая, Иване? – каза Гороломов, като че се пробуждаше от сън.

– Таз ли? Даскалица е. Ганка Попова, даскалица е в Каралии. Тя често иде в наше село.

Гороломов извади бележника си.

– Ганка Попова, учителка, Каралии – записваше той, като сричаше думите. – Тъй ли, Иване? Добре. Ще я позаобиколим и нея, ще я застраховаме. И нея ще я турим в коша!

Иван се засмя.

– Не знам. Тя да не ни тури в коша. Много е дявол.

– Аз съм по-голям дявол от нея, Иване, гледай си работата. Хайде, карай! Карай да вървим!

Гороломов скри бележника си, хвърли още един поглед нататък, накъдето пееше чучулигата, и се усмихна. Каруцата с учителката беше вече далеч, възви настрана и едва-едва долиташе някоя мелодична нота от колелата й. Иван пое пак пътя за Саръджа и Дели-Исуф.

В това време двете тия села бяха в голяма тревога. Те бяха близо едно до друго и досега нищо особено не ги делеше, освен разстоянието от два-три километра помежду им. Инак, хората си бяха едни и същи, едни и същи обичаи и носии. Ако нещо понакърняваше доброто им съседство, то беше обикновеното междуселско съперничество, което избиваше в шеги и подигравки, твърде невинни сами по себе си. Така саръджани, които бяха по-богати и по-отракани, смятаха делиисуфчени за по-прости, и то не за друго, а защото селото им било сред гората, защото носели големи калпаци и рядко се бръснели. Всъщност, делиисуфчени бяха честни и работни хора, но малко се проявяваха навън, защото си имаха друга работа: ровеха като къртици около селото си, кореняха от гората, правеха ниви, намираха се във вечна война с горските стражари. Бяха весели хора, гората им даваше възможност да развъждат кози, затуй почти във всяка къща имаше и гайда.

Делиисуфчени имаха и други добродетели. Докато саръджани, уж учени, уж префинени, нямаха мир и слога в селото си и се деляха на безброй партии, делиисуфчени държаха едно и на изборите се явяваха вкупом, със знаме, в бойна колона от двайсет-трийсет реда, по четири души в ред. Най-назад, на мястото на фелдфебела, обикновено вървеше Атанас Куция, Това малко разваляше стройността на колоната, но я правеше пък още по-внушителна.

Сега между Саръджа и Дели-Исуф беше избухнала същинска война. Когато преди няколко месеца и двете села поискаха да създадат имоти на читалищата си, те посегнаха на една и съща нива: саръджани твърдяха, че е тяхна, делиисуфчени твърдяха обратното. Най-напред, както му е редът, и двете страни изкараха плугове да я орат, срещнаха се там, биха се, имаше някоя и друга счупена глава. После се започна дело. Днес окръжният съд щеше да доде да направи оглед на самото място. Още снощи в двете села стигна хабер, че съдиите са вече в общината, останали са там на гости у кмета, а утре в девет, девет и половина часа ще бъдат на нивата в къра.

Първи и в по-голям брой, както винаги, пристигнаха там делиисуфчени. Атанас Куция не липсваше сега. Тъй като селото им беше по-далеч, някои дойдоха с каруци, разпрегнаха ги и пуснаха конете да пасат. Между делиисуфчени беше и Апостол Авджи-Михалев, млад селянин, висок и як, с когото саръджани най-малко желаеха да имат работа. Но тоя път саръджани бяха дошли по-малко, по-стари и по-улегнали хора. При това оня, който ги водеше – Къса Иван – беше кротък и мъдър човек.

Нито едната, нито другата страна мислеше за кавга днес, но все пак – имаше и горещи хора, – за да се избегне каквото и да било спречкване, седнаха отначало отделно и по-надалеч. Отделно седнаха, за да не ги обвинят в пристрастие, и свидетелите, стари турци и татари от околните села. Само Цоню Молеца от Саръджа не можеше да се сдържи на едно място. Дребничек, с опънати нагоре потурки, със сипаничево лице, с черни, мънички очички, като трънки, все ухилен, той току сновеше ту насам, ту нататък. Като додеше между делиисуфчени, той казваше: "Нашите думат, че като ви вземат нивата, ще захванат давия за гората при Кара-Орман. И тя била наша." После се завръщаше при саръджани и казваше: "Страшно ни се заканват ей! Щели били да чукат главите ни на камък." Не минаваше много, Цоню пак се озоваваше сред делиисуфчени. "Знайте ли що думат нашите? – говореше им той. – Думат: защо им е таз нива на делиисуфчени? Какво ще там, ламбени шишета ли? Или лимонтузу?" Делиисуфчени разбираха, че саръджани ги подиграват за простотията им, и веднага им отговаряха, както си знаеха. Тогава Цоню се връщаше при своите и казваше: "Ония там ни пцуват на майка."

– Цоньо! – скара му се най-после Къса Иван. – Какво се вреш насам-натъй като шило. Тук да си стоиш, чу ли? Стига си пускал тез фитили.

Къса Иван трябваше да въздържа и по-буйните.

– Гено, Стоиле, Русе! Стойте си на местата. Дошли сме не да се караме, а да се съдим. Трайте.

По едно време при делиисуфчени доде Петър Джумалията от Дуралии, осемдесет и повече годишен овчар, най-важният свидетел по делото. Изпървен той стоеше подпрян с две ръце на кривака си, като че беше са закрепил на три крака, но отпосле се оживи, замаха с ръка, заразправя. Саръджани искаха да чуят какво казва, не можаха да удържат любопитството си и един по един надодоха около него.

– За пътчето, каеш, Димо – говореше Джумалията. – То пътищата, да ти кажа ли аз тебе, не стоят на едно място. Таз година го гледаш ей тука е, а след пет, след десет години – няма го. Отметнало се хе, на друга страна. На, гледай, ей туй, тънкото пътче за Енидже, преди руското мурабе там ли беше? Не. Ей тук минаваше, дето сме сега.

– Че пък отде помниш толкоз, дядо Петре? – каза Апостол Авджи-Михалев. – Като че си го записал на книга.

– Аз не знам книга, аз съм без очи. Ама като е за помнене, помня. Помня, защото ей тук е Бешир ефенди пазарджишкият каймакамин, срещна Ионус-Пехливана от Шах-Вели, Голям бабаитин беше кучето, мръсуваше. Като разкопчал ония пачи на потурите си, като гащат петел. Като го видя Бешир ефенди, "тутун"! – рече на заптиетата, завалиха го, зеха му силяха и с едни ножици – Бешир ефенди ги носеше в дисагите си – изрязаха му пачите и го пуснаха. Стана, окълцан такъв смешен, тръгна си, па се обърна, напсува каймакамина и хукна да бяга. Докато заптиетата се качат на конете, той стигна ей там до яра. Там го уловиха и му вързаха ръцете наопак.

– Ти остави туй – каза Апостол. – Кажи по-добре нещо за нивата. Наша ли е, или на Саръджа?

– Е, туй ще го кажа на судията – каза Джумалията и пак се подпря на кривака си.

По-настрана отведнъж избухна караница. Дядо Желю от Дели-Исуф и Стоян Чивгъна от Саръджа, зачервени, ококорени, бяха се запънали един срещу други като петли.

– Тук, тук минаваше синура! – викаше Чивгъна. Какво ще ми разпраяш ти мене. На калпака ми разправяй ти, аз не зная ли?

– Знаеш ти... Нищо не знаеш. Ти тогаз телци пасеше.

– Тъъъй ли... Телци съм пасял. Ти барем да имаше крави!

Делиисуфчени се засмяха гърлесто и високо, като че вятър разлюля някаква гора. В същото време насреща отвъд нивата издрънка каруца и спря. Един гражданин слезе и, с чанта под мишницата, бързо тръгна към насъбраните селяни.

– Съдията! Съдията! – извикаха някои. Селяните се умириха и ония, които седяха, станаха на крака.

Гороломов – той беше – вървеше направо през стърнището. Преди малко от една височина той видя селяните сред къра, научи от един случайно срещнат пътник за какво бяха се събрали и без да слуша Ивана, заповяда му да кара право нататък. "Не се ли намери някой умен човек да им каже две приказки и да ги помири – мислеше си той. – Ще се избият за нищо и никакво." В ума му вече се натъкмяваше речта, която щеше да произнесе, още по-ясно виждаше какво щеше Да стане по-сетне: развълнувани, придобрени, селяните е прегръщат като братя. Като разберат пък кой е и по какво ходи, десет-двайсет души още на часа, от благодарност, се застраховат. "Хубав случай, великолепен случай! – мислеше си Гороломов. – Ще имам и една прекрасна кореспонденция за "Фар".

Гороломов влезе между селяните. Някой попохванаха калпаците си, някои нерешително промълвиха: "Добре дошел, г-н съдия!" И други се приближаваха почтително, но Гороломов не поглеждаше никого и се озърташе, като че търсеше нещо. Той съзря наблизо една разпрегната каруца, отиде бързо към нея, качи се за голямо учудване на селяните и застана прав.

– Елате наблизо – каза той. – Кои са от Дели-Исуф? Нека застанат тук отляво. Които са от Саръджа, да застанат отдясно!

Селяните пристъпиха и се разделиха на две купчини. Делиисуфчени бяха пет-шест пъти повече.

– Вий всички от Дели-Исуф ли сте? – каза Гороломов. – Щом сте дошле толкоз много, разбирам колко сте прави.

Студен вятър облъхна делиисуфчени. Саръджани, обнадеждени, се позасмяха.

– И тъй... – започна Гороломов. – Вий, значи, не можахте да намерите някой начин, не можахте да намерите някое средство, да разрешите тая работа по между си, полюбовно, като братя. Искате съд? Искате адвокати? Искате вълци в овчи кожи? Миналото, значи, не ви е научило нищо. Жално! Много жално! Вина ги ще се намерят хора да си послужат с лъжа, с измама, с всички лоши работи, обаче народът трябва да победи с истина, с добро, с морално превъзходство! Само тогаз българският народ няма да остане излъган, както е оставал излъгван от петдесет години насам, както се лъжат овцете с празен чувал, за да отидат на баира. Уж – и тия като ония! Само тогава тая печална кинематография ще спре!

Селяните мълчеха като на молебен. На предната редица Къса Иван, дребничек, с бяла като сняг глава, с червени възпалени клепачи, гледаше Гороломов, без да мигне, и по всичко личеше, че прави отчаяни усилия да го разбере.

Гороломов продължи:

– Влезе ли една работа в чекмеджетата на чиновниците тя е изгубена. То е като вода без дъно. Такава е чиновническата работа. Защо? Защото липсва чиновнически стабилитет, най-напред. А какво става тогаз? Става туй, че бай Раню, като почувствува, че му е осигурен днескашния ден, започва да мисли за утрешния. И понеже опозицията е доста силна, за да хипнотизира и да обещава, чиновникът пита вече кои са евентуалните наследници. А вие търсите тая гънка в политическата конюнктура!

Стана тъй тихо, че, дето се казва, муха да бръмне, ще се чуе. Селяните гледаха в земята и мълчаха. Гороломов разбра, че е доста тъмен,и неочаквано попита:

– Коя е тая нива, за която се карате?

Най-после селяните усетиха здрава почва под краката си и се оживиха. Цяла гора от ръце се подигна, всички посочиха някъде надясно и в един глас извикаха: "Ей я хи, там! Оная нива!"

Къса Иван обясни по-добре:

– Ей там на боруна, г-н съдия. Камичката там, под гората. Крушката там, нали я виждаш, от таз крушка до гората. Туй е то!

Между две баирчинки и гората, нивата ясно се очертаваше като един жълт триъгълник. Не беше голяма, да имаше, да имаше най-много десетина декара. Гороломов се усмихна.

– Значи, за туй нищожно парче сте се опълчили едни срещу други! И какво значение има туй, че ще бъде Саръджа или на Дели-Исуф, какво значи тая дума – наше и ваше? Мислите ли, че собствеността е нещо вечно? Погледнете на държавите и ми посочете две държави с еднакъв тип управление. Най-разнообразни концепции, най-разнообразни констеляции и постройки от политически сили!

Гороломов позамълча. В тая пауза Къса Иван който отдавна се канеше да каже нещо, се обади:

– Г-н съдия! Молим! То... как да река, тъй ще е, тъй трябва да е, щом го казваш. Ний сме прости, ний сме дебели глави, че не разбираме. Да щеш, господин съдия, да приказваш по нашему, та да разбираме. А то – тъй е, как да не е тъй...

– Искам да кажа – продължи Гороломов, като изгледа строго Къса Иван, – че което е наше днес, утре може да не е. Чували ли сте какво нещо е колхоза? Утре държавата може да каже: земята е моя, аз си я вземам – вий само ще я работите. Да, така е. А туй парче? Хъм... Аз мога тая нива да я дам на Саръджа. (Делиисуфчени трепнаха.) Аз мога да я дам на Дели-Исуф (вълнението премина между саръджани). Аз мога, най-после, да я продам или да я харижа на някой сиромах. То е нищо, то е дребна работа. Важното е да има мир, важното е да се откажете от вашите закоравели понятия. Разбрахте ли?

– Аз не разбрах – рече Къса Иван.

– Ти пък! – разсърди се Гороломов. – Ти все не разбираш!

– Правото си е право, г-н съдия. Ако е за разбиране – не разбрахме, ако е за отказване – не се отказваме! Г-н съдия! Дай ми воля да кажа и аз една дума.

– Говори! – каза Гороломов.

– Не се отказваме, защо да се откажем – започна Къса Иван. – То, право е, както каза ваша милост, тъй е, земята може днес да е в едни ръце, утре в други. Попитали една нива колко стопани е променила. "Само четирийсет попа с по едно око", рекла. Ще рече, само четирийсет попа с по едно око са я имали, а колко са били поповете с по две очи, колко са били селяните, търговците – господ знае. Та, право е туй. Пък и за нас, за хората, колко земя ни трябва за всекиго от нас; крачки надлъж и една нашир. Та тъй е, право е. докато е жив човек, не може – моето е мое, чуждото чуждо. Та и ние, господин съдия, искаме да знаем кое е наше, кое – не. Не щем помирение, искаме да се гледа делото.

Тълпата наоколо се раздвижи. Чуха се гласове:

– Искаме да се гледа делото!

– Да се питат свидетелите!

– Не щем помирение. Тук да се реши!

Със скръстени ръце, тъжно усмихнат, Гороломов почака, докато утихне глъчката.

– Значи, искате по закон? – каза той. – Добре. Нека погледнем сериозно на положението. Да се помъчим да решим въпроса, без да нарушаваме закона, или като му дадем едно малко извъртване...

Ново вълнение раздвижи селяните, Къса Иван пак дигна ръка и се накани да каже нещо. В тая минута един селянин пристигна на кон и още преди да слезе, високо съобщи:

– Съдът иде!

Най-близкият селянин до него го попита:

– Иде ли? Още двама съдии ли идат?

– Как двама. Трима са. Председателят и двама членове.

– А тоя? – каза селянинът и посочи Гороломов с очи.

– Тоя ли? Че той не е съдия. Човека си ходи по работата – застраховки прави. Ей там го чака Иван Пелтека от Чамурлии, сега приказвах с него. Г-не – обърна се весело той към Гороломов. – Намерихте събрани хора, реч държите, а? От коя сте партия?

Всички очи се обърнаха към Гороломов.

– Вярно е – каза той. – Аз не съм съдия. Аз съм Гороломов, инспектор-аквизитор на дружество "Рила", ходя по застраховки. Но аз...

Дигна се страшна глъчка. Някои прихваха да се смеят, после отведнъж ги хващаше яд. И всички викаха:

– Не бил съдия, а?

– Че какво иска тоз чиляк. Ей, приятелю, я да слезеш оттам!

– Какво... Той с нас подиграва ли се?

– И закона щял да извърта пък...

– Виж я ти тая женка гражданска!

– Ей, г-не, не те бива за съдия! – извика Цоню Молеца и се захили. – Уволняваш се!

Гръмна смях. Дори Къса Иван, колкото и да беше добър и кротък човек, и той се позасмя и поклати глава.

Някъде по-назад се зачуха попържни и закани.

– Постоле, остави, Постоле! – викаше някой.

– Ще го оставя ли? Чакай да го науча аз него как се подиграва с хората.

Апостол Авджи-Михалев, с потъмняло от гняв лице, висок какъвто си беше, разбутваше селяните, за да си отвори път, и идеше право към Гороломов с един дълъг прът в ръцете си.

– Бягай! Г-не, бягай! – извика някой до Гороломов.

Гороломов видя Апостола, разбра намеренията му, но не се помръдна, като че искаше да провери дали ще посмее да го удари. Вън от това, той още не смяташе речта си за свършена. Вече в последния миг, когато видя, че Апостол с вкаменено от яд лице замахва с пръта, Гороломов се обърна, прекрачи през дъното на каруцата и рече да скочи, но прътът изтрещя току до него и нещо го парна като огън по ръката. Гороломов скочи и се обърна: Апостол заобикаляше каруцата и издигаше пръта. Гороломов хукна да бяга. – Ху-ху! – завикаха селяните подир него като по вълк.

– Бягай!– крещеше Цоню Молеца. – Бягай, стигнах те!

През стърнищата, през нивите Гороломов бягаше, колкото сили имаше. Никой не го гонеше. Но той чуваше такъв вик след себе си, като че всички селяни се бяха потирили след него. На едно място той се препъна и падна – вик и смях отзад, стана и пак хукна да бяга – е по-голям смях. Като мислеше, че е вече в ръцете на неприятелите си, Гороломов се обърна: никой не го преследваше. Тогава той тръгна полека, като изтупваше колената си и поглеждаше ръцете си, издраскани от къпините. От малкия пръст на лявата му ръка течеше кръв: там беше го ударил Апостол с пръта.

Иван видя всичко, което стана. Най-напред му мина през ум да бяга, накъдето му видят очите. После помисли да се върне в село, но най-после реши да догони Гороломова. Бързо-бързо той се метна на колата, защото Апостол още държеше дългия прът и поглеждаше и към него, и шибна конете. На двеста-триста крачки той намери Гороломов седнал край пътя замислен.

– Е, какво стана тя! – рече Иван. – Аз не ти ли казвах, ваша милост, да не се бъркаш. Какво ще ги помиряваш таквиз хора? То, все едно е да влезеш между два камъка, между два воденични камъка – ще те смелят. Делиисуфци! Те майка си и баща си закалват!...

Гороломов погледна издрасканите си ръце и нищо каза. След туй се качи на каруцата.

– Е, да карам ли сега заСаръджа? – попита Иван.

– Нито за Саръджа, нито за Дели-Исуф – каза Гороломов с отпаднал глас. – Ти познаваш ли Методи Добрилов, даскала? Знаеш ли пътя за Мусу-бей?

– За Мусу-бей? Как да не го зная. Ей го де е Мусу-бей, зад баиря.

– Карай там тогаз.

Гороломов погледна пак ръцете си. Иван шибна конете. Когато се поотдалечиха, Иван се обърна: селяните бяха се умирили и струпали накуп. Между тях се виждаха няколко граждани. Имаше и двама-трима стражари. Съдът беше дошел.

 


напред горе назад Обратно към: [Приключенията на Гороломов][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух