Обратно към: [Емил Тонев][СЛОВОТО]

Към пет сутринта го събуди телефонът. Звънеше оттатък, но се чуваше достатъчно силно през отворените врати. Отначало Васко си помисли да не вдига, но жена му и децата спяха блажено, натъркаляни около него на спалнята, та ако звъненето продължеше по-дълго, щеше да ги събуди. Затова се изхлузи полека и се дотътри бос до хола. Затвори вратата и вдигна слушалката.

- Васко! Васенце! А-а-а-а! Какво правиш бе, майна?! - възторжено крещеше някой от другата страна на жицата.

- Ами спя, бе - каза Васко.

Махмурлукът си го биваше. Беше спал около два-три часа след снощния запой с пичовете. Крайно недостатъчно.

Крещенето продължаваше и Васко най-сетне осъзна, че е Симо. Ако телефонните разговори се плащаха на децибели, този щеше да излезе доста скъпо. Симо живее в Детройт от десетина години, полулегално; емигрира през 90-а. Още няма зелена карта и не може да си дойде дори за малко, защото няма да го пуснат обратно в Щатите. Чуваха се от време на време по телефона - как си, що си, ала-бала. Все по-рядко се чуваха.

Накрая Симо се укроти.

- Как сте вкъщи бе, Васе? Добре ли сте?

- Екстра сме бе, всичко е наред - каза Васко.

- Е-е! Густо, майна! Пълно густо! Много се радвам!

Десетте години не можаха да изтрият густото и майната от речника на Симо. Какво ли щеше да стане след още десет? Помълчаха. Все по-трудно вървяха тия разговори. Сигурно от разстоянието - трудно се промушваха между другите подобни разговори, пък и кабелът е много дълъг. Навън се беше развиделило, но слънцето го нямаше още.

- Ти пиеш ли в момента? - изневиделица попита Симо.

Явно беше забравил шестте часа разлика от там до тук.

- Не, бе. Сега се събуждам.

- Щото аз пия - похвали се Симо.

То си му личеше по дикцията.

- Ами добре - каза Васко.

Пресметна, че сега в Детройт е към единайсет вечерта. Симо помълча малко. Чу се как преглътна нещо течно и въздъхна. После каза:

- Васе, що не си сипеш едно? Да си поркаме и да си говорим, като едно време. А? Айде, бе!

Гласът му прозвуча някак умолително. Нямаше как. Можеше да го избудалка, но така не е честно. Отиде до хладилника, затисна слушалката между ухото и рамото и извади водката. Сипа си една, сложи и лед. Какво ли пиеше Симо? Не го попита.

- Наздраве - каза и отпи, докато се връщаше в хола.

Вкусът на първата глътка беше доста гаден. Но се търпеше. И подейства учудващо добре. Изтегна се на канапето с телефон в едната и чаша в другата ръка. Замътеното му съзнание се поизбистри и отгоре изплува снощната закачка на Вожда с новата сервитьорка. Тя миеше чаши зад бара и й се беше обелил лакът от един нокът. Харесваше Вожда, отдалеч си й личеше. Изпъна пръсти и му се оплака глезено. Той присви очи, погледна пръстите й и най-сериозно каза:

- Ти си лесбийка.

- Простак! - захили се тя.

- Няма майтап, във вестника пише. И рисунки има - каза Вожда.

После й обясни. Съотношението в дължината на показалеца и безименния пръст показвало доколко човек е склонен към хомосексуализъм.

- Ето, гледай - показалецът ти е по-дълъг, значи дълбоко в себе си, в изконната си същност, ти си лесбийка. Питай Васко, ако не ми вярваш! Нали, Васко?

Васко кимна утвърдително. Сервитьорката внимателно разгледа пръстите си и се замисли. После се усети.

- Я дай да ти видя ръката! - настоя.

Вожда си я показа.

- Ами и ти си педераст - установи тя не без учудване.

- Тъй ли? Супер! - зарадва се Вожда. - Лесбийка и педераст. Ние сме родени един за друг! Искаш ли да се омъжим?

Оттатък, в Америка, Симо дълго се смя на Вождовите глупости.

- Тоя пич няма да се промени и след сто години - каза.

В спалнята изплака бебето и Васко надникна да види какво става. Малкият обаче се укроти и той се върна на канапето. Симо искаше да слуша още такива истории и Васко му разказа. Разказа му за снощи и за други подобни вечери напоследък. Как Вожда пуска "Куин", Тошо скача върху бара и танцува като луд - "Куин" за Тошо е нещо като лампата за кучето на Павлов. Как Емко ходи за щука на Марица и как една щука му отнесе въдицата. Как на Чаво му разбиха носа, защото го помислиха за педофил. Разказа му за младия скинар, който минава чат-пат в кръчмата с идиотското си куче и яде пържени картофи чисти, без сирене и даже без сол, защото не понася нечисти раси и кльопачки, а на врата му има татуирана сентенция с готически шрифт: ЖИВОТЪТ Е СЪНЯТ НА БУДНИЯ.

И други такива работи му разказа. Махмурлукът беше изчезнал окончателно. Симо падна от смях оттатък. "Тоя трябва да ги яде сурови картофите, като е такъв чист ариец?", рече и кой знае защо се сети как преди трийсетина години майка му се прибрала от работа, събула си чисто новите ботуши и влязла в кухнята да му сготви вечеря, а той свил ботушите, изтърчал навън и моментално ги продал на някакви цигани за два лева. Циганите останали много доволни.

След тази история от другата страна на жицата настана дълго мълчание, чуваше се само преглъщане и нещо като подсмърчане. Васко не попита какво става. Какво можеше да става. Симо не беше виждал родителите си от десет години. Нямаше как да си дойде, нямаше как и да ги вземе при себе си. Не че те искаха да живеят в Щатите. И тъй нататък.

- Как сте вкъщи, бе, Васе? Добре ли сте? - обади се Симо накрая.

На Васко му се стори, че вече е чувал този въпрос. Даже беше сигурен. Но все пак отговори:

- Екстра сме, бе, всичко е наред...

- Е-е! Густо, майна! Пълно густо! Много се радвам!

После пиха още. Казваха си наздраве и чукваха чашите в телефонните слушалки. Васко гледаше една от снимките на стената - той, Симо, Вожда, Емковците и още няколко от момчетата, изтипосани на стълбите пред църквата "Света Богородица". Рошави, брадати, с парцаливи дънки и неутолим пламък в очите. И с по петнайсетина кила по-леки.

Пиха и си говориха почти час. Разбраха се да се чуят пак.

След като затвори слушалката, Васко допи водката, изтегна се в канапето, заспа и сънува нещо. Тъкмо реши да го запомни, защото беше хубаво, и се събуди. Малият му син беше дошляпал бос и го беше възседнал, за да го подърпа за носа. Много се кефеше да дърпа баща си за носа сутрин, по изгрев слънце.

Обратно към: [Емил Тонев][СЛОВОТО]

© Емил Тонев. Всички права запазени!