напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Златокосата


Чувствам се толкова, толкова стара! Сякаш винаги съм била такава. Не си спомням да съм била млада, постепенно да съм остарявала, докато стигна дотук. Въпреки изличената памет обаче зная, че в живота ми е съществува някаква жена, със същото име като моето – Неда. Не е била нищо особено, но е притежавала чара на кадифените очи и котешката походка, оценяван високо от едната половина на човечеството и напълно невидим за женската. Още по-пленителни били златните й къдрици, затова мнозина я наричали Златокосата. Вкъщи често откривам снимки на Златокосата. На гърба на някои е изписана моята рождена дата, с различни години, разбира се. Несъмнено има нещо общо между нас. Странни са тези съвпадения! А и нейните истории, които идват в сънищата ми. Редят се в последователни нощи, започват там, където пробуждането ги е прекъснало. Приличат на епизоди от сериен филм. Завършва един и след пауза, навярно почивка на мозъка или на..., не зная точно на какво, защото самата аз не се чувствам уморена, започва друг. Едно е сигурно – онази Неда не съм аз. Аз не бих могла да бъда Златокосата!

Ако имах собствени спомени, в тях щях да съм сериозна жена с процъфтяващи дела. И до днес мнозина не спират да ми се възхищават. Дори малко ми завиждат. Сами си го признават, аз иначе откъде бих могла да се сетя? Комплиментите им валят нестихващо. Но са някак общи, нищо конкретно, което да ми подскаже с какво съм се занимавала. В съзнанието ми смътно и откъслечно се появява огромна зала с безброй бюра, пътувания с коли, самолети, след това кораб с много, много хора. Ето и компютърът ми.Той и сега е в стаята ми, но не го ползвам. Забравям как се включва. Пък и за какво ми е – паметта му едва ли ще замести моята. После... о-о-о, толкова неща се изнизват, отегчавам се да ги изброявам. Все предмети, никога лица. Изключение правят само хората от кораба, чиито лица се размазват в неразличима маса. Сигурно е интересно. Но четката на паметта ми не рисува нищо, само нахвърля драскулки. Всичко, което зная за миналото си, го зная от другите.

Омъжена съм щастливо за, изглежда, единствения мъж, с който са ме свързвали някакви чувства. Става дума за старика в съседната стая, в момента не се сещам името му. Трябва да е свестен човек и да сме се обичали. Защото имаме четири деца. Те са гордостта ми. Първо – те самите, второ – фактът, че помня броя им, трето – във всеки момент от денонощието мога да изброя скъпите им имена. Обичам безкрайно тримата си сина и малкото си момиче. Момчетата идват, струва ми се, почти всеки ден. Как жадувам да видя и милото си момиче!... Отдавна не се е връщало, то учи далеч, в университета в град..., град.... Както и да е, името на някакъв град или университет въобще не ме притеснява, при положение, че не си ги спомням собствените си деца като малки с майка им, т.е., с мен. Не си спомням дори кога ми се нароиха внуците. Върти ми се цифрата шест или осем и май повечето са момичета. Техните имена? И дума да не става.

 

Необяснимо как, но в същото време паметта ми трайно запечатва всичко от сънищата за Златокосата. Струва ми се, че дори да искам да ги изтрия, ще ми бъде невъзможно. Е, има някои тривиални историйки, изпълнени уж със страст, но всъщност приличащи по блудкавост на следобедните сапунени опери. И с тях се забавлявам, донякъде. Но истината е, че предпочитам другите истории. Те са по-особени. Не е заради главния герой, който, разбира се, се сменя във всеки "сериал". Не е и заради Златокосата. Макар че и тя се променя всеки път. Как ли? Един път косите й попиват светлината на слънчевите лъчи и блясъкът им ослепява очите. Друг път походката така огъва кръста й и мъжкото зрение, че никой на забелязва малкия недостатък на леко кривите й нозе. А очите й придобиват неизброими отсенки на кафявото – шоколадово,прозирнокехлибарено, тъмнокопринено. Особеното на тези истории е, че сутрините след тях, когато се събуждам, чаршафите ме обгръщат с топлина, подобно на живи ръце, наоколо ми ухае на пролетна ливада, а зората е наситено пурпурна и ведра, независимо от сезона. Отварям широко очи и не мога да повярвам, че съм старица с изветряла глава. Едва дочаквам следващата нощ.

Тези особени истории очакваме с трепет, боязън и... пълна бойна готовност. Не само аз, и Златокосата - също. Зная го, защото сънувам мислите, мечтите и чувствата й.

Все още не мога да се отърся от съня за Давор. Не бяхме подготвени за толкова чувства, нито за случката на аерогарата.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух