напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Давор


Златокосата никога не е била толкова делова и просперираща, колкото мен. Навярно. Все пак си има професия. Харесва думите и работи с тях. Журналистка е. Оправя се добре, най-вече с културните рубрики. Затова и попадна на онази изложба. За да вземе интервю от утвърждаващия се вече художник. Имаше слава на бохем и неукротим дон Жуан. Подписваше се като Давор, името му й предстоеше да го научи. След обичайните слова на критици, колеги и на самия творец, гостите се разпиляха из залата, между картини и коктейлни чаши. Неда си проправи път към художника. Чувстваше се спокойна. С бохеми и чаровници се срещаше често, от друга страна картините бяха хубави без нищо скандално в тях и подготвените предварително въпроси щяха да й свършат работа. Около Давор имаше доста хора, но кога ли това е стряскало журналистите. Само за секунди Неда ги бе преодоляла и вдигна очи към високия мъж, за да му се представи. Срещна погледа му, тъмен, силен, усмихнат и вторачен в нея. Тогава тя, опитната журналистка, не можа да проговори, макар че просто искаше да каже името си. Стори й се, че шумотевицата наоколо стихва и настъпва тишина. Младата журналистка, изпаднала в паника, огледа залата. Хората отваряха устни, дори ги разтягаха в усмивки, но не се чуваше нищо. Ужасена, Златокосата върна погледа си на художника. "Името, името", трескаво си повтаряше на ум. "Не неговото, кажи своето име", стараеше се да й е от полза някаква част от мозъка. Опита, но не отрони и звук. За подготвените въпроси и дума не можеше да става. Отпусна отчаяно рамене и зачака той да започне разговора. Не се представяше в най-добрата си професионална светлина, но не можеше и да си тръгне. Той също я гледаше и не проговаряше. После се сепна, стана му неудобно или се сети за нещо важно, и внимателно я поведе между хората. Спряха пред една от картините му. Журналистката се взря в ярките, преливащи цветове, но не успя да разбере нито картината, нито да прочете заглавието й, нито да проумее какво се случва с нея. Объркването й, обаче, се примеси с приятното чувство, че Давор й показва нещо, специално на нея, иначе защо продължаваше да мълчи и да я гледа. Погледът му, тъмен и горещ, идваше някъде издълбоко. Тя надничаше вътре, изгубваше се в мрака, ставаше й все по-топло, но не стигаше дъното. Най-сетне той заговори, ала слухът й не отчете нищо. Ужаси я мисълта, че е оглушала и онемяла завинаги.

 

Е, не беше точно така.

Една година Неда живя повече в ателието на Давор, отколкото у дома си. Той все рисуваше и рисуваше. Често й говореше за картините си. Тя се правеше, че го слуша. Вдействителност не харесваше особено творбите му, макар че те му носеха нови успехи. Обичаше очите му, да потъва в тях, да онемява чак до следващата сутрин. Едва тогава, в редакцията, пред чашата кафе, те идваха единствено, защото й трябваха да работи с тях.

А работата й вървеше превъзходно. Давор пътуваше доста в чужбина, по повод откриване на изложбите му. Най-чести бяха ангажиментите му в Латинска Америка, откъдето беше и коренът на единия му дядо.

Златокосата го придружавше, по негово настояване и нейно нескрито желание. Давор навсякъде имаше добри познати, приятели или далечни роднини. Те й помагаха да подготвя забележителни статии и интервюта, отразяващи най-добрите страни на културата в съответната страна. С магическа пръчка приятелите му преодоляваха всякакви бюрократични спънки и й подсигуряваха достъп до недосегаемите личности в сферата на литературата и културата. Не беше чудно, че в списанието, където работеше, забелязаха и одобриха интервютата с необикновените личности. Скоро Неда водеше рубрика, можеше да взема командировки, когато пожелае, а възнагражденията й нарастнаха значително.

Приятелите на Давор съдействаха, разбира се, за организиране на изложбите му, които жънеха успех след успех. Поради големия интерес, в края на пребиваванията им, винаги възникваха допълнителни ангажименти. Налагаше се Златокосата да се връща сама, а той си пристигаше след няколко дни.

Давор беше привлекателен мъж. Неда се бе уверила, че славата му на покорител на женските сърца не е безпочвена. Когато не рисуваше нея, ползваше различни модели, но все млади и добре сложени момичета. Затова закъсненията от няколко дни при завръщанията му от Латинска Америка свиваха студена топка в стомаха й и всичко, което се опиташе да хапне, имаше горчив вкус, докато не го видеше отново до себе си.

Известно време мълчеше, но не поради отсъствие на думи. Един път не издържа и спомена за моделите. Давор я погледна странно и прихна.

- Не мога да рисувам мъже – обясни й той през смях. – А възрастните дами предпочитат друг вид сеанси. Колкото до Латинска Америка – оттам идва по-голямата част от хонорарите ми. Нима искаш да спра да работя?

Неда не искаше това. Тя отпусна рамене и предпочете да потъне в тъмнината на очите му. Беше й топло и уютно, макар все още да не бе узнала истинското му име. Студената топка се сви на зрънце, без да изчезне, а горчивия вкус реши да го пренебрегне, защото всъщност го носеше отпреди Давор. Откъде точно, като че ли не си спомняше. Странно, но и нейната памет й изневерява.

 

Случи малко след този разговор. Отново бяха в Латинска Америка и всичко бе както обикновено – и работата, и успехите. Затова Неда не разбра защо последната вечер бе толкова особена, необикновено пищна и празнична. Някакъв скрит повод отпушваше бутилките с френско шампанско, палеше щастливи пламъчета в очите на Давор и приятелите му, местеше нозете и на най-възрастните от тях в ритъма на сантиментална, леко провлачена музика.

През нощта Давор й каза:

- Вече няма да се налага да пътуваме по отделно.

Веднага затвори устните й със своите и тя не успя да го попита откъде е толкова сигурен.

Нищо в дългия, но спокоен полет на другия ден не предвещаваше това, което щеше да стане на аерогарата при пристигането им.

Още щом слязоха от самолета, двама цивилни се приближиха към тях, за част от секундата показаха някакви карти на Давор и го помолиха да го придружи.

- Но защо е това? – попита смаяно тя, докато той мълчеше.

- Обичайната проверка за вече провинилите се. Господинът си знае – усмихна се широко и свойски единият.

За миг премериха с поглед и нея, после другият каза, че тя е свободна.

Златокосата не разбираше, защо Давор не е свободен. Той я гледаше, очите му бяха по-черни от всякога, не беше гняв от ситуацията, още по-малко огънят на любовта му. Беше предупреждение. За какво, Златокосата не разбра.

След секунди стоеше до лентата и очакваше багажите. Не трепереше външно, но под обвивката на кожата й всичко танцуваше някакъв ритмичен, но непознат танц и нито един орган не влизаше в синхрон с другия. Куфарите започнаха да излизат. Пръв се появи малкият сак. Танцът на органите й стана разтърсващ, като електрически ток. Подобен сак Златокосата носеше винаги при завръщанията си от Латинска Америка. Приятелите и роднините на Давор изпращаха подаръци за тукашните си близки. Неда тръгваше първа и винаги тя вземаше тези пакети. Те стояха у тях, докато се прибереше Давор, после изчезваха. Нито веднъж тя не видя кой идва да ги взема, нито присъства на предаването им, когато отиваха на гости. Без да знае защо го свърза с предупреждението на Давор. Когато сакът стигна до нея, тя не го прибра. Органите й възвърнаха нормалния си ритъм.

С всичкия останал багаж на количката Златокосата тръгна да излиза от летището. Точно тогава се появиха същите двама цивилни и я поведоха в обратна на изхода посока. Проверката им не установи нищо нередно. Един час по-късно тя си беше в квартирата, не отиде в ателието на Давор. Вечерта по телевизията чу новина, която не я учуди – на летището бе открита пратка с наркотик, на лентата за багаж, никой пътник не я бе прибрал. Задържани нямаше. "Слава богу", помисли си тя, макар че Давор го заслужаваше.

Навън се смрачаваше. Започваше да ръми. Дали да не изчака утрото? Нямаше смисъл. Дъждът и нощта само можеха да отложат нещата, не и да ги променят, дъждът и нощта нямаха вина, че някой, когото тя обичаше я използваше за гадната си търговия, заплащайки й с нежност, вместо със зелени банкноти.Трябваше да прибере багажа си от ателието на Давор.

Още в колата Златокосата усети, че ръцете й изстиват, гърлото пресъхва, а реакциите й се забавят. Едва се промъкваше между спрелите коли в тесните улици, а го беше правила безброй пъти. На всичко отгоре съвсем притъмня, дъждът захлупи града. Изневиделица нещо тежко се стовари на предното стъкло. Трясъкът я парализира и вече със сигурност знаеше, че лошото продължава да я дебне. Спря, погледна внимателно през предното стъкло – на капака лежеше откършен клон от дърво. Огромен наистина и като отсечен. А в близост нямаше дървета. Инстинктивно Неда погледна в огледалото назад. За миг сноп светлина просветна и тя видя отдалечаващ се камион, от който стърчаха цели трупи. Прекръсти се и слезе. Уж се беше разминала само с цепеница, която дори не пукна стъклото, а ръцете и краката й бяха напълно вдървени. Без да знае как се качи в ателието. Него го нямаше. Събра си багажа и зачака. След няколко часа умората я пребори и тя неусетно задряма.

Давор се прибра сутринта. Събуди се в прегръдката му. Още не беше дошла на себе си и навярно затова си помисли, че няма нищо по-хубаво от мига на погледа му и забравата на думите.

Целуваше я жадно и безумно, сякаш се срещат след смъртта, което донякъде си беше истина. Но тя оставаше безучастна.

- Недей! Не си тръгвай! – чу го да казва тогава.

Настъпи тишина. Погледът й пропътува през собственото й сърце. Обагри се в шоколадовокафявото, от спомена на първата им среща, обидата и гневът го изсветлиха в кехлибареножълтото, все пак пламва в тъмния пурпур на страстта. Сетне започна да криволичи и не спря на един тон, търсеше кафявото на забравата, но него го нямаше.

Мъжът отново проговори.

- Това свърши, кълна се! Нали ти казах, вече няма да пътуваме поотделно, всичко свърши... Не си отивай!

Златокосата не проронваше дума, но това беше в реда на нещата, когато е с Давор. Просто стана, оправи посмачканата рокля и тръгна към вратата. С ръка на дръжката го чу да казва:

- Отказваш да видиш истината. Пускаш завесата и край. Но един ден, ще си самотна и стара, ще започнеш да вдигаш завесите. Зад една от тях ще чакам аз.

Златокосата си тръгна, но отнесе очите на мъжа, които я обгръщаха с топлина и я караха да губи най-ценното– думите си. Отнесе още нещо, за което още не знаеше в момента.

Сега и аз не зная, не се сещам какво е, но е особено значимо.

И нямаше никакви завеси. Не и при нея.

 

След доста време, при откриване на последната изложба на Давор, няколко месеца след смъртта му, когато отмахнаха платното, скриващо последната му творба, всички видяха лицето на млада жена -с красиви светли коси, леко стиснати устни, сякаш току-що е промълвила тежък отказ, за очите бе избрал такова кафяво, че и критиците се затрудняваха да го определят.

Когато Златокосата видя статията във вестника и собственото си лице на картината като че ли си отдъхна. По все още младото й лице се изписа най-щастливата усмивка. Малко жестоко от нейна страна, предвид трагичните обстоятелства за художника. Но той също не й бе спестил съучастничество в канал за прехвърляне на наркотици.

 

Тогава, обаче, непосредствено след раздялата им, прекара известно време в самота, което не бе присъщо за нрава й. Една приятелка й подари диск с провлачената латиноамериканска музика и тя я слушаше непрекъснато. Чакаше нейните звуци да й върнат думите и сърцето. Надяваше се, че сантименталното настроение ще замести чувствата й. Но нищо не успяваше да замести любовта при Неда.

Друга приятелка я посъветва да започне да се занимава с нещо ново, със спорт, например. Последва съвета й неохотно. Така се появи Слав, конярът. Е, не точно коняр, а по-скоро инструктор по езда.

Започна като авантюра, която трябваше да изтрие болката от Давор.

Все пак лично аз го намирам за неподходящ, както и цялата история с художника. Личеше си, че не е чиста работата. Но какво я бърка Златокосата моето мнение?

Какъв е смисълът да я упреквам, след като не мога без нея?

Тя живее, за да покорява, а аз – за да сънувам.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух