напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Жан


Имам усещането, че моята нощна героиня тайно следи житейските криволици на мъжете, пресекли пътя й. Иначе как се случва така, че след години ги среща или разбира нещо за тях, което да й докаже любовта им към нея. Харесват й тези победи, макар и закъснели. С пораженията трудно се примирява.

От друга страна, след като се е увенчае с победата, светкавично спира да се интересува от съответния случай. Сякаш затваря някаква папка и я подрежда в свой си таен архив, където и аз имам труден достъп.

Имаше едно изключение, историята с търговеца Жан.

 

Неда беше изпратена да отразява Панаир на винопроизводителите във Франция. Видя го на първата пресконференция. Беше висок, строен и жилав, с леко прошарени коси и дяволит поглед, който подмладяваше наближаващите го шестдесет години. Когато се запозна с Жан тя си мислеше, че е търговец на вина или на скъпи бижута, или парфюмериен бос. Имаше вид на човек, занимаващ се с неща, към които Златокосата има слабост.

Скоро разбра, че се заблудила, само донякъде. Жан наистина търгуваше с вина, бижута и парфюмерия, но те представляваха малка, незначителна част от същинската му империя. В нея се включваха икономиките на една латиноамериканска и две африкански страни, една банкова и две заводски вериги в Европа. И всичко това примесено с невероятно чувство за хумор и почти младежка тръпка за нови приключения в бизнеса или другаде.

- Как изградихте толкова мощна компания и я ръководите така успешно? – попита го Неда в интервюто.

- С думи – отвърна просто той.

- Нима? – разсмя се Златокосата, която се имаше за експерт в тази сфера и, макар да не живееше никак зле, бе далеч, безкрайно далеч от финансовата мощ на Жан.

- Да, с думи – сериозно повтори той. – Работи за мен, Неда, и ще имаш възможността да се увериш.

"И да се научиш как става", допълни наум журналистката и не се колеба да приеме предложението му. Изостави списанието и стана помощничка в пресслужбата на Жан.

Още първата седмица беше на вечеря с него и шефката си Лиза. А уикенда прекара в едно от именията му – със семейството му, близки приятели и, разбира се, Лиза, шефката й - петдесетгодишна, но стегната и лъчезарна жена. Това продължи два месеца. Променяха се само ресторантите и именията му.

Младата жена възприемаше бързо от Жан. Новата работа й вървеше, успехите й съперничеха с тези на Лиза. Жан наистина завладяваше хората и единственото му оръжие настина бяха думите. Завладя и нея. Златокосата се чувстваше добре до него и не само, когато служебните задължения го изискваха. Според нея същото се случваше и с невероятно богатия й шеф. Това обясняваше вечерите и поканите за уикенди в тесен кръг, превърнали се в традиция за пресслужбата едва след постъпването на Неда в нея. Каза й го Лиза, а хладната нотка в гласа й я убеди, че е истина.

Златокосата очакваше с нетърпение някоя сряда вечер без шефката си или някой уикенд без семейството, приятелите и без неизменната Лиза. Само че това не ставаше. Шегите и комплиментите се ръсеха, често бе център на внимание, но доброто настроение и дори просветващите с особено пламъче погледите, които Жан бързо отместваше от нея, сякаш подгонен от спешни задачи, трудно биха се оприличили на любовно откровение..

Моята героиня тръскаше златните си къдрици, които имаха свойството да събират в себе си блясъка и топлината на лятното слънце и търсеше повод да остане насаме с него. Не мислеше за нищо друго, освен за Жан. Дори забрави, че цялата история започна, за да изтръгне магическата формула, с която той си служеше, за да прави с думите пари.

Един ден, в края на работното време, когато Жан обичаше да остава сам, Неда грабна някаква папка, решена да влезе в кабинета му. От съседното бюро Лиза я изгледа изпитателно.

- Има нещо, което бих искала да споделя лично с Жан – напълно искрено й отговори по-младата жена.

- Няма смисъл да се опитваш – сви рамене колежката й.

- Нека сама да реша – троснато й отвърна Златокосата.

- Напротив, аз трябва да реша! – неочаквано твърдо отсече шефката й.

Гърдите на Златокосата издуха блузата до пръсване, толкова дълбоки бяха възмущението и решимостта да се разправи с нахалницата.

- Това е негово нареждане – додаде в този момент спокойно Лиза. – Изрично е забранил да влизаш при него. Обсъждаш нещата с мен, ако си струва аз мога да го потърся. Ти – не!

Златокосата сякаш не я чу. Грабна още една папка и войнствено закрачи към кабинета на Жан. На вратата я спря охраната.

- Трябва да говоря с него – рече Неда и понечи да заобиколи едрото тяло.

Но охраната още по-решително й отряза пътя.

- Съжалявам, госпожице, не мога. Имам нареждане да не ви пускам вътре – с известно неудобство, но достатъчно категорично каза якият мъж. – Моля ви, не настоявайте. Няма смисъл.

Златокосата не можеше да повярва на ушите си. Изглежда всички знаеха, че "няма смисъл", освен нея. Е, вече и тя го разбра.

За малко да рухне пред вратата. Не искаше да повярва, че Жан я ценеше само в работата, а иначе не я допускаше до себе си, сякаш е някаква натрапница.

Помъчи се да събере останките от достойнството си, за да се върне с обичайната си походка. Там, срещу голямото огледало наистина рухна. Посърналото й лице имаше отблъскващ сивкав цвят, косата й бе загубила блясъка си и потъмняла. Гледаше белезникавия си образ и пак не можеше да повярва, че Жан не е влюбен в нея. Тогава как да си обясни факта, че хем се стреми към присъствието й по вечери и празненства, хем го отбягва, когато е сам. Някакъв слънчев лъч проникна в помещението и запали първата искрица в косите й. Сетне тя разпали златото в тях и след миг предишната им светлина и красота се бяха върнали. "Жан, невероятно богатият и обигран бизнесмен, се страхува от мен, няма друго, страх го е да не направи някоя глупост на стари години", усмихна се само с очи Неда. След два дни, в края на седмицата предприе рискована стъпка, за да се увери, че не греши.

 

Бяха в имението му край Дунава. Цяла сутрин гостите се забавляваха на малкия кораб на Жан. Обикаляха около няколко острова и почти всички се изредиха да управляват плавателния съд, разбира се, под вещото командване на собственика. Нямаше вид транспортно средство, което Жан да не притежава и да не умее да управлява сам.

Падна се на Златокосата да докара корабчето до острова, където щяха да сервират обяда. Жан й помагаше и разговаряше с кормчията.

- Жалко, че всичко това трябва да свърши – каза с дълбок и бавен като реката глас Неда.

- В какъв смисъл? – прекъсна разговора си Жан.

- Сестра ми има сериозни проблеми. Налага се да съм с нея – заобяснява смутено Неда. – В понеделник мислех да съобщя официално на Лиза, че напускам.

- Защо ще напускаш? Ще се върнеш – постанови Жан.

- О, сестра ми живее в Австралия. А и разрешаването на проблемите най-вероятно ще се проточи.

Пристигнаха на островчето. Цялата компания се приготвяше да слиза.

- Е, ние сме насреща да ти помогнем с каквото можем – любезно и хладно каза той и даде да се разбере, че въпросът е приключен.

Гледаше водата, докато говореше. От това или от нещо друго погледът му бе станал мътен като реката.

"Въдицата е хвърлена", помисли си Златокосата, единствено дете на възрастни, средно заможни родители, които обичаха да пътуват, но само из провинцията.

След обяда групата се прибра в огромната къща на имението. Някои започнаха игра на карти, други се излежаваха край басейна, повечето почиваха по стаите си.

Жан не почиваше. Този следобед той се отегли в кабинета.

Когато къщата поутихна, с бавни крачки се отправи към крилото за гости. Влезе в стаята на Неда. Дори не почука.

Тя се направи на изненадана. Не можа да ахне, защото Жан я притисна в обятията си. Силата в ръцете му не само че не отслабваше, а сякаш черпеше мощ от нея самата и почти я премазваше. Не я премаза, защото част от енергията му се насочи в търсене на изход. Макар и трескав, умът му налучкваше абсурдни комбинации, които можеше да изпълни единствено той: да направи верига в Австралия, за да пътува и остава там, да купи имение на сестра й в Нова Зеландия, което да реши проблема й, та Неда да остане при него, да й остави самолет и два екипажа под ръка, за да се връща в Европа винаги, когато има малко време. Не можеше да си представи, че няма да я вижда, искаше я пак, и пак, тук, в Австралия или където й да е. Навън слънцето бе с цвета на зората, ведро и многообещаващо. Но Неда знаеше, че всъщност денят отстъпваше пред вечерта.

Горката Златокоса! Колко трудно й беше да се оттегли без обвързвания и без да предизвика вече отмъщението му. А й се наложи много по-рано, отколкото сама предполагаше.

След като изживя познатата на малцина сладост от властта над него, т.е. над цялата му империя, тя бързо охладня. Предчувстваше го, затова в една от първите им срещи насаме не пропусна да насочи разговора към магията на думите му, чрез която бе натрупал несметното си богатство.

- Няма магия – разочарова я той. – Избирам думи сладки като захар и тежки като камък, думи, които убеждават. За това е необходимо и сам да съм убеден.

- А, ако не си – попита Неда.

- Губиш – кратко отвърна той.

- Но ти никога не губиш, как става?

- Елементарно. Не правя нищо, в което не съм убеден.

На Златокосата й прозвуча наистина елементарно, но колкото и да упорстваше до друга негова тайна не достигна. Предположи, че няма такава.

 

След няколко седмици установи, че й харесва личността и не толкова мъжът Жан. За съжаление, не зная точно нейно или мое, Златокосата не е родена да обича личности. Тя обича мъжа, конкретния и, както вече подчертах, не съвсем подходящия.

Златокосата напусна Жан. Избяга. Предвид напредналата му възраст, като мъж, не като личност, този път младата жена реши да приключи бързо документацията му и да не се интересува повече от него. Съдбата я награди за великодушието й.

Започна работа към една корабна компания и не спря да пътува в продължение на година и половина. Вярваше, че е заличила следите си. Неочаквано получи съобщение за наследство. Въпреки неограничените възможности да се подържа, подмладява и лекува, Жан бе починал малко след като бе навършил шестдесет години. В завещанието му Неда се оказа наравно със съпругата му, законната му спътница от тридесет години, и на две нули и един имот след децата му. Странно, че след тях имаше и едно момче. Жан винаги се бе шегувал с факта, че е баща на четири дъщери и нито един син.

С парите Златокосата регистрира рекламна къща, така в най-чист вид щеше да прилага кредото на Жан да прави пари с думи. Бързо се замогна и често благодареше, че съдбата я бе срещнала с него.

 

Новината за края на неимоверно богатия търговец й донесе и ново вълнение. За първи път си даде сметка колко истории приключваха, завинаги. Дали не остаряваше?

Пълни глупости и суета, разбира се. Златокосата няма и тридесет години. Какво да кажа аз тогава? Не си спомням годините, не си спомням нищо. А и нейното е само сън.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух