напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Срещата


Денем времето тече бавно. Припомням си сънищата. Вярвам, че чрез тях се увеличават шансовете ми да се добера до важна подробност или да открия логическа връзка, които да ме отведат до разковничето на необяснимите съвпадения между нея и мен. Понякога се обезсърчавам. Тя е такова влюбчиво и себелюбиво същество! Е, възможно и аз да не съм била светица..., всъщност никой никога не обсъжда добродетелността или порочността ми и аз наистина..., не зная..., чудя се... Но, не, сигурна съм, че "процъфтяващите" ми дела са подплатени със... Ето, старая се да се концентрирам, а Ран не спира да досажда. А, името на старика в съседната стая, на мъжа ми, само дойде на езика ми. Точно така, Ран. Уж си почива, а все шуми, шуми... Това вече е прекалено! Такива трясъци!... Но,...като че ли се тропна външната врата?

- Мамо, мамо...

Господи, това е то, моето малко момиче. Най-сетне! Колко ли е пораснала, колко ли се е променила! Как искам да видя лицето й, което също бяга от паметта ми. Не съм я виждала отдавна. Чакам я, но не идва. Вика "мамо, мамо", но е изтичала първо да целуне баща си. Добре, сама ще стана и ще побързам да я посрещна и прегърна. Вдървена съм. Трудно се раздвижвам. Точно се надигах и вратата не просто се отвори, а изхвърча от пантите. Така действа моето момиче. Вдигнах глава и... се вкамених. Не, това не е възможно! Сигурно се поддавам на халюцинации от възрастта, от глупавите сънища, от какво ли не... Пред мен стоеше тя, Златокосата.

- Мамо, мамо – протегна ръце тя.- Мамо, аз съм... – чух я до себе си.

Строполих се в креслото. Усетих как подът се поддава и се сгромолясвам надолу.

Падам, чувствам влага, навярно от мазето, всичко е мрак. Внезапно таванът горе сам се разтвори и подета от неясна сила се възнасям нагоре и нагоре. Гледам обаче надолу, към моето скъпо момиче, а белите ми коси се оцветяват в злато, растат, чупят се в къдрици. Кожата се изпъва, тялото възврща гъвкавостта си, погледът се прояснява. Да, ставам млада. Няма къде да се огледам, но го зная, защото усещането е непогрешимо.

Нося се незнайно накъде и махам на младото, русо момиче с моите очи. Не се терзая коя съм, имам само една, натрапчива мисъл и я изричам в молитва. "Господи, пощади ме! Не ме оставяй да падна! Няма да го понеса... и този път!"

 

... И всички сънища стават спомени.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух