напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Дъщерята


Майка ми, Златокосата, както всички я наричаха, излетя. Точно така – излетя, а не умря. Разбира се, баща ми и братята ми твърдят и си вярват, че тя "почина", дори погребение направиха. Истината, обаче, е, че тя излетя. Стана пред очите ми. Връщах се у дома за ваканцията, влизам в стаята й и я виждам. Отначало пропадна надолу, което ме изненада – това е твърде несвойствена посока за нея. Но бързо се окопити, заиздига се все по-нагоре и по-нагоре, леко като балон, сетне ефирно подобно на хвърчило и накрая изчезна. Смали се във височината, стопи се в далечината.

Докато все още се виждаше ясно, тя гледаше надолу, гледаше мен. Усмихваше се, а очите й за последен път ми казваха, че ме обича. Но не откликна на молбата ми. Молех я, за първи път. Умоляваше я цялото нямо ми същество да се върне, за да ми помогне. Имах нужда единствено и само от нея. Въпреки онова, което знаех за нея и което не приемах.

 

Детството ми е наситено с дъх на жасмин и ухание на далечни страни. Не зная как го постигаше майка ми, но къщата никога не миришеше на готвено, дезинфектанти, на сироп за кашлица при болест, на прах и застояло след отсъствие. Смятам, че беше част от магията й. Детството ми беше и топло, топло от обич. Мама, татко, братята ми и аз бяхме свързани с нещо, което можеше да се сравни с усещането, че всички без усилие сме се побрали под един чадър, докато около нас се излива най-проливният и студен дъжд. Ако някой все пак се намокреше, ние се сгушвахме още по-силно, смеехме се и изтривахме капките от лицето му. Това беше до петнадесетгодишната ми възраст.

С майка ми бяхме сами вкъщи. Забавлявах се в дневната в очакване часа за вечеря. Разглеждах албумите със снимки, едно от любимите занимания на всички в семейството. Обичахме да се събираме край спомените на мама и татко, тези от ранното детство на момчетата, от моята поява... Приятно ни беше да се подсещаме за преживяното заедно и вярвах, че това е цялата памет, на всички ни. Този ден, водена от неясна, но напористо любопитство, аз прехвърлях познатите албуми, без да ги отварям. Ето, че в ръцете ми най-сетне се озова този, който търсех, без да си давам сметка точно какъв ще бъде. А той беше стар, дебел, с тъмночервена обвивка, без надписи и нямаше нищо общо с жизнерадостните корици на останалите албуми.

- По-добре не го отваряй – мама беше влязла в дневната и ме гледаше едновременно мило и повелително.

- Защо? – попитах с все още ненакърнената си невинност и вяра в нея. – Какво е това?

- Това са излишни въпроси, излишни отговори, никому ненужни обяснения – твърдо каза майка ми и понечи да го вземе от ръцете ми.

Навярно повече жеста, отколкото думите й ме накараха да й се противопоставя. С неподозирана пъргавина се извъртях, избягах в другия край на стаята, седнах на земята и заявих:

- Ако бяха излишни, нямаше да са тук.

- Не ме разбра. Излишни са за теб.

Е, вече нямаше сила, която да ме спре да разлистя прашните страници.

В началото ме обзе разочарование – виждах все непознати лица, обединени неизбежно от присъствието на майка ми. Но после започнаха ясно да се открояват три по-дълги поредици. Първата беше с тъмноок мъж. На места беше застанал до някакъв статив. Само на една бяха заедно с майка ми. Беше красив наистина, но не затова се върнах да ги разгледам отново. Потресе ме невероятната му прилика с най-големия ми брат.

Вдигнах поглед към жената, която ме наблюдаваше леко присмехулно.

- Продължавай, щом си започнала – ми каза тя. – Има още.

Да, втората серия бе посветена на засмян, млад мъж, нахлупил жокейска шапка, винаги в помощ на майка ми, която също имаше вид на млада, засмяна жокейка. Отдолу се четяха дати и имена. Повтаряше се едно: Слав, името на втория ми брат. Но всъщност нямаше начин да е той. Странното е, че брат ми не само носеше името му, но и нещо от чертите и стойката му. Стоях с поглед забит в албума и не исках да зная кои са тези мъже.

- Да, това вече е бащата на Слав – равно и твърдо в този момент ми поясни тя. – Те всички носят техните имена.

Албумът се свлече на земята. Най-големият ми брат се казваше Давор и вече бе очевидно защо си прилича с художника. Страстта на втория ми брат към конете явно не се беше предало само по майчина линия. Оставаше третият ми брат. Но и той не се казваше Ран.

Вдигнах трескаво албума и запрелиствах последните страници. Намерих го. Някакъв улегнал господин се смееше широко и доволно на обектива. На последната снимка подаваше тържествено документ на майка ми. Знаех, че ще се казва Жан, като малкия ми брат, макар че приликата им не се набиваше на очи.

Насилих се да изразя недоумение. Исках да дам възможност на мама да опровергае очевидната истина, че братята ми не са ми съвсем братя, а тя самата не е била винаги жена на баща ми.

- Казах ти да не го отваряш – сви рамене в отговор тя. – Беше излишно за теб. Те го знаят.

- Момчетата го знаят?! И как го приеха?

- Нормално. Нямат избор. Нещата са такива, каквито са.

- А, тези мъже, искам да кажа бащите им, знаят ли?

- Много си се загрижило, момичето ми. Добре, те са... информирани, но нямат право да се бъркат в нищо. С изключение на случаи като този – тя посочи снимката на възрастния господин със свитъка хартия. – Жан прехвърли собственост на брат ти, на първия му рожден ден. Сега спокойна ли си?

Така и не разбрах откъде намерих сили да задам още един въпрос.

- А, Ран, баща ми?

- Да, баща ти също знае.

- И го прие? – възкликнах аз.

- Да, детето ми. Имаше причина да го стори. Сериозна причина.

Излезе от стаята, давайки ми да разбера, че за нея въпросът е приключен. За мен не беше. Намразих, за начало, мириса на жасмина и парфюма й, просмукал целия дом. После си дадох сметка, че не желая да заставам под никакъв чадър с никого, освен с баща ми. Но вече не се чувствах така сигурна и недосегаема за студения дъжд, както преди. Изглежда тогава се зароди увереността ми, че бих била по-щастлива с друга майка. Някоя, чиято къща мирише на яхния и паркетин, която цял живот не е работила и не притежава собствен кожен албум. Давах си сметка, че е глупаво, защото осъзнавах, че нито децата избират майка си, нито тя избира тях. Тя избираше бащите им.

С годините у мен растеше раздразнението ми не към самата нея, а към способността й да накара хората да вярват в това, което им наложи. Ето, не криеше от братята ми кои са бащите им, не мамеше Ран, но те се държаха като истински баща и синове. Защото на нея така й харесваше.

Често ми се искаше пак да я разпитам. Защо се е омъжила за Ран, щом не го обичала? Ако го е обичала, защо са тези мъже, които дори стават бащи на децата й? Защо после пак заживява с баща ми? Той наистина ли е моят баща?

Отлагах. Очаквах тя сама да ми обясни. Напразно. Надхитри ме. Изгуби паметта си. Говореше смислено, но само в настояще и бъдеще време. Това си беше номер. Не мога да си обясня как заблуди дори и лекарите, които заключиха: "Миналото й е напълно заличено". Амнезията й позволи да съчини някаква жена от сънищата си, която изживяваше нейните спомени. Правеше се, че няма нищо общо с нея и се забавляваше по-добре, отколкото дори го е правила и в младостта си. Така си остана до края, когато се изпари. Каква причина трябва да е имал баща ми, за да издържи всичко това?

Но сега имам да мисля за нещо още по-важно.

Цяла седмица не излизам от вкъщи. Седя отново в дневната и й се моля. Зная, че няма да се върне. Но е длъжна да ми помогне. Трябва да намери начин. Дано да ме чуе. Нямам с кого другиго да поговоря за това. Ран ще се разтревожи прекалено, а сърцето му е слабо. Братята ми са потънали в собствени грижи и не желая да ги тревожа. Приятелки нямам, така се случи. А приятел? Точно той е проблемът. Него го няма, има го неговото дете. Нося го и само от мен зависи дали наистина да го има или да изчезне. Затова й се моля. С памет или без памет да ми каже какво да правя. Толкова пъти е решавала за себе си, т.е., за нас, четиримата, длъжна е да помогне и на мен.

На деветата нощ майка ми наистина се появи. Събудих се от само себе си, а тя седеше на леглото ми. Беше с побелялата си коса, с леките бръчки, с поувяхналото лице, но с младите си очи и с младото си тяло.

- Както виждаш дойдох..

Колкото и добре да я познавах и да бях подготвена за номерата й, едва удържах очите си в орбитите им. А тя невъзмутимо подхвана разказа си, който толкова бях очаквала преди, за баща ми Ран.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух