напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Ран


Ран ми хареса от пръв поглед, но не си дадох сметка, че е сериозно. Две седмици по-късно, обаче, когато неочаквано ми предложи да се омъжа за него, разбрах, че точно това съм очаквала. Приех без да се двоумя. Усещах, че той е единственият за мен, а аз - за него, не защото няма други, а защото сме се намерили и няма смисъл да не го признаваме.

Харесвах усмивката му, допира на ръцете му, харесваше ми да бъдем двамата и да се разбираме без думи, сякаш гледаме през един и същи прозорец и, въпреки че не е голям, успяваме да видим целия свят. Сигурна бях, че това ще продължи, както се казва в приказките и сватбените обреди, докато смъртта ни раздели.

Не беше изминала година от сватбата ни. От университета се наложи да замина в "учебна" командировка за около седмица. Бяхме екип, който отразяваше археологични разкопки. С още един колега, журналист, и фоторепортер от съседен факултет, поехме за далечно село в планината.

- Не ми харесва да те оставям в ръцете на толкова мъже – каза Ран.

Шегуваше се с интереса на себеподобните си към мен, макар че те самите не винаги се шегуваха с мен. Навярно Ран беше напълно сигурен в мен и в себе си, затова не проявяваше излишна ревност.

- Сред археолозите има и две жени – засмях се аз.

- Връщай се бързо – притисна ме към себе си и ме целуна за довиждане.

Ръцете и устните ми казваха това, което знаех добре: че ме обича.

Исках да му го кажа и аз, но звънецът ми попречи. Чакаха ме да тръгваме.

Може би не трябваше да го премълчавам. Но откъде да зная, че чак след години ще имам желание да му кажа отново тези думи.

 

С отпътуването ни връхлетя есента, без да остави частица от лятото. Дните се смрачиха, смалиха, слънцето се загуби зад хребетите на планината, не спря да вали. Въпреки това работехме сериозно и накрая се чувствахме удовлетворени от резултатите.

Когато се прибирах у дома носех прекрасен журналистически материал и свитото си сърце. Знаех, че съм направила ужасна грешка. Случи се в последната нощ, навярно беше от преумора, от прекалено много мъжки погледи, сподиряли ме неотклонно дни наред, от тъжния дъжд и защото не чух гласа на Ран вечерта, когато го потърсих да му съобщя, че се връщам един ден по-рано. Нямаше го.

Студът и самотата на ноемврийската вечер бяха станали непоносими. След вечеря седнах край камината. Огънят й ме сгряваше почти лечебно. Вечерта минаваше в нощ, всички се разотиваха по стаите, мислех, че съм сама. Грешах. Колегата ми, журналистът, не си бе легнал, дойде и седна до мен. Харесваше ме. Личеше му. Но не се натрапваше. Освен тази вечер.

Останах с него и после, когато камината угасна, навярно пак лечебно.

 

На другия ден отбягвах вниманието и неловките му прикрити нежности. Исках да се прибера у дома, при Ран.

Вкъщи светеше. Странно, не очаквах Ран да се е прибрал толкова рано. Вярвах, че имам още време да се отърся от случилото се, а излизаше, че нямам. Сърцето ми заби до пръсване, предателска пот изби по лицето ми. Обичах Ран и не исках да го нараня. Но го бях сторила. Трябваше да се справя сама с вината и последиците, за да не го загубя.

В асансьора ме обзе внезапно спокойствие, сякаш бях друг човек или всъщност бях самата аз, не невярната съпруга, а жената, която се връща при мъжа, когото обича.

Отключих внимателно вратата. Щеше ми се да се огледам в познатото огледалото, да се видя в меката светлина на лампата в дъното на коридора, да вдъхна мириса на Ран и мен от дрехите на закачалката.

Точно тогава чух гласовете. Неговият и нейният. Образът в огледалото се размаза, лампата угасна сама, на закачалката нямаше никакви дрехи. Ушите ми бучаха, затова не вниквах в думите. Но и днес си спомням техния смях.

Отворих вратата на дневната вече по-рязко. Гласовете секнаха.

Седнах на най-близкото кресло, което, слава богу, беше с гръб към спалнята.

Така и не разбрах коя е била. Стигаше ми получената вече информация от гласа и смеха й.

Настъпи кратко брожение, но спотаено, сякаш има болен или спящ и се страхуват да не го обезпокоят.

Ран се появи след известно време, не сам, в компанията на бутилка вино, вече не беше толкова сигурен в себе си и в мен, може би. Гледах ръцете му. Отваряше нова бутилка. Е, поне не ми предлагаше някоя, която са започнали без мен. Вдигнах очи към лицето му.

Обичах го, въпреки всичко, но мълчах. Знаех, че е негов ред да говори.

- Прости ми, Неда – пророни той.

Мисля, че вече му бях простила, както и на себе си. Но Ран не знаеше и продължи:

- Трябва да ме разбереш, моля те.

Потръпнах. Как да го разбера? Откъде накъде да го разбера? И през ум не ми беше минавало, че той трябва да разбере моята постъпка с колегата ми.

- Няма да се повтори – гласът му звучеше приглушено, искрено и умоляващо.

Протегнах ръце към него, но, за съжаление, не можех да му отвърна със същото обещание относно мен самата.

Докато го прегръщах се запитах на ум дали той би проявил разбиране за в бъдеще. Не ставаше дума за отмъщение. Исках да проверя дали е способен на това, което изискваше от мен.

Оказа се, че е способен. Преглътна Давор, и Слав, и Жан. Щеше да преглътне толкова, колкото му поднесях. Вярваше, че му връщам, а накрая ще се върна при него.

Излезе съвсем прав. След няколко години имах желание да му кажа премълчаните думи от сутринта, когато тръгвах в командировка, без някакъв женски смях да ми се счува от спалнята.

Заживяхме заедно отново.

Не сбъркахме. Защото се роди ти. Най-малкото ми дете и единственото момиче.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух