напред назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]



Кръвта


Изслушах майка ми, без да я прекъсвам. И вярвах, и не вярвах на думите й. Тя сякаш чуваше мислите ми.

- Можеш да попиташ баща си – подхвърли тя.

- Да го попитам какво: дали наистина те е мамил, защо е понесъл толкова твои изневери, след като всъщност сте били квит, обича ли истински братята ми, откъде е сигурен, че той е истинският ми баща ?

- Питай го каквото пожелаеш.

- Всъщност няма смисъл. В цялото това тото фишове попълваш само ти- изказах най-сетне открито мнението си.

- Щом искаш да си арогантна – сви рамене тя.

- И коя е голямата награда?

- Ти си голямата награда.

- Аз? Винаги си имала слабост към братята ми. Не е чудно. Нали носят романтичните имената на големите си авантюри.

- Те повтарят нечии имена. Ти повтаряш мен – отряза ме тя.

Изгледах я потресена.

-Така е. Е, донякъде. Независимо дали ти харесва или не.

Реших да атакувам по друга линия.

- Винаги става твоето. Чудно ми е как бързо и безболезнено си решавала кое от децата ти да живее и кое не, защото навярно е имало и други? – исках да я нараня.

- Не, не е имало- гласът й бе равен и плавен. - Зачевала съм, когато сама съм пожелаела и от когото съм пожелаела - невъзмутимо отвърна Златокосата. - Вашите животи не са случайност, дори и да изглеждат такива. Така съм устроена, такова е тялото ми. Кръвта е по-силна от всичко друго у някои жени.

Нищо не трепваше по лицето й, единствено бръчиците около лявото й око леко заиграха, но можеше да е и от полумрака.

- Ти си като мен – прехвърли се на въпроса, заради, който я бях викала. Щом носиш дете, значи трябва да го родиш, независимо какво ти коства.

Въобще не ме беше попитала как е станало, какво мисля. Надявах се, че двете заедно ще разсъдим, ще се поколебаем и чак тогава ще решаваме. Но, не! Тя отсичаше бързо и категорично и за себе си, и за мен.

- А какво ще кажеш за бащата на детето ми? Аз нямам своя Ран.

- Обичала съм няколко мъже. Но има само един, за когото жената се омъжва. Понякога трябва да се изчака. Ти ще изчакаш своя Ран.

След тези думи си отиде безшумно и неуловимо както бе дошла. Въпреки, че й бях ядосана, скоро заспах. Събудих се отпочинала и с непознатото съзнание, че съм майка.

Замислих се за бащата на детето ми, който ме беше изоставил, и предишната неприязън я нямаше. Толкова много неща у него продължаваха да ме очароват, че нямах нищо против да родя дете от него.

Още рано сутринта излязох от вкъщи. Разхождах се, пазарувах, приготвях обяда, чувствах се лека и безгрижна, изпълнена с очакване на нещо хубаво. Мисля, че това е щастието или частица от него.

Дните минаваха. Започвах да наедрявам. Един ден казах на баща ми за бебето. Вече не като проблем, а само като съобщение. Прие го с такава радост и вълнение, че наистина се разтревожих за болното му сърце. Но то бързо възстанови ритъма си и след това дълго време баща ми нямаше никакви проблеми с него.

В крайна сметка всичко се нареждаше прекрасно. Бях й благодарна на Златокосата за съвета. Ядът ми към нея се уталожваше, обичта ми се завръщаше бавно и сигурно. Не я винях, не смятах, че някой е сгрешил. Вина може би има само кръвта ни, но от нея идваха и децата ни.

Бебето вече можеше да се появи всеки момент. Не бях особено променена. Единствено косата ми се беше поизправила заплашително. Интересно, че майка ми беше родила четири деца, без да мръдне и къдрица от главата й. Съзнанието ми беше заето само с очакването на голямото събитие.

Тогава майка ми отново дойде. Беше призори. Седна на леглото, а на устата й играеше палава усмивка.

- Колко си глупавичка да се тревожиш за къдриците си. Не се тревожи, ще ги имаш същите, малката няма да ти ги отнеме.

Полушеговитият й тон не ме изтръгна от недоумяващото вцепенение.

- Малката?

- Да, ще бъде момиче. Е, този път къдриците ще бъдат черни, но все пак можеш да й сложиш моето име – майка ми не е страдала от излишна скромност никога.

- Нашето име – уточних аз.

- То е мое и аз ти го дадох. Радвам се, че най-сетне го приемаш и за свое.

После замълча. Гледаше ме особено, с нескрито възхищение, благородна завист и мъничко болка. Тогава не знаех, че е било своеобразно стискане на ръка за предстоящото раждане на другия ден.

Протегнах длани към майка си, но не усетих допир, въпреки че тя продължаваше да седи до мен, с младите си очи и вече остарялото си тяло. После се изпари за пореден път, при първата светлина на деня, нахлула в стаята ми.

Родих момиченце, с черна, чуплива коса, както каза тя. Чудих се за име, но истината е, че не ми хрумна нищо по-подходящо от Неда. Стана, както Златокосата пожела, за пореден път. Все още недоумявах как го постигаше, какво тайнство знаеше,че правехме това, което тя пожелаеше.

Лежах в болничната стая с малката Неда в прегръдките ми и много ми се искаше да й я покажа.

Тогава чух само гласа й, не се появи, като друг път. И, разбира се, знаеше мислите.

- Момичето ми, защо се терзаеш? Тайнството е просто, то е в обичта -започна не оттам, откъдето очаквах.

- Е, да, всички трябва много да са те обичали – въздъхнах аз, която трябваше да гледам сама бебето си, моят Ран не се бе появил в последните няколко дни.

- Не става дума за тяхната обич – чух ясно смеха й. – Тайнството е в моята. Обичала съм всички повече отколкото те мен.

- И баща ми?

- Да.

- И другите – Давор, Слав, Жан?

- Да. Дори, когато не си личи ясно, обичта се усеща и тя покорява. Няма друго. Ти си същата. Ще имаш своя Ран и своите момчета, както вече държиш в ръцете си своята дъщеря, макар и с тъмна и не много къдрава коса.

После настъпи тишина, а аз пригладих черните мъхестите косици на новородената ми дъщеря, толкова скъпи, сякаш са от злато.

 

... Оттогава изминаха много години. Майка ми повече не дойде, нито ми проговори. Но винаги можех да я попитам нещо и тя ми отговаряше чрез пулсиращата сила на кръвта.

Имам три деца – Неда и две момчета. Неотдавна се омъжих. Той ни прие всички. Планувам да родя още две момчета, едното да носи името на съпруга ми, а другото – на Ран. Баща ми е жив и смятам, че точно тази надежда крепи болното му сърце. Затова й отлагам. Но не може до безкрай. Заради плътта. Иначе майка ми е доказателство, че за духа прегради няма.

 

Напоследък е някак далечна. Или е загубила наистина паметта си, или и там, където е, се забавлява, докато чака баща ми.

 


напред горе назад Обратно към: [Невярна памет][Боряна Дукова][СЛОВОТО]

 

© 2000 Боряна Дукова. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух